Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kayıp Gül, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сердар Юзкан. Изгубената роза

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978–954–585–887–1

История

  1. — Добавяне

32

Щом се върнаха от прекрасното пътешествие край бреговете на Босфора, Диана отиде в стаята, за да си почине малко, преди да стане време за урока й. Мисълта й все още бе заета с изминалия ден и преживяното.

Когато я взе от стаята й сутринта, Зейнеб ханъм я закара до едно малко предградие на брега, наречено Ортакьой[1]. Там ядоха кебап в малко ресторантче на кея, а после се качиха на лодка пред каменната джамия, цялата украсена с орнаменти и отплаваха.

Плуваха покрай европейския бряг в спокойните води на Босфора чак до крепостта Румели. Сетне лодката прекоси морето до азиатския бряг и продължи надолу към Мраморно море. Там, където започваше то, обядваха на малък остров, на който се издигаше Кулата на Девицата[2], отворена за посетители, след като била заключена от векове. Диана смяташе, че кебапът бе напълно достатъчен за обяд, но не бе в състояние да устои на примамливите изкусителни блюда на турската кухня, които им сервираха едно след друго.

До урока Зейнеб ханъм бе забранила всякакви разговори на тема рози или Мери. Вместо това, двете се смяха много, дори си направиха състезание по разказване на вицове.

Диана реши, че Зейнеб ханъм се бе постарала да стори всичко възможно да направи деня й незабравим. Чувстваше се така глезена и обградена с внимание, че не можеше да спре да се чуди дали отново не беше я сбъркала с Мери.

Когато слезе в градината за урока, тя се запита дали смехът, който грееше върху лицето на Зейнеб ханъм през целия ден, ще бъде заменен със сериозно изражение, подходящо за „изкуството да се чуват розите“.

В точно определената минута чу гласа й.

— Да отидем направо в градината, скъпа. Ела, да не губим време.

Диана я последва, докато вървяха с бързи стъпки по алеята. Когато стигнаха до центъра, забеляза до пътеката голяма саксия, която не бе виждала преди. В нея имаше две рози, стъблата им се бяха обвили като пълзящи рози. Едната беше червена, а другата бяла.

Червената стоеше изправена, докато бялата гледаше към земята. Стъблата и листата им бяха преплетени едно в друго така плътно, че човек можеше да си помисли, че в саксията има само една роза с два цвята в различни цветове.

— Това ли е Сократ? — попита тя.

— Не, името й е написано на саксията.

Диана приклекна и видя името „Ефес“, написано с малки букви.

— Ефес? Като древния град?

— Точно така. Намира се край Селджук[3], в Западна Турция.

— Саксията оттам ли е? Не виждам други рози в саксия. Може би възнамеряваш да засадиш и тези двете в градината?

— Да, саксията дойде от Ефес. Държахме я известно време вътре, но миналата нощ я изнесохме навън. Дали ще засадим Розата от Ефес тук зависи само от тези две рози. Те имат три дни. Или ще бъдат посадени в градината, или ще бъдат върнати обратно в Ефес; това ще зависи от теста, на който ще бъдат подложени.

Тъй като отдавна се бе научила да не се изненадва на нищо, което казваше Зейнеб ханъм, единственото, което Диана попита бе: „Какъв тест?“, сякаш беше нещо съвсем естествено и нормално розите да преминат през проверка, преди да бъдат засадени.

— Едно от най-важните качества на розите в тази градина е способността им да живеят в хармония една с друга, без значение от разликите в цвета, размера или произхода им. Животът им тук е свободен от спорове, ревност или суета. Така че, когато садим нова роза, трябва да бъдем много внимателни при подбора. Розите си влияят една на друга и понякога възприемат настроението на посестримите си около тях. Ние имаме една чудесна поговорка: „Зърната на гроздето почерняват, когато се гледат едно друго.“

Ето защо, преди да засадим една роза, искаме да знаем дали тя няма да има отрицателен ефект върху останалите?

Освен това случаят с розата от Ефес е наистина специален. Тази двуглава роза е приела тази форма, след като две рози с напълно различни характери са били засадени в една и съща саксия. След време техните корени са се преплели толкова здраво, че вече не е възможно да бъдат разделени. Онова, което ги прави необикновени е, че те са в постоянен конфликт. За да ги посадим в градината, първо трябва да докажат, че ще успеят да се държат като една роза.

След като се загледа замислено в Ефес, Зейнеб ханъм продължи:

— Но се опасявам, че това няма да е никак лесно. Въпреки че и двете идват от един и същи район и от една и съща почва, начинът, по който всяка гледа на себе си, е различен. Червената роза е била е била засадена в храма на Артемида в Ефес, а бялата в къщата на Дева Мария, също в Ефес. Червената вярва, че е Артемида, богинята на лова, и отказва да отговаря на друго име. Бялата няма претенции по отношение на името си, но ние я наричаме Мириам.

— Не спомена ли току-що богинята на лова? — попита Диана. — Не беше ли Диана богинята на лова? Защото аз нося същото име и моите приятели понякога ме наричат богиня…

— Така е. В римската митология Диана е богинята на лова. Но тя е позната и като Артемида, от гръцката митология. Митът за Артемида идва от много по-далечно минало. Претърпяла е някои промени, преди да стане известна в латинските текстове като Диана.

Диана помълча известно време, накрая попита:

— В какъв конфликт са забъркани тези две рози?

— Искаш ли да ти предам разговора им?

Макар че искаше да скрие истината от Зейнеб ханъм, Диана наистина умираше от желание да чуе диалога между Артемида и Мириам.

— Защо не — отвърна уж небрежно. — Ако няма да попречи на нашия урок…

Зейнеб ханъм седна на земята до саксията. Диана направи същото.

— Здравей, Ефес — поздрави Зейнеб ханъм. — Може ли да ви слушаме?

След няколко секунди се обърна към Диана.

— Артемида ми се ядоса и ме нахока. Каза ми много сърдито: „Името ми е Артемида, а не Ефес, стара бабичко!“ Щом тя така иска, ще се обръщам към Розата от Ефес с техните индивидуални имена. Ще ти предавам разговора им дума по дума. Готова ли си?

Диана кимна с глава, а Зейнеб ханъм започна да превежда разговора между Артемида и Мириам.

— Не можеш ли да бъдеш по-учтива, Артемида? — смъмри я Мириам. — Наистина не би трябвало да има значение как ни наричат.

— Какво искаш да кажеш с това „не би трябвало да има значение“? — сопна се Артемида. — Аз си имам име. Велико име на всеки език. Име, тачено и боготворено! Ар-те-ми-да! Това съм аз! Моето име е известно и Боговете го знаят много добре. Аз съм възхваляваната Артемида, аз съм най-красивата сред красавиците! Аз съм богиня, а не просто цвете като теб. Цветята могат да служат само украса на моя храм.

— Забеляза ли нещо?

— Какво?

— Всичко, което казваш, е „аз“, „мен“, „моето“.

— Разбира се, че ще казвам „аз, мен и моето“! Ако Артемида не заслужава да казва аз, кой друг тогава? Някакво си смъртно цвете като теб ли?

— Ти винаги казваш едно и също нещо: че си богиня, а аз просто цвете. Но отлично знаеш каква е истината.

— Каква истина?

— О, няма значение. Не искам да те разстройвам.

— Ти? Ти да ме разстройваш? Не ме карай да се спукам от смях, незначително цвете. Нима едно цвете може да разстрои Артемида? Ха-ха-ха! Продължавай, жалко цвете, моля те, разстройвай ме!

— Добре, Артемида, но първо ни кажи коя е Артемида. Кажи ни, така че цялата градина да узнае.

— Що за глупости! Кой не знае коя е Артемида? Кой не ме познава?

— Ти не си в твоя храм, Артемида. Това тук е розова градина. Розите може да не знаят коя си. Нямат ли право да научат коя е възхваляваната и прочута Артемида? Ти си най-великата! Така че моля, удостои ни с честта да ни разкажеш за себе си.

— Ти по изключение каза истината, цветенце. Да, всеки има правото да чуе за моето величие. И розите също би трябвало да узнаят колко велика е Артемида. Така че замълчи и слушай… Аз съм Артемида, дъщеря на Зевс, повелителя на Боговете. Живея в Ефес — града, известен с моя храм, а не с разнебитената стара барака на Дева Мария. Стотици години приемах онези, които идваха да ме боготворят, в моя храм — едно от седемте чудеса на света. Хиляди хора като мравки идеха отдалеч само заради мен. Прииждаха на тълпи. Да ме величаят, да ме боготворят и да се прекланят пред мен, стъпквайки се един друг в своето нетърпение.

Разбираш ли, непотребно цвете, разбираш ли сега величието на Артемида? Тези хора, които събират и поставят във вази, цветя, подобни на теб, идваха до моя праг като роби.

Хей, вие, рози в градината, чувате ли ме? Сега вече и вие знаете за величието на Артемида, нали?

— Ти каза точно онова, което очаквах да чуя — рече Мириам. — Когато те помолих да ни разкажеш нещо за себе си, започна да ни говориш за баща си, за великолепието на храма ти и за онези, които те боготворят. Но аз не питах за това. Всичко, което исках да чуя, е коя си ти.

— Слушай, жалко, нещастно цвете! Какво се опитваш да кажеш? Аз съм Великата. Ето коя съм аз!

— И какво те кара да си мислиш, че си толкова велика?

— Ако не бях велика, щяха ли хиляди хора да се интересуват от мен? Щяха ли да ме възхваляват и боготворят, докато устата им пресъхне? Щяха ли да бъдат мои роби?

— Истината е — прекъсна я Мириам, — че ти си тази, която е тяхна робиня. Но просто не искаш да го видиш.

— Толкова ревнуваш, че не знаеш какво говориш.

— Това е истината, ти си тяхна робиня. Коя е Артемида? Нищо, освен една илюзия, създадена и боготворена от Другите. Кой създаде Артемида? Не са ли онези човешки същества, които ти така презираш? Които първо създадоха в главите си образа на красотата, която да боготворят, а сетне измислиха и оформиха теб в тази фигура чрез своите хвалебствия. Не се залъгвай от тяхното битие, посветено страстно на теб. Те са онези, които те измислиха, които определиха твоите качества и които превъзнасят твоето име. Съжалявам, но ти нямаш свое собствено, независимо съществуване отделно от тях. Ти съществуваш единствено чрез тях. Ти съществуваш чрез техните възхвали, обожание и възхищение. Ти си зависима от Другите.

— Сега вече отиде прекалено далеч, цветенце! Първо виж себе си, преди да говориш. Ти за кого се мислиш, че да ми говориш така, дребно нищожество?

— Да, права си. Аз не съм велика. Но съм роза… Аз съм роза, независимо дали някой ми се възхищава, или не. Аз съм роза, независимо дали някой е луд по мен, или не… Както казах, нищо велико. Просто роза… Но, знаеш ли какво означава да бъдеш роза, приятелко? Да си роза, означава свобода. Означава да не съществуваш заради възхищението на Другите или да престанеш да съществуваш заради тяхното неодобрение. Не ме разбирай неправилно: аз също обичам хората. Искам те да ме навестяват и да вдъхват аромата ми. Но искам само това, така че да мога да им предложа уханието си.

Наистина, може би никога няма да имам толкова посетители като теб. Може би онези, които дойдат да видят къщата на Дева Мария, ще пропуснат да забележат малката роза, засадена там. И все пак има шепа хора, които ме забелязват. Но никога не ги бъркай с онези, които идват при теб да те боготворят.

— Разбира се, как бих могла? Моите поклонници са хиляди!

— Спомняш ли си как онези, които идваха на огромни тълпи при теб през слънчевите дни, започнаха да те забравят, когато настъпи есента? А през дълбоката зима, никой не стъпва при теб. Твоята гордост само задълбочава самотата им и ти дори не можеш да плачеш заради тази своя празна гордост. Колкото по-високо те издигат техните хвалби през пролетта, толкова по-голям е провалът, с който се сблъскваш през есента. Промяната на времето мигновено те побеждава.

— Глупости! Просто есента е такава!

— Не и за розите, Артемида… За една роза есента означава дъжд. Есента означава време да се приготвиш за Пролетта. И тези, които идват само заради една роза, никога не са неверни като онези, които идват да те величаят и боготворят. Тези, които боготворят, боготворят само заради себе си. За разлика от твоите посетители, онези, които идват при мен, идват заради благоуханието ми. Никога не съм очаквала да се покланят ниско пред мен. Не, това няма да бъде любов. Любовта не унижава тези, които обичат, напротив, тя ги възвисява.

— О, ти, просто, нищожно цветенце! Какво въобще разбираш ти от обожание? Знаеш ли какво значи да бъдеш обожавана?

— Съжалявам, приятелко, но тези, които най-пламенно те обожават и са ти най-верни, първи ще те изоставят някой ден. Защото те не обожават теб, а собствените си страсти. Ще настъпи денят, в който тяхната страст ще си намери друга богиня. По-красива, по-примамлива, по-въодушевяваща! Тогава ти ще бъдеш забравена. И тъй като дължиш съществуването си на хвалебствията им, след като веднъж бъдеш забравена, ще престанеш да съществуваш.

— Не! Аз ще живея вечно! Ти си смъртната! Забрави ли?

— Така е, аз не съм безсмъртна. Един ден ще увехна и ще се върна в земята. Ще умра, но моят живот няма да свърши. Защото земята ще отгледа друга роза. С изключение на онези, които са ме обичали заради аромата ми, никой няма да ме помни. Никой не ще мисли, че една мъртва роза може да продължи да изпуска своето прекрасно ухание. Но когато моите приятели вдъхнат въздуха, в който аз ще се нося, на лицата им ще изгрее усмивка. Тогава аз ще мога да кажа: „Животът ми не премина напразно. Тъмнината, в която трябваше да живея, преди моята роза да разцъфти отново, не бе за нищо.“ Ще кажа: „Радвам се, че бях доволна да бъда просто роза…“ Хайде, приятелко, ти също можеш, бъди доволна да бъдеш просто роза. Престани да криеш истината! Разкрий своето лице на роза. Чуй ме! Стани едно с мен. Ела! Хайде да помолим градинаря да счупи саксията. Не разбираш ли, че дори и най-големият съд е прекалено малък за истинските рози?

— Аз не съм роза! — извика Артемида. — Аз съм богиня!

— Ако носенето на тази маска на величие те прави щастлива, не я сваляй, продължавай да си я носиш! Продължавай да казваш „аз“. Но знай, че има цена, която трябва да платиш. Знай, че цената да казваш през цялото време „аз“, е да забравиш коя си истинската ти…

— Градинар! Хей, ти, дъртата! Махни това нахално цвете от мен! Веднага!

— Както знаеш, приятелко — продължи Мириам, — не е възможно да бъдем разделени. Независимо дали ни харесва, или не, ще трябва да живеем заедно. Докато продължим да бъдем два различни гласа, говорещи от една и съща саксия, не само че никога няма да намерим мир и покой, а ще развалим спокойствието и на другите рози. И дори спокойствието на хората… Ние ще влизаме в онези, които вдъхват аромата ни, като два враждуващи, воюващи гласа. Едната минута ти ще казваш нещо, в следващата — аз, едната минута — Артемида, другата — Мириам и така до безкрайност. Понякога и двете ще говорим едновременно. Сякаш гюрултията в нашия дом не е достатъчна, та ще я занесем и на хората, вътре в тях. Но ние нямаме правото да направим тях или себе си нещастни.

— Ако е така — извика Артемида, — подчини се на моя глас! Слей се с мен! Стани мен!

— Моля да отбележиш, че стига да можех, щях да го направя. Щях да декларирам пред света, че съм Артемида, само и само да бъда един глас с теб. Но не мога! Не просто защото знам, че съм роза, а защото знам, че ти също си роза. Може би бих могла да се разделя със себе си, да загубя себе си, но не мога да си позволя да се разделя с теб. Защото, само като гледам теб, опознавам себе си.

— Това не може да бъде истина! Аз съм Артемида, а ти си само едно жалко, недостойно цвете!

— Артемида, чувала съм те да се наричаш защитница на бедните. Чувала съм също така, че обикновено използваш стрелата си, за да предложиш сладка и неочаквана смърт… Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Добре тогава, ако аз съм едно жалко цвете, защити ме! Защити ме от себе си! Точно сега, точно в този миг! Опъни тетивата, изпрати стрелата си и дай на себе си сладка и неочаквана смърт. Не се страхувай, няма да увехнеш в небитието! Артемида никога не е съществувала истински, така че как може да престане да съществува? Но когато твоето въображаемо „аз“ вкуси тази сладка смърт, ти ще бъдеш преродена. Преродена като роза. Знам, не е лесно, но можеш да го направиш. Ще го направиш ли?

Артемида не отговори.

— Моля те — продължи Мириам. — Спомни си, че си роза, нали?

Зейнеб ханъм остана за миг в мълчание. Сетне се обърна към Диана.

— Артемида отказа да отговори на Мириам.

— Нищо ли не каза?

— Нищо — отвърна Зейнеб ханъм, изправяйки се на крака. — Мисля, че е достатъчно за днес, мила. Утрешният урок — четвъртият и последният, ще започне една минута след четири сутринта.

Диана имаше чувството, че всяка част от тялото й, особено мозъкът, се беше вцепенила. Имаше толкова много неща, които искаше да попита, но избра мълчанието.

Бележки

[1] В буквален превод от турски Средно село — предградие в Бешикташ, Истанбул, по средата на европейския бряг на Босфора. — Б.пр.

[2] На турски Kis Kilesi — според легендата един султан имал дъщеря, на която предсказали, че ще умре от ухапване на змия. За да я предпази, той построил кулата в средата на морето и до нейния 18-ти рожден ден никой не стъпвал там. В този ден той й донесъл подарък кошница с плодове, от която изпълзяла змия и я ухапала. — Б.пр.

[3] Град Селджук — в провинция Измир, на 18 км. от град Кушадъсъ и на 3 км. от Ефес. Името произлиза от селджукските турци, населявали областта през 17 в. — Б.пр.