Сердар Юзкан
Изгубената роза (44)

43

„19 септември

Мила моя мамо,

Възможността да се събера отново с теб след толкова дълги месеци ме изпълва с неописуема радост. Точно след един месец идвам в Ефес! Така ще мога да бъда с теб по време на Октомврийските дъждове…

През последните четири месеца работих върху първата си книга. Бих искала да ти прочета моята история, но, за нещастие, тя все още не е напълно завършена. Все пак с удоволствие ще ти споделя нещичко за нея.

Историята е за една роза. Розата Ефес… Една роза, която е създадена с божествен аромат. Този аромат има собствен глас. Гласът на щастието. Той говори за мечти. Говори за ангели и за срещата с Бог на този свят.

Но когато розата пораства, започва да чува друг глас, който бърка със своя собствен. Глас, който казва «аз» през цялото време. Той е силен и висок. Толкова силен, че розата повече не може да чуе истинския си глас.

Розата трябва да запази аромата си, за да чува своя глас отново. Но тя е посадена на място, където хората не я обичат заради уханието й. Те се интересуват само от цвета, стъблото и листенцата й…

Затова с надеждата да спечели любовта им, тя се променя така, както Другите искат. Хората й казват: «Порасни по-висока!» и тя пораства по-високо. Хората й казват: «Нека листенцата ти да блестят!» и тя бърза да изпълни заръката им. И не след дълго, ненужен и пренебрегнат, ароматът й напълно изветрява.

След като са я оформили както желаят, хората я обсипват с похвали, сякаш е богиня и скоро розата започва да вярва, че наистина е такава. Не осъзнава, че единственото, от което се нуждае, за да се чувства специална, е да си спомни, че е роза. Нищо велико. Просто една роза…

С всеки изминал ден, тя се чувства все по-нещастна. Останало й е едно-едничко щастие в живота. Майка й. Но точно когато започва да я открива, когато се нуждае най-много от нея, тя я загубва завинаги. Или поне така си мисли…

Всъщност, мамо, тази история не е за розата. Тя е за една майка. За една майка, която доказва, че истинските рози никога не умират, а продължават да излъчват аромат дори и след като увехнат… Историята е за една майка, която трябва да разтърси саксията на розата, така че тя да може да си припомни…

Възможно ли е това? Ще си спомни ли розата какво е забравила, или ще забрави всичко, което е научила? Дали ще успее да възвърне аромата си? И преди всичко, дали ще бъде в състояние да чуе истинския си глас?

Надявам се да стане така…

Е, мамо, в известен смисъл това е историята в моята книга. Не съм сигурна дали успях да ти я разкажа добре. Чувствам, че е повече от нещо, което човек трябва да изживее. Не можах да обясня вкуса на текилата на Зейнеб ханъм, така че как мога да обясня магията на розовата градина?

Но дори ако съм се провалила, всичко е наред. Ако не съм могла да я разкажа добре — няма значение, ако другите не я харесат — също… Историята е важна за мен. Тя значи много. Защото е за теб, мамо. Щастлива съм, че ти я разказах… Всъщност не, не съм аз. Ти ми я разказа. Ти ми я разказа по време, когато вече мислех, че никога няма да ми разкажеш друга приказка.

Благодаря ти, мамо…

Чувствам аромата ти във въздуха. Всеки път, когато го вдъхвам, той мирише различно. Ухание на роза. Навсякъде!

Диана“