Сердар Юзкан
Изгубената роза (32)

31

За Диана не бе отегчително да остане затворена целия ден в хотела; мисълта й беше прекалено заета с близначката й. Мери бе казала на Зейнеб ханъм, че ще пристигне тази седмица, така че скоро щеше да я види. Вероятно днес или утре, или най-много след няколко дни.

Времето, прекарано в градината, и особено нещата, които Жълтото цвете бе разказало, я накараха да се замисли по-задълбочено за себе си и за Мери. Това направи предстоящата среща с близначката й да изглежда по-скоро трудна, отколкото лесна; въпреки това обаче нямаше търпение да се срещне с Мери.

Както обикновено Зейнеб ханъм пристигна точно на минутата.

— Как си тази вечер, скъпа моя? Можем да отидем направо в градината. Сигурно умираш от нетърпение да откриеш изненадата, която ти обещах по време на първия ни урок.

Когато навлязоха в градината, Зейнеб ханъм спря пред една от розите и рече:

— О, не, не е тя.

След като отминаха няколко крачки, тя се обърна към Диана.

— Искаше да знае дали не си Мери.

— Изглежда всичко в тази градина се върти около Мери. Вчера, докато бяхме при Жълтото цвете, щях да те попитам, но ми излезе от главата. Как могат розите да разпознаят някого, който е идвал в градината ти преди толкова много години?

— Въпреки че розовите цветове живеят най-много няколко седмици, много от розовите храсти, които виждаш в тази градина, бяха тук, когато дойде Мери. Тя им направи толкова силно впечатление, че единодушно казаха, че е „като водата“. На езика на розите да кажеш, че някой е „като водата“ е най-големият комплимент, който розите могат да направят на човек. Това е така, защото те самите са като водата; каквито са отвътре, такива са и отвън. И очакват същото от нас. Розите почувстваха, че Мери можеше да изпълни тяхното очакване напълно и по всеки един начин.

Те искаха от мен да й кажа каква уникална личност е. Когато й го съобщих, тя поаленя цялата и рече: „Ако има нещо уникално в мен, то е заради любовта ми към розите.“ Фактът, че Мери определи собствената си стойност само чрез любовта, която изпитваше към тях, ги поласка много и те пожелаха тя да чуе гласовете им. Но по онова време това беше невъзможно. Първо Мери трябваше да достигне известно ниво на зрялост.

Розите бяха абсолютно убедени, че един ден тя ще се върне в градината, за да чуе други рози, които щяха да цъфтят поколения след тях. Те свикаха събрание и единодушно решиха всяка роза, преди да увехне, да предаде онова, което знае за Мери на младите розови пъпки, които щяха да цъфнат след нея. На свой ред тези пъпки щяха да предадат информацията на следващото поколение, което да я предаде на следващото и така нататък. По този начин Мери беше предавана от едно цвете на друго много години. От онзи ден нататък всяка роза, която цъфти в градината, се надява тя да бъде от щастливото поколение, което ще може да говори с Мери.

Още нещо, на това събрание бе взето друго важно решение: „Може би щеше да бъде възможно Мери да чуе розата на име Сократ.“

— Сократ?

— Той е най-скъпоценната роза в градината и последната стъпка в изкуството да се чуват розите. Сократ говори само чрез стихове. Когато беше тук, Мери не срещна Сократ; просто не бе готова за това. Но оттогава розите в тази градина живеят с надеждата за една бъдеща среща между Сократ и Мери.

Диана имаше чувството, че слуша приказка, легенда или мит. Реалното и нереалното бяха толкова преплетени и объркани в съзнанието й, че тя вече не знаеше какво да мисли или чувства. Но сега поне вече знаеше кой беше Сократ, споменат в писмата на Мери.

Очите й потърсиха из розовата градина роза, която да се откроява. Но не откри нито една, която да е по-красива или по-различна от останалите.

— Възможно ли е ние да видим Сократ?

— Ако наистина искаш да го видиш, със сигурност ще можеш. Всъщност, това бе и моята изненада за теб. Последвай ме.

След няколко минути те почти стигнаха до края на градината, оставяйки и най-отдалечените розови храсти зад себе си. Зейнеб ханъм спря, когато стигнаха до едно празно парче земя от около половин квадратен метър.

— Ето че пристигнахме — рече тя.

Почти всеки сантиметър в градината беше плътно засаден с розови храсти, с изключение на това парче земя. Диана чакаше в пълно мълчание, докато Зейнеб ханъм стоеше, без да помръдне.

След малко, като не можеше повече да се сдържа, Диана избухна.

— Защо стоим тук като ненормални? Мислех, че ще отидем при Сократ!

— Ние сме точно до него. Сократ стои пред теб в цялата си слава и великолепие!

— Ти се шегуваш, нали? Моля те! Кажи ми, че се шегуваш!

Зейнеб ханъм сви шепа във въздуха, сякаш държеше в тях цъфнала роза.

— Погледни красотата на тази роза.

Но не след дълго поклати глава със съжаление.

— Извинявай, Диана, не биваше да споменавам за красотата на нещо, което не можеш да видиш.

Видя, че момичето я гледаше с недоумение и попита:

— Ти не вярваш, че Сократ стои точно пред теб, нали?

— Ами, малко ми е трудно да го преглътна.

— В такъв случай нека просто да те попитам следното — продължи Зейнеб ханъм. — Как може Другите да са успели да те накарат години наред да вярваш, че не можеш да чуеш една роза, а аз не мога да те накарам да повярваш, макар и за една секунда, че можеш да видиш една роза?

Без да дочака отговор, тя посочи празното място.

— Точно преди една седмица, Сократ беше засаден точно на това място. Исках да го дам на Мери като подарък, така че го изпратих на един мой приятел, който работи в разсадник, за да направи необходимите приготовления.

— О, разбирам — отвърна Диана. — Наистина се нуждаех от обяснение. Каква изненада! Почти щях да избягам оттук.

— Дължа ти извинение, скъпа. Няма такова нещо като благородна лъжа… Една лъжа винаги е лъжа. Обаче ако една лъжа ни помогне да осъзнаем някоя много по-голяма, например лъжата, че не можем да чуваме розите, предполагам, че може да бъде извинена. Все пак ти предлагам моите извинения и се надявам да ми простиш заради добрите ми намерения.

Диана се усмихна.

— Всичко е наред.

Когато стигнаха до вратата, Зейнеб ханъм каза:

— Нека да насрочим урока си утре за 15:31, но ме чакай в стаята си около девет и половина сутринта. Искаш ли да направим една екскурзия по Босфора? Какво мислиш по въпроса?

— Би било чудесно!