Сердар Юзкан
Изгубената роза (46)

45

След кратка разходка, по време на която никой от въпросите му не получи отговор, пристигаме в къщи.

— Моля, седни, където желаеш. Но ми обещай да не ставаш, докато не свърша нещо. Трябва да напиша нещо.

— Добре, обещавам — той сяда на рамката на едно кресло край прозореца и поставя недовършената картина в скута си.

Разпечатвам първите страници от книгата. Докато дописвам историята, той е зает с картината си.

Тъкмо когато приключвам онази част, в която се връщаме от парка вкъщи, Матиас оставя четката и ме поглежда. Изражението му е на щастливо дете. Мисля си дали да не го поканя с мен в Ефес…

Но как ще го направя? Особено след като дори сама не знам какво ще правим там! Зейнеб ханъм се оказа точно толкова непоколебима и твърда, колкото майка ми, и не ми разкри тайната. Единственото, което знам със сигурност е, че трябва да отида там, за да опозная по-добре Мери. Но как мога да обясня това на Матиас?

Дали недостатъчната информация от справочниците, която имам, ще направи този малък град на другия край на света привлекателен за него? Какво има в Ефес, което да го заинтригува? Руините на един древен град… Храмът на Артемида… Къщата на Дева Мария… Това достатъчно ли е, за да го убеди?

Разбира се, аз също ще бъда там!

— Виждам, че отново вириш нос — прекъсва мислите ми неочаквано Мери. Сега това се случва често. Всеки път, когато Артемида надигне глава вътре в мен, чувам Мириам да възразява. Понякога Диана е по-шумната, понякога Мери… Изглежда трябва да мине известно време, преди да станат една роза. Но съм щастлива, че вече мога да различавам гласовете им.

Дали Матиас ще дойде в Ефес? И ако го направи…

Вероятно една октомврийска вечер щяхме да седим един до друг на брега на река Мелес, планината Бюлбюл щеше да се извисява пред нас, а ние щяхме да наблюдаваме залеза.

Вероятно щях да му разкажа за нещата, които са се случили в Ефес преди две хиляди години. От онова, което бях прочела. Или след като сама чуех звуците, долитащи от древния Ефес…

Вероятно щях да му обясня двойствената природа на човека.

— Ние всички сме като Ефес — щях да му кажа. — Дом и на Артемида, и на Дева Мария едновременно.

И за да го объркам още повече, също така щях да му разкажа за брата близнак на Артемида — Аполон. Сетне щях да се усмихна и да му прошепна: „Но Аполон няма значение. Ти също трябва да потърсиш твоя изгубен близнак!“

Ако в една октомврийска вечер всичко стане точно по начина, по който си го представях, самата аз може да стана свидетел на истината в думите: „Мечтите са маята на действителността.“