Сердар Юзкан
Изгубената роза (13)

12

Художникът внимателно постави бутилката плодов сок, която бе извадил от хладилника в джипа си, в центъра на сламената рогозка. Предишната вечер просякът го бе предупредил да не идва с празни ръце. Също така му каза да изчака, докато паркът се поизпразни от посетители, за да не прогони потенциалните му клиенти.

— Ще приемеш ли сега един гост, който…

— Мойто място винаги е отворено за всеки, който не иска да знае прекалено много.

— Добре, добре. Няма да задавам много въпроси. Но бих искал да разбера ти откъде знаеше, че днес тя отново ще излезе на разходка? Твоето пророчество ли използва? Между другото, да ти кажа, преди да започнем — нямам четири долара.

— Аз не вярвам, че няма таквоз нещо кат предсказване на бъдещето — отвърна просякът. — Хората искат да чуят свойто бъдеще, така че им го казвам. К’во друго да направя? Да река: „Не питайте мен. Живейте и сами ще го откриете“? Туй ли да им река?

— Значи смяташ, че всъщност не можеш да предсказваш бъдещето?

— Извинявай, млади момко, но аз съм човек с чест. Уважавам работата си. Бъдеще — туй е просто името на играта. Пепелта, чашата, водата, те са само за оправдание. Човек трябва да прави някакво представление за хората, нещо кат онуй, дет гледат в киното. Да речем, че сичко, което кажа, се изпълни. Да, ама те няма да повярват, не и без малко фокуси. Както казах, предсказване на бъдещето е просто дума. Онуй, дет правя, е да чета по лица. Аз чета лица, ясно ли е, всичко е написано на тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че наблюдавах малката госпожичка, докат ти говори с нея. И знайш к’во видях? Видях, че госпойцата хареса твоите картини. Фокус-мокус и на ти теб предсказание — тя скоро ще се върне. За теб туй е предсказание.

— Нали не ми казваш, че разходката й беше извинение, за да ме види?

Просякът сви рамене.

— К’во мога да знам аз за мислите на малката госпожичка! Да не съм откачалка! Аз не знам причини, знам просто резултат. Но я да оставам туй сега. Ти ми кажи нещо за себе си. Тъй де, малката госпожичка е красива и сичко, но ти ми кажи кой си и кой не си. Отде идеш, де отиваш!? Лицето ти издава, че си скиталец.

— Да, има нещо такова. Идвам от Сан Диего, работих там, рисувах на брега. Картината, която виждаш тук, е първата от моя летен проект. Според плана ми трябваше да я завърша вчера и сега да бъда на трийсет мили оттук, на втората спирка от проекта ми, но… както и да е, знаеш останалото.

— Картината не иска да бъде завършена, след като ти видя малката госпожичка, а? О, Боже, преследването винаги е най-хубавата част. Когато гониш или те гонят, когато хванеш или те хванат, нещата се скапват, а? Добре, синко, много добре. Нека картината да повиси още малко време тук.

Просякът изпразни върху рогозката купичката с монети — печалбата му за деня. Напълни я с плодов сок и я сложи пред младия мъж. Самият той отпи голяма глътка направо от шишето.

— Този твой Сан Диего? Там става ли за просене?

— Нямам представа. И въобще не е „мой“. Аз съм от Ню Йорк. Преди да напусна, учих в колеж в Бостън. Сетне се преместих в Сан Диего, за да живея при един приятел.

— Какво казват твоите хора за напускането на колежа? Чул съм, че колежаните печелят добри пари, а?

— Семейството ми никога не е имало големи финансови очаквания от мен. Те се справят доста добре. Но очакваха повече. Мислеха, че мога да стана добър банкер или нещо подобно. И понеже напуснах „Харвард“, вдигнаха голям шум и врява. Но нямаше друг начин, аз просто трябваше да рисувам.

— „Харвард“, значи? Божке, Божке! Чувал съм за него! Казал си туй на малката госпожичка, ай на бас!

— Не съм.

Просякът загледа втренчено и с недоверие младия мъж.

— Синко, има три възможности. А) ти си глупак; Б) не искаш да очароваш малката госпожичка; С) значи си глупак. Избери си сам.

Художникът се усмихна.

— Какво искаш, синко? — продължи просякът. — Искаш тя да те вземе за неудачник? Един овчар, който пасе стадо картини, които не продава? Кажи й кой си. Как ще те опознае, ако не й покажеш?

— Не знам, не съм сигурен дали искам да ме види по различен начин, само защото съм учил в „Харвард“. Не искам да бъда наказан като бъда обичан заради някого, който не съм.

— К’во? Кой обича к’во и наказва кого?

— Ако тя ме хареса, защото съм бил в „Харвард“, тогава по-добре въобще да не ме харесва. Аз не съм моето образование. Или работата ми, или мозъкът ми… И не съм сбор от всички тези неща.

— Значи знайш кой си, тъй ли, синко?

— Ами, аз съм просто… Аз просто съм този, който съм.

— Синко, ти дойде да ме слушаш. Не виждаш ли колко умна е тя, с тез сенки, които гони из главата си? Думата „Харвард“ ще бъде като музика в ушите й. Просто й кажи „Харвард“, може би ще имаш късмет.

Художникът поклати глава.

— Не, прекалено е рисковано… Винаги ще има някого по-добър от мен. Но няма никого като мен. Нали знаеш, пръстовите отпечатъци на всеки човек са различни. Харесва ми да мисля, че имаме и подобни душевни отпечатъци. Отпечатъци, които прикриваме, като обличаме модерни ръкавици…

— О, Божке! Бедничкият, сега пък говори за ръкавици!

— Извинявай — рече, усмихвайки се, художникът.

— И тъй, ти какво очакваш от малката госпожичка?

— Не знам. Смяташ ли, че ще дойде и утре?

— Съжалявам, синко. Да ти кажа бъдещето, туй струва четири долара. Не може да го правя безплатно за онез, които не знаят какво искат.

— Предполагам, че си прав — след кратко мълчание художникът добави: — Добре, мисля, че трябва да тръгвам.

— Твоя воля, синко. Следващия път, кат дойдеш, донеси бира. Голяма бутилка безалкохолна бира, запомни.

След като прибра картините си в джипа, художникът се разходи под звездите. Пълната луна се отразяваше във водата, пътеката й ставаше все по-широка, докато се протягаше към хоризонта. Той закова очите си в гледката, като се чудеше как може да е омагьосан толкова силно от едно момиче, в чието лице не виждаше светлината, която търсеше.