Сердар Юзкан
Изгубената роза (45)

44

Точно когато стигам до края на романа си, забелязвам сини балони да летят покрай прозореца на букети от пет или шест. Откъде ли са се взели?

Отварям прозореца, за да видя какво става. Да, в парка става нещо. С мъка успявам да прочета думите, написани на плаката.

След като добавих тази глава към книгата, излизам от къщи, за да се присъединя към тържеството.

Когато пристигам на изложбата, виждам около двайсет платна, подредени едно до друго. Очите ми търсят Матиас, но не мога да го открия. Разглеждам картините, търсейки онази, която рисуваше, когато беше тук. Тогава забелязвам, че моят предсказвач на бъдеще ми маха с ръка.

— Голяма си късметлийка, малка госпожичке. Виждаш ли кой е тук?

Усмихвам се.

— Е, дори не знаем защо е тук.

— Ще поживеем, ще видим.

— Вчера говорих с госпожа Джонсън. Праща ти поздрави. Все още се чуди защо не си приел подаръка й.

— Защо трябва да приема подаръка й? Аз съм човек на честта и уважавам работата си. Щом не ти предсказах бъдещето, не мога да приема нито подарък, нито пари за това.

— Добре, може би не ми предсказа точно бъдещето, но ме накара да прочета писмата. Не можеш ли да приемеш подаръка като малък знак в отговор на това, че си помогнал на нея и на майка ми, благодарност за добротата и любезността ти?

— Подарък заради добротата? Звучи ми като търговия, малка госпожичке. Добротата е…

Той спира и посочва другите просяци.

— Виждаш ли онези просяци, ей там? Те бяха най-щастливите просяци в града, коремите им бяха пълни от сутрин до вечер. Отворила ли си някога очите си да видиш какво ядат? Ние всички ядяхме от сребърни блюда. Всяка сутрин някакво момче ни доставяше прекрасна и вкусна храна, сетне отнасяше чиниите. Всички ядяхме безплатно… Чудехме се кой ни праща храната, но онуй хлапе нищо не казваше! Мълчеше като риба! Другите, те така и до днес не знаят кой е бил тоз човек с добро сърце. Но аз, аз знам, щот точно преди шест месеца храната спря да идва. Сега ти ми кажи, малка госпожичке, кой мислиш пращаше сичката таз прекрасна храна?

— Не знам, може би някаква благотворителна организация?

Той се усмихва.

— Разбираш ли, малка госпожичке, добротата е нещо, при което дори дъщерята не знае за доброто дело, което е извършила майката.

Не знам какво да кажа. Но отново, за пореден път се чувствам специална да бъда дъщеря на майки си.

— Съжалявам, не знаех. Веднага ще уведомя кухнята, за да съм сигурна, че храната…

— Няма нужда — прекъсна ме той. — Просто исках да ти обясня защо върнах на онази мила госпожа Джонсън подаръка. Сега не тревожи красивата си главичка повече, просто върви и виж картините му.

— Благодаря — отвръщам, като го тупам по гърба.

Тръгвам към групичката хора, която стои пред мен. Те разглеждат картината, която Матиас рисуваше, когато беше тук. Докато я оглеждам внимателно, осъзнавам, че той не се е върнал заради мен. Помня, че ми каза как ще направи изложбата там, където е нарисувал най-хубавата си картина. И наистина, тази е най-хубавата от всички. Яростта на вълните е огромна, а в горния ъгъл все още има само една чайка. Не се ли умори тази птица да лети сама?

Неочаквано забелязвам Матиас. Стои сред групата хора с гръб към мен. До него има един човек с ценоразпис в ръка. Приближавам се по-близо и чувам мъжът да казва:

— Най-много харесахме тази картина, особено жена ми. Ако бихте могли да намалите малко цената.

— Тя и на мен ми е любимата — отвръща Матиас. — Бих бил наистина щастлив да направя отстъпка…

Той млъква, когато забелязва, че стоя точно до него. Гледа ме, но не казва нито дума, дори едно „здравей“. Очите му са приковани в челото ми, сякаш вижда там най-странното нещо в света.

Минават петнайсет или двайсет секунди, преди да се обърне отново към купувача.

— Но, за нещастие, не мога да продам картина, която още не е завършена.

— Тогава защо е включена в списъка?

— Извинете, сър, но току-що осъзнах, че не е завършена — той посочва морето. — Нарисувах морето точно на това място, точно по това време на деня. Вижте сам, не мислите ли, че върху лицето на водата има повече светлина? Някак си съм пропуснал да забележа колко е била ярка.

Очите на Матиас не се откъсват от мен, сякаш ми се извиняват. Това изглежда подразни купувача. Мърморейки нещо в ухото на жена си, той я хваща за ръка и я отвежда встрани.

Матиас се обръща към мен.

— Не знам какво да кажа, Диана. Наистина…

— Не казвай нищо.

— Няма да те питам как си, защото виждам, че изглеждаш много добре. Не спирам да се чудя, какво се е случило, откакто…

— Дълга история — отвръщам. — Всъщност, човек може да напише цял роман за това.

— Ще се радвам да я чуя.