Сердар Юзкан
Изгубената роза (30)

29

Въпреки че наведе главата си, тя все пак се удари в горния трегер на вратата. Но поне от другата страна наистина имаше градина.

Една рядка мъгла, бисернорозова в светлината на ранното утро, покриваше всичко, придавайки на градината тайнствен ореол, но не бе в състояние да скрие цветовете на дъгата. Между розите се виеше тясна пътека от шестоъгълни плочки. Лекият ветрец караше храстите да се поклащат и люлеят в синхрон със славеите, летящи над тях. Само птичата песен и нежният ромон на водата в мраморния басейн нарушаваха тишината.

Диана остана за миг с полузатворени очи, вдъхвайки аромата на въздуха. С всеки дъх имаше чувството, че се приближава все по-близо и по-близо до някакво райско място. Но се върна към този свят, когато Зейнеб ханъм събу обувките си и започна да трие босите си пети в земята.

— Хайде, скъпа — рече тя, — направи го и ти.

Със същото изражение, което имаше, когато отиде до фонтана, Диана свали обувките си и направи каквото й бе казано.

— Знам, че като питам, нищо няма да се промени, но все пак искам да знам, защо сега трябва да имам и чифт мръсни крака.

— Розите винаги се притесняват, да не би красотата на подаръка да ги накара да забравят кой го е подарил.

— Разбира се! Защо ли не се сетих за това?

— Розите никога, дори и за минута не забравят, че тяхното съществуване е дар от земята и че земята е източникът на това съществуване. Те отлично знаят, че когато настъпи тяхното време, ще увехнат и паднат като семена, и че земята ще приеме само семената на розите, които не са забравили откъде идват. Докосвайки земята с босите си крака, показваме на розите, че не сме я забравили. Те оценяват това.

Зейнеб ханъм отново обу сандалите си.

— Всичко, за което говорим от толкова време, беше само подготовка, преди да започнем нашето пътешествие, за да чуем розите. Всичко бе заради нас, търсачите. Но в градината търсачът повече не бива да съществува и трябва да бъде погълнат изцяло от розите. Трябва да им дадем всичко, което имаме — нашия мозък, нашето сърце, нашата душа… Всичко. Ако си готова, можем да започваме.

Диана кимна.

— Много добре тогава… Какво знаеш за розите? — запита я Зейнеб ханъм.

— Нищо. От начина, по който ти гледаш на тях — абсолютно нищо.

— Отлично. Това е най-доброто начало. Сега мога да ти кажа златното правило за чуването на розите.

— Златното правило ли?

— То гласи: „Познай розата.“

Зейнеб ханъм нежно погали листенцата на оранжевата роза вляво от нея, преди да продължи.

— Човек може да научи нещо за розата от самата роза. Това е единственият начин наистина да я опознаеш.

Те тръгнаха към центъра на градината. След малко Зейнеб ханъм неочаквано спря и се наведе към жълтата роза пред нея…

— Какво има, Жълто цвете? Никога преди не съм те виждала да плачеш. Защо хлипаш сред градината на щастието?

Диана я наблюдаваше съсредоточено. Розата не издаваше никакъв звук, но Зейнеб ханъм изглежда слушаше внимателно и кимаше от време на време с глава в знак на съгласие.

— Съжалявам, Жълто цвете, нямах представа — отвърна на розата тя. — Ако нашата гостенка се съгласи, бих искала да чуя твоята история от началото.

Зейнеб ханъм се обърна към Диана.

— Жълтото цвете днес е разстроено. Ще бъдеш ли така добра да останем и да чуем какво има да ни каже?

— В какъв смисъл? Знаеш, че аз не мога да чувам.

— Въпреки че ти не можеш да я чуеш, тя може да те чуе. Така че ще останем ли?

— Добре. Ще се чувствам малко странно, но така да бъде.

Диана седна на земята, където й показа Зейнеб ханъм, като подви крака под себе си. Какво значение имаше дали белите й панталони щяха да се изцапат, ако, като седеше тук, можеше да предложи някакъв емоционален комфорт на една роза!

— Ще споделям с теб всичко, което ми разказва Жълтото цвете — обясни Зейнеб ханъм. Сетне се обърна към розата.

— Това е Диана, близначката на Мери.

— Радвам се да те видя, Диана — рече Жълтото цвете, говорейки чрез Зейнеб ханъм. — Мислех си, че си самата Мери, докато славеят не ми каза обратното.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Диана, сякаш разговаряше със себе си.

— Добре — кимна Зейнеб ханъм и попита розата: — Кажи ни какво те прави толкова тъжна.

— Съжалявам — отвърна Жълтата роза. — Знам, че си свикнала да виждаш розите в градината щастливи, но днес е годишнината от деня, в който моята стара приятелка Венера загуби аромата си. Това ми действа зле всяка година, толкова съжалявам…

— Всичко е наред, Жълто цвете… Понякога щастието се изразява най-добре чрез сълзите, които проливаме за приятел… Но я ни кажи, как се случи това? Никога не съм знаела, че твоя приятелка е изгубила аромата си.

— Добре — отвърна Жълто цвете. — Нека да започна разказа си с първата уханна роза, единствената, от която произлиза нашия вид, тъй като това е тясно свързано с трагедията, която преживя Венера… Един ден нашият благороден султан пожела да създаде роза, която да носи собствения му специален аромат, и напръска земята в градината си със султанския парфюм. По-късно, той напои градината с еликсира на живота, така че неговата роза никога да не увехне. И когато тя накрая цъфна, той я нарече „Роза на небитието“. Султанът й даде това име нарочно, така че неговата роза никога да не забравя, че няма друго ухание, родено от султанския парфюм. Защото там, откъде идвам аз, розата е роза само заради благоуханието си.

След известно време султанът пожела парфюмът му да стане известен на целия му народ, така че позволи розата да бъде засадена извън султанските градини. Неговата роза, тъй като повече не бе напоявана с еликсира на живота, един ден щеше да увехне, но дотогава нейните деца щяха да разнесат аромата на султана до всяко кътче на владенията му. Венера и аз бяхме нейни потомки и бяхме посадени на малък селски площад. Единствената причина, заради която цъфтяхме, бе парфюмът на султана да стане известен на всеки. И искахме да бъдем обичани заради мириса, който носехме със себе си.

В селото живееха два вида хора — Подобни на Мери и Други. Подобните на Мери бяха онези, които можеха да разпознаят, че носим аромата на султана. Така че бяха заинтересовани от нашето благоухание повече от всичко друго. За разлика от тях, Другите обръщаха внимание само на цвета, на стъблата, на листенцата ни, на нещата, които бяха видими за окото…

Един ден в селото пристигна търговец, който продаваше изкуствени рози. Фалшиви, безжизнени, без аромат… Не можехме да си представим, че ще има човек, който да прояви интерес към тях. Но за кратко време Другите започнаха да шепнат: „Този търговец има прекрасни рози. Техните листенца са от копринен плат, цветовете им не избеляват, нито увяхват и най-хубавото от всичко е, че стъблата им нямат тръни.“ Не след дълго търговецът продаде много „рози“ и нашето село се превърна в селото на изкуствените рози. Подобните на Мери не можаха да понесат това и постепенно го напуснаха. Накрая Венера и аз останахме с две неща: Имам нужда от обич и Другите.

Тогава не можехме да предвидим катастрофата, до която щеше да ни доведе тази ситуация. Скоро след като Подобните на Мери си заминаха, малко по малко започнахме да се променяме в онова, което ценяха Другите, с надеждата да спечелим тяхната любов. И тъй като единственото, което те ценяха, беше външният вид, ставахме все по-загрижени и по-загрижени за това как изглеждаме. Борехме се да стоим изправени — също като изкуствените рози; опитвахме се да удължим времето, през което листенцата ни да останат с нас. Не можехме дори да плачем по време, когато тъгувахме, за да не се набръчкат венчелистчетата ни. И скоро, понеже никой не го ценеше и вече не му обръщахме внимание, ароматът ни започна да изчезва.

Ние се преобразихме, за да посрещнем очакванията на Другите, като приемахме една форма след друга. Променихме цветовете си, тон след тон. Другите заповядаха: „Пораснете по-високо“ и ние пораснахме. Те наредиха „Обърнете се в тази или онази посока“ и ние го направихме мълчаливо и бързо. Първо те ни оформиха по начина, по който искаха, сетне ни обсипаха с похвалите и оценките си.

Но въпреки това, дълбоко в себе си чувствахме, че не сме обичани. Само онези, които се интересуваха от аромата ни, можеха наистина да ни обичат. Защото уханието е онова, което прави розата роза. Чувството, което Другите изпитваха към нас, в най-добрия случай можеше да бъде възхищение.

Аз осъзнавах това, но Венера се държеше все едно не проумяваше ситуацията и не забелязваше опасността. Опитах се да я предупредя. Казах й, че Другите бяха като невидим червей, който бе открил нашето легло от ярка червена радост, разрушавайки живота ни. „Трябва незабавно да избягаме от това място и да отидем някъде, където живеят Подобните на Мери“, казах й аз. Тя не обърна внимание на думите ми. „Ти не си нормална“, отвърна ми. Не можех да я виня за казаното; беше права. Имаше толкова много изкуствени рози в нашето село, така че, ако една роза нямаше аромат, това бе нещо напълно нормално.

Докато се опитвах да я убедя, до нас се появи семейство мравки. Те изписаха върху земята следните думи: „Опълчете се на Другите, които ви откраднаха от вас самите.“

Венера ги изгледа презрително и промърмори: „Проклети мравки, плъзнали са навсякъде.“

Накрая осъзнах, че няма да успея да й помогна, затова реших да се погрижа поне за себе си. Трябваше да напусна селото възможно най-бързо, но нямах никаква представа как да го направя. Както знаете, розите нямат крака. Така че започнах да чакам да мине някой, който да ме отнесе.

И ето че те най-накрая дойдоха: едър мъж, слабичко детенце и едно сиво магаре. Макар че двамата — мъжът и детето, изглеждаха съвсем изтощени, те не яздеха магарето, а вървяха от двете му страни. Беше толкова странно, че не проумявах защо.

Те се строполиха с благодарност на земята под близкото дърво. Момчето се обърна към баща си.

— Татко, къде сбъркахме? Толкова съм изморен, почти щяхме да умрем от умора по пътя.

— Затвори си устата — отвърна бащата, като го плесна през ухото. — Вървенето пеша винаги е тежко.

— Но ние имаме магаре, татко! При това силно и здраво магаре!

— Казах млъкни! Говориш глупости. Не чу ли какво рекоха хората, когато двамата яздехме магарето? Нима не казаха: „Вижте тези безчувствени грубияни! Двама души яздят едно магаре!“ Един Бог знае какво ще си помислят за нас Другите, ако чуят тези приказки.

— Да, тогава ти ми нареди да сляза от магарето. Но ти остана на него и поне на теб ти беше удобно.

— Така е. Но тогава чух някой да изрича: „Погледнете този жесток човек! Язди магарето като цар, докато бедното дете върви пеша.“ Познавам този човек. Той е истинска клюкарка. Един Бог знае какво ще си помислят Другите за мен, ако чуят тези приказки в селото.

— Да, татко, тогава ти слезе от магарето и ме постави на гърба му. Така поне на мен ми беше удобно.

— А след това? Какво казаха хората? „Вижте това момче, което не уважава баща си. Седи на магарето, докато горкият човек се влачи след него едва-едва“. Не искам никой да говори, че моето дете не уважава баща си. Един Бог знае какво ще си помислят Другите, ако чуят тези приказки в селото.

— Но, татко! Тогава и двамата тръгнахме пеша!

— Спокойно, глупаво момче! Така поне никой няма да може да каже нищо лошо за нас.

В този момент покрай тях мина един човек, обърна се към приятеля си и извика:

— Виж ги тези глупаци! Имат магаре, а изминаха целия път през селото пеша!

Като чу това, бащата почервеня до корена на косите си. Момчето се усмихна. Изглежда, то разбра онова, което баща му не бе в състояние да проумее. Всъщност, децата разбират всичко.

За да привлека вниманието на момчето, използвах всичката си сила, за да изпусна и да пратя до него остатъка от аромата си. Щом моят царствен парфюм стигна до ноздрите му, детето се обърна към мен. Защото децата познават истинското благоухание много добре.

Когато стана тъмно, момчето внимателно ме извади от земята и ме сложи нежно на гърба на магарето.

Преди да тръгнем, Венера ми проговори за последен път.

— Жълто цвете — обади се тя. — Ти каза, че напускаш, за да запазиш аромата си, но той изглежда отдавна е изветрял.

В момента, в който го изрече, една сълза се плъзна по листенцата ми, защото осъзнах, че приятелката ми напълно бе загубила аромата си. При нас е така: една роза е огледало за друга; когато гледа нея, тя или вижда своя собствен аромат, или неговата липса.

 

 

На следващата сутрин, когато бащата на момчето ме забеляза, нахока сина си да не товари магарето с „безполезни неща“. Той ме закара на пазара и ме продаде. След като преминах през ръцете на мнозина, накрая бях донесена от един човек, който обича рози, в твоята градина, за да възвърна аромата си. Толкова съм щастлива тук, но не мога да престана да мисля за Венера всеки път в деня на годишнината от нашата раздяла.

Настъпи кратка тишина.

— Ако тя свърши с разказа — намеси се Диана, имам един въпрос, който бих искала да й задам.

— Давай, скъпа — окуражи я Зейнеб ханъм.

— Жълто цвете, истинските рози като теб трябва да са обезпокоени от факта, че съществуват и изкуствени, нали? Така ли е?

— Защо трябва да се безпокоим? — отвърна Жълто цвете чрез Зейнеб ханъм. — Изкуствените рози съществуват единствено и само защото има истински. Тяхното съществуване е знак за нашата стойност. Кой ще направи имитация на нещо, което няма стойност?

Диана кимна.

— Бих искала да те попитам нещо — рече тя, обръщайки се този път към Зейнеб ханъм. — Когато Жълтото цвете говореше за бащата и момчето, ми се стори, че историята ми е позната. Ако не греша, преди много време, моята майка ми разказа подобна приказка. Възможно ли е?

— Защо не? Онова, което Жълтото цвете ни разказа, в моята страна е известно като една от историите на Настрадин Ходжа. Но нашият Настрадин Ходжа не прилича на бащата, за който говореше Жълтото цвете. Той е много по-добър и сърдечен човек.

Диана погледна изненадано Зейнеб ханъм, сякаш очакваше обяснение.

— Защо си толкова изненадана, скъпа? Настрадин ходжа също е бил градинар и е естествено неговите истории да бъдат вдъхновени от розите.

Зейнеб ханъм стана.

— Е, Диана… това е всичко за днес. Утрешният урок ще започне точно в 5:57.