Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kayıp Gül, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сердар Юзкан. Изгубената роза

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978–954–585–887–1

История

  1. — Добавяне

13

В края на един дълъг, безцелен ден Диана се загледа в снимката на майка си.

— Мамо, да предположим, че промених мнението си и ще тръгна да търся Мери. Каква ли ще е разликата? Наистина ли мислиш, че можем да намерим Мери чрез едно име — името на една жена, която преди много години вероятно я е научила да говори с розите?

Сърцето в гърдите й натежа.

— Нека само за минута предположим, че ще измина хиляди мили до страната, където се намира дворецът, и ще намеря къщата на онази жена близо до този дворец. Знаем ли въобще дали тя е жива? Ако е, дали ще си спомня чуждестранното момиче, което е посетило хотела й преди толкова много години? Добре, ако наистина е научила Мери да говори с розите, сигурна съм, че ще я помни. Но ние не смятаме, че подобно нещо е възможно, нали, мамо?

И дори ако си я спомня, каква полза от това? Как бихме узнали къде е Мери сега?

Ако наистина отида и я попитам най-учтиво: „Извинете ме, мадам, не знам дали си спомняте, но преди много години тук, у вас е отседнала една туристка. Името й е Мери. Спомняте ли си я? Тя беше малкото момиче, което вие научихте да говори с розите… Сега, моля ви, кажете къде мога да я намеря?“

Мислиш ли, че ще ме чуе и ще отговори на въпроса ми? Най-вероятно първо ще ми се усмихне, а когато започна да задавам същия въпрос на персонала и дори на гостите й, учтиво ще ме помоли да напусна. Когато й кажа, че няма да мръдна дори един сантиметър, докато не науча къде е Мери, тъй като едва ли ще ме изхвърли със сила, ще се обади в консулството. Но аз няма да се предам. Ще държа хората от консулството часове наред, като не спирам да ги разпитвам: „Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?“ И тогава какво? Предполагам ще решат, че съм си загубила ума и ще ме изпратят у дома с първия полет, с придружителна бележка, че съм луда. На летището ще ме чакат мъже с бели престилки, които ще ме хванат за ръцете и ще ме ескортират до най-близката психиатрична клиника.

Е, това наистина са добри новини, мамо. Защото там е единственото място, където мога да намеря Мери.