Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion of Venice, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дебора Джоунс. Венецианският лъв

ИК „Ирис“, София, 2009

Редактор:

Коректор:

ISBN: 954–455–060–3

История

  1. — Добавяне

Епилог
Белведере

Бяха изминали пет години, откакто Оливие за последно зърна замъка си. За тези пет години, той отново се беше променил. Кацнал на хълма, девствено красив, той изглеждаше вечен като многобройните възвишения на Тоскана. Изглеждаше мирен като слънцето, което ги огряваше.

Но не беше, помисли си последният граф Дучи Монталдо. И никога не е бил.

В този замък се бяха извършили много промени. Сега Белведере се управляваше от спомени и призраци, вместо от жива плът и кръв. Той насочи коня надолу по хълма.

Добре дошъл у дома! Добре дошъл в Белведере!

За миг на Оливие му се стори, че е чул гласа на баща си. Старият граф го викаше и го караше да се приближи. В очите на Оливие запариха сълзи. Почти всички и всичко, което беше обичал, бе мъртво, но него съдбата още пазеше жив.

Джулиана.

Присъствието й силно се усещаше на това място, което толкова беше обичала. Усещаше нейния сладък пролетен аромат на теменужки. Отново я чуваше как се смее с рицаря Дьо ла Марш. Ала Джулиана бе загубена за него от няколко години. Той не й беше писал. Но как би могъл?

Тя също не го бе потърсила.

Така дълбоко бе потънал в спомени за Джулиана, че отначало не видя момиченцето, седнало на каменната стена. Но детето го беше видяло. То се втренчи в него и внимателно го разгледа. Нещо в ясното му, умно личице накара последния граф Дучи Монталдо да спре безцелната си езда. Нещо познато в дългата коса го накара да скочи от жребеца и да отиде при детето.

— Какво правиш тук? — попита той. Но знаеше. Знаеше. Сърцето му каза, преди да изговори думите. Оливие знаеше.

— Чакам те — отговори момиченцето и впери в него широко отворени синьо-зелени очи. Очи, с които собствената му майка беше прочута, ярки късчета тюркоаз, които бяха известили съдбата на Дучи Монталдо. Детето надали беше повече от петгодишно.

— И защо ме чакаш?

— Защото Стария граф каза, че ще минеш оттук.

Не бе нужно Оливие да пита кой е Стария граф.

Инстинктивно понечи да прегърне дъщеря си, но се овладя. Тя го гледаше с очи, взети от прекрасното лице на Джулиана. Видя как малтийската звезда на майка й улавя отблясъците на чезнещата светлина и му смигна от тънката си златна верижка около шията на момичето.

— Как се казваш? — попита той, решен да не я уплаши и да я накара да побегне. И бездруго прекалено дълго е бил разделен от нея.

— Александра — отвърна малката. — Александра Мадригал. Майка ми е тукашната лечителка.

Оливие протегна ръце и вдигна момиченцето.

— Ела с мен, Алекс, да намерим майка ти. Време е да се прибираме вкъщи. Стъмва се.

 

 

Джулиана не беше в замъка, а в селото. Обкръжаваха я хора. Изглеждаше уморена и потна, но се смееше радостно. В ръцете си държеше внимателно повит вързоп.

— Нашата добра приятелка Сабата роди трети здрав син! Някой ден самата тя ще стане голяма лечителка.

Радостта й се оказа заразителна. Хората се засмяха и се събраха около каменната къща. Някой донесе малка литавра и подхвана мелодия. Джулиана се обърна, без да забележи Оливие и влезе в къщата. Но другите го забелязаха и един по един спряха да танцуват и любопитно се зазяпаха в своя господар, докато накрая литаврата не утихна.

Навярно тишината накара Джулиана любопитно да долепи лице до прозореца. Оливие я видя как гледа над румения цъфнал здравец. Първо наляво, после надясно и накрая право към него.

Видя удивлението, което се изписа на лицето й, а после се замени от предпазливост. Не съзря любов в очите й.

На нея пък й се стори, че той изглежда по-млад и по-безгрижен с детето им в прегръдките си. По-млад, отколкото в пещерите под Никопол, където се бяха срещнали за пръв път, а това бе тъй отдавна! Той беше Оливие: все още облечен в черно, все още препасал меч на пояса си. Той беше войн, затова дори конят му беше наблизо. Ала очите му се бяха променили от последния път, когато го беше видяла. Бяха се променили достатъчно, за да може синьото в тях да заблести. Те вече не бяха коравите късчета зелен лед, които си спомняше.

Той й се усмихваше. Оливие, нейният любим, я обичаше. Сълзите й рукнаха и пресъхнаха.

 

 

— Защо не ми каза? — попита той. Намираха се в уютната къщурка на Джулиана. Детето им спеше мирно помежду им, докато разговаряха.

— Сега ми се струва толкова невъзможно, толкова абсурдно. Но тогава си имах моите основания. Не можех да се доверя на казаното от Асен. Той беше преизпълнен с омраза. Помислих си, че не е изключено да излъже дори на смъртния си одър. Не можех да рискувам със съобщението, че Лучано Вениер те е предал.

— Но накрая аз сам разбрах истината.

Джулиана мълчеше. Не помръдна, но очите й неволно издадоха въпроса й.

— Моята многоуважавана майка веднъж ми каза, че оставен на себе си, след време дяволът винаги се издава. Добави, че той неизменно ще преувеличава. Това му било в природата. Лучано Вениер преувеличаваше.

Смехът на Оливие беше кратък, но в него вече нямаше горчивина.

— Той е бил тук още на Архангеловден и е плячкосвал дома ми. На 29 септември, денят, определен за атаката на Баязид при Никопол. Но когато е дошъл тук, е нямало как да знае за поражението на французите. Неговата алчност се оказа неговата гибел.

— Освен това е бил единственият, който е знаел по кой път ще поемеш от Венеция за Белведере в нощта, когато си бил нападнат. По-късно се сетих за това.

— Изправи ли се срещу него?

— Когато се добрах до Венеция, той вече беше мъртъв. Починал внезапно. Усилено се носеха слухове за отрова. Дожът не е глупак и силно държи на семейната чест. Хиляди мъже загинаха в този кръстоносен поход. Дожът е оставил сина си да загине за доста по-незначително провинение срещу морала. Загубата на братовчед не представлява нищо за него.

— Беше ли изобличен?

— Не, но семейството му бе заточено. Имуществото му бе конфискувано и раздадено на вдовиците и децата на войните, които бе погубил с предателството си.

— Бедната госпожа Клаудия. — Джулиана откри, че говори искрено. — Горката Домициана. Ожени ли се за нея?

Оливие я зяпна с неподправено изумление, преди да се разсмее гръмко. Джулиана се намръщи и посочи спящото дете.

— Домициана не се нуждаеше от съпруг. Тя беше напълно способна да се погрижи за интересите си. Когато се разнесе вестта за поражението, стана ясно, че ще има лов на вещици. Някой открил восъчни кукли в нейните покои, а също талисмани и амулети. Вместо да поеме отговорността за действията си, тя прехвърлила вината върху врачката Елизабета и с много шум я предала на Инквизицията. Знахарката била измъчвана и изгорена пред катедралата Сан Марко.

— Боже! — прошепна Джулиана и се прекръсти.

— Говори се, че проклела рода до тринайсето коляно, точно както Жак дьо Моле на кладата.

— Но какво се случи с Домициана? — едва ли не срамежливо запита Джулиана.

— Затвориха я в един манастир в Пикардия. За нея това е съдба, по-лоша от смърт.

— Значи не си се оженил за нея?

— Как бих могъл да се оженя за нея? — простичко попита Оливие. — Когато ти винаги си била моята истинска съпруга?

Александра измърмори нещо на сън и Джулиана моментално се наведе над нея, благодарна, че Оливие не може да види руменината й.

— Тя носи малтийската звезда — отбеляза той. — Научи ли нейното значение?

— Престанах да се интересувам от него. Знам, че то вече не ме засяга, защото след като се завърнах в Никопол, след като се изправих лице в лице с истината за живота си там, мъжът с бялата роза вече не ме преследва. Свободна съм от него и от това, което той олицетворяваше.

— Но си предала звездата на своята дъщеря.

— Тя е нейна по право и аз не мога да я лиша от нея. Точно както майка ми, не можеше да не ми я даде. Може би някой ден Александра ще открие нейната тайна. Или ще има собствено мнение за значението й.

За миг двамата останаха смълчани пред остатъците от простото ядене, приготвено от Джулиана. Оливие наблюдаваше как пламъците танцуват в камината. Не искаше да задава въпроса — не искаше да чува отговора, не и когато беше толкова близо до сбъдването на всичките си съкровени копнежи.

— Ами ти? Омъжи ли се за рицаря Дьо ла Марш, както приказват? Когато те проследих, ми казаха това. Че живееш в неговия замък. Че си негова съпруга.

— Гасиен дьо ла Марш наистина се ожени. — Джулиана улови ръцете му в своите. — Но не за мен. А за жената, която обича.

Сърцето му подскочи, но той трябваше да чуе думите, трябваше да я накара да го каже:

— И не беше ли ти тази жена?

Тя го погледна с дълбока нежност.

— Как бих могла да се омъжа за друг, когато ти винаги си бил моят истински съпруг?

Той се наведе над масата и я целуна.

— Винаги ще бъда.

 

 

Граф Дучи Монталдо имаше да урежда разни неща в родовия си замък, но и дума не можеше да става за оставане.

— Сигизмунд се нуждае от мен. Бие се с бохемците. Бие се с немците. Неговият брат, император Венцеслав, е пияница и кралството му е в пълна неразбория. За съжаление заради него войниците на Сигизмунд винаги ще имат работа.

Оливие скоро приключи делата си. Прибра детето и съпругата си, за да напусне завинаги Белведере, отправяйки се към далечните предели на Германия. Сигизмунд им беше дал малка, но важна крепост със замък, който щеше да се превърне в техния нов дом. Падре Гаска щеше да замине с тях. Той самият беше взел това решение, след като венча двамата си приятели.

— Добре ще ми се отрази — каза той. — В Германия няма какво да правя, освен да се отдам на съзерцание. Там по никакъв начин не мога да си докарам ядове на главата.

Свещеникът се засмя, но Оливие го видя да смига на Александра и разбра, че тя е истинската причина за внезапния му интерес към Севера. Беше обучил Франческа и Джулиана. Сега беше ред на Александра.

Тя имаше Силата и нейният баща го усещаше. Не знаеше накъде ще я отведе животът, но знаеше, че има дарбата на велика магьосница. Някой ден и тя щеше да стане чудесна лечителка като майка си.

Точно когато насочиха конете си на Изток, Александра, която седеше на седлото пред баща си, се усмихна, запляска с ръце и посочи нагоре.

— Виждам стария граф на укрепленията! — извика тя, смеейки се. — Той ни казва сбогом и на добър час!

Оливие се усмихна и улови погледа на жената, която обичаше. Двамата също се засмяха, докато оставяха замъка след себе си и се отправяха към нов живот на север.

Тежката решетка на Белведере изтрака и се затвори с трясък, но последният граф Дучи Монталдо не обърна поглед назад.

Край
Читателите на „Венецианският лъв“ са прочели и: