Сердар Юзкан
Изгубената роза (25)

24

Чайната се състоеше от четири отделни зали, беше добре осветена и обзаведена в автентичен турски стил. С изключение на сервитьора, който стоеше на входа, облечен с украсено със златни ширити сако, вътре нямаше никого.

Килими в ярки тухленочервени, жълти като горчица и сини като нощно небе цветове, украсяваха тъмния дървен под. Стените бяха окичени с картини, изобразяващи различни сцени и места от стария Истанбул: лодки край Златния рог, джамии с техните минарета, които сякаш се надпреварваха едно с друго да достигнат небето, церемонии на шеметно въртящи се дервиши, дървени къщи, лениво проснали се покрай бреговете на Босфора…

Не след дълго време звукът от приближаващи стъпки изтръгна Диана от съзерцанието на картините.

В чайната влезе жена с деликатни, фини черти и големи сини очи; косата й — посивяла на места, беше свита на спретнат кок на тила. Физиката й беше перфектна за възрастта. Дългата бяла, ленена рокля, с която бе облечена, я открояваше от другите хора.

Когато очите им се срещнаха, по-възрастната жена вече бе отворила ръцете си за прегръдка и тичаше към Диана.

— Господи, не мога да повярвам на очите си! Мери, това си ти! О, каква прекрасна млада дама си станала!

Зейнеб ханъм я прегърна така, че Диана за миг си спомни прегръдката на майка си. Всеки път, когато тя я прегръщаше, чувстваше, че майка й няма да бъде тази, която ще се отдръпне първа.

— О, чакай да те погледна — развълнувано рече Зейнеб ханъм, като взе лицето на Диана в ръцете си.

— Съжалявам, но аз не съм Мери — спря я Диана и се отдръпна. — Казвам се Диана.

Зейнеб ханъм се усмихна.

— Мери, как бих могла да те забравя?

— Не, наистина не съм Мери. Аз съм нейната близначка.

Жената я изгледа със съмнение.

— Мери, скъпа, но ти нямаш близначка!

— Моля ви, трябва да ми повярвате. Дойдох тук, за да ви попитам за Мери.

— Какво искаш да кажеш? Нали ти самата ми се обади оня ден и каза, че ще пристигнеш тази седмица?

— Какво? Мери ви се е обадила? Казала е, че ще дойде тук? Къде е сега?

Зейнеб ханъм поведе Диана към един стол и се опита да я успокои. Като седна срещу нея, тя попита:

— Значи си сигурна, че не си Мери?

— Имате думата ми. Но моля ви, кажете ми, къде е Мери! Кога ще пристигне?

— Не че не ти вярвам скъпа, но…

— Моля ви, кажете, кога ще пристигне Мери!

— Тя не каза точно в кой ден, но със сигурност ще бъде тук в следващите три или четири дни. Нямам представа къде е сега. Минаха години, откакто не съм я виждала. А ти? Ти виждала ли си я наскоро?

— Това е дълга история, но ако желаете да я изслушате, тук съм, за да ви я разкажа.

— Разбира се, че искам да я чуя. Но първо ми кажи какво искаш за пиене. Гладна ли си? Можеш да си поръчаш каквото пожелаеш. Аз ще пия зелен чай с мента. Препоръчвам ти го.

— Добре, едно еспресо ще ми дойде добре.

— Имаме еспресо, но може би ще искаш да опиташ турско кафе?

— Защо не.

След като взе поръчката, сервитьорът излезе от стаята.