Дебора Джоунс
Венецианският лъв (20)

20.

Преди да дойде във Венеция, на Джулиана рядко й се отдаваше случай да види лицето си. Дори в големите дворци и замъци, където бе живяла, огледалата бяха рядкост и най-често представляваха малки късове стъкло със сребърна дръжка. В тях можеше да видиш окото си или къдрицата на слепоочието си, но никога двете едновременно.

Човек можеше да зърне отражението си в спокойните води на някое езеро или кладенец. Веднъж бе видяла собственото си лице да й се усмихва върху леда пред Арнонкур Хол. Отначало не се позна, после си помисли, че се е натъкнала на горска нимфа, пленена в леда. За Джулиана беше естествено да мисли такива неща. Целият й живот се градеше на митове и легенди, на непрекъснато менящи се образи. Понякога й се струваше, че колкото по-усърдно се опитва да се види в огледалото, толкова повече й убягва истината.

Днес беше важно да знае как точно изглежда, защото щеше да се превърне в някой друг.

Вдигна ръка, подвоуми се и чу тракането на големите железни ножици. Първите кичури сякаш се плъзгаха във въздуха, преди да паднат на настлания с прясна мащерка под. Стаята беше изпълнена с благоухание. Джулиана спря и погледна долу. Едва когато реши да загуби разкошните си лъскави коси, узна колко ги е обичала. Проля две сълзи — не можа да се сдържи — и бързо поднови работата си. Джиневра можеше да се върне всеки момент. Младата Вениер щеше да сметне за свой дълг да я спре.

Джулиана не виждаше какво ще й донесе краят на този ден и беше истински благодарна поне за тази малка милост. Толкова много можеше да се обърка, толкова малко беше в нейна власт. Абатисата можеше да не успее да поддържа брат си упоен. Джулиана може би нямаше да уцели отреденото за Мишел дьо Кроаян място в Черната флотилия. Може би имаше много бургундци, които го познават. Безкрайна върволица неща, които можеха да я провалят. И все пак, когато Джулиана седна неподвижно, заслуша се и остави Силата да я изпълни, не изпита страх. Знаеше, че постъпва правилно. Силата й го казваше.

„За нищо на света не бива да придружаваш войската. Това го правят само падналите жени и проститутките“ — ужасено бе прошепнала Джиневра.

Джулиана Мадригал не беше нито едното, нито другото. Тя беше вещица.

А една вещица може да прави каквото си поиска.

— Просто е страшно, че трябваше да се разболееш точно на този важен ден! — Очите на Джиневра бяха пълни с истински ужас, докато гледаше побелялото като платно лице на приятелката си. — Френският папа е изпратил своя легат от Авиньон, а римският не е останал по-назад и е проводил своя нунций. Двамата заедно ще благословят отплаването на войската. Естествено, Венеция поддържа и двете страни в папското разцепление. Всъщност тя, като добра търговка, в много случаи поддържа двете враждуващи страни. Двама се карат, третият печели. Целият град се е събрал там. Ще има празненства и танци, по случай изпращането на Златния отряд и флотилията. Сигурна ли си, че си прекалено зле, за да ни придружиш?

Джулиана кимна измъчено:

— Такъв ми бил късметът. Толкова ми се щеше да отида в Лидо, да бъда част от благославянето на корабите и войниците. Вместо това ще лежа и ще се моля за благополучното им завръщане.

Джиневра изцъка съчувствено с език.

— Толкова си добра — умили се момичето и затъкна юргана по-добре около шията на Джулиана. Също така се протегна да нагласи бялата й забрадка, но повереницата на граф Дучи Монталдо лекичко се отдръпна.

— Много мило, че искаш да останеш с мен — каза тя, — но мисля, че е редно да присъстваш. На този велик ден, дожът ще желае да е заобиколен от всичките си родственици.

От площад Сан Марко долитаха звуците на празненствата, където щеше да се състои тържественото шествие. Джиневра й беше разказала, че са надошли менестрели чак от Франция, щяло да има мечки и жонгльори. Тя лично щяла да отиде при някаква гледачка, пристигнала, чак от отвъд Балкана. Жената (със сигурност вещица) носела непоносимо ярки дрехи, а ръцете й били отрупани с цял наръч сребърни гривни и пръстени. На ушите й висели големи кръгли обици. Имала дързостта да опъне синята си конопена шатра точно пред портата на катедралата. Джиневра се надявала да чуе добри новини за рицаря Дьо ла Марш, но много се съмнявала, че ще ги получи.

— Нашият чичо не се слави с голяма сърдечност — криво се засмя тя. — Ще бъде там, защото това е негов дълг, а той е човек, който строго се придържа към дълга си. Братовчед ми Козимо, за когото жената на дожа е в постоянен траур, беше негов син. При това добър, нищо че беше малко лекомислен. Веднъж направил нещо — не ми казаха какво, бях прекалено малка, но си шепнеха, когато смятаха, че не ги слушам — ама попаднал отвъд Моста на въздишките, в тъмницата. Там се заразил с чума, но случаят бил лек и имало силна надежда за изцеление. Майка му умолявала да пуснат сина й. Не искала много, като се има предвид естествената строгост на съпруга й. Просто молела да осигурят на сина й условия за лечение. Да, но чичо Антонио е колкото суров, толкова и горд. Винаги казва, че родът ни е сред най-старите в републиката и сме длъжни да даваме пример на цяло Венето. Непрекъснато подчертава, че ние, от лагуните, не се крепим на стабилни основи, ето защо сме били длъжни първо да ги изградим вътре в себе си. Отказал да смекчи наказанието на сина си, дори с няколко дена, въпреки че разполагал с цялата власт да го направи. Братовчед ми Козимо все пак прекосил Моста на въздишките три дена преди да изтече срокът на присъдата му и да го пуснат на свобода, само че на катафалка.

Страховита история, но Джулиана знаеше, че е чистата истина. Фриволната Венеция се управляваше от здрава и твърда ръка. От мъж, който се беше показал най-корав и неумолим към собственото си семейство.

След като Джиневра си тръгна, Джулиана бръкна под завивките и извади вързопа с разкошната униформа на Мишел дьо Кроаян. Тя беше в червено и зелено, цветовете на Бургундия — не с лилиите на Франция. Херцогът, благодарение на това, че беше натоварил изнемогващите си крепостни селяни с тежки данъци, беше осигурил великолепна премяна за всички благородници под негово разпореждане, в славното начинание — най-великия от всички кръстоносни походи.

Абатисата бе дала на Джулиана копринен плащ и една туника на брат си. Беше го сторила, без да пита защо са й необходими. Докато й подаваше дрехите, младата жена спокойно се усмихваше. Изглеждаше доволна да се отърве от тях.

Джулиана светкавично се облече и изтича през опустялото палацо. След като се озова навън, по звуците на тромпет и виковете разбра, че шествието скоро ще започне. Налагаше се да побърза. Остриганата глава я сърбеше почти болезнено й тя прекара ръка през късите си къдрици. В очите й напираха сълзи, но в това нямаше нищо изненадващо.

Асен беше прав. Алин бе нейна отговорност. А животът я беше научил, че дъщерята на Магдалената не може да се доверява на когото и да било. Или по-точно, до неотдавна животът я учеше на това.

И макар да обичаше Оливие, не можеше да му се довери изцяло. Той беше мъж, а на мъжете не може да се разчита, особено що се касае до тържествените им клетви пред жена. Джулиана добре бе усвоила този урок. Не, по-хубаво да постъпи както винаги. По-добре — много по-добре бе, завинаги да погребе любовта към Оливие и да заживее собствения си живот.

Лъвът на Венеция, така го наричаха венецианците. Чуваше скандирането им, докато тичаше по безлюдните улички на техния град. Утрото бе студено и влажно, потискащо като деня, белязал първото й впечатление от Венеция. Даже ятата гълъби внасяха сивота към всеобщия сумрак. Обещаваше да завали. Джулиана се придържаше към хлъзгавите камъни на постройките, избягвайки да се движи по брега на лагуните. Поне засега. Долавяше се миризма на тамян от литургиите, които се отслужваха за благослов на флотилията и войската. Джулиана внимаваше да заобикаля тълпите. Знаеше, че ако я хванат, незабавно ще я пратят в Арнонкур Хол. За нея тук нямаше място. Не си правеше илюзии, че Домициана ще й позволи да остане във Венеция — а щом Оливие си заминеше, тъкмо Домициана щеше да се нагърби с опекунството над нея.

Джулиана прехапа долната си устна. Прилепи се до сивата стена и зачака.

Една червеношийка от близкото дръвче се втренчи в нея, извила главичка настрани, прехвърчайки от клон на клон.

„Ще ти издам тайна“ — сякаш казваше птичето.

Дъщерята на Магдалената кимна в знак на благодарност.

Ненадейно, дори камбаните спряха да бият заплашително. Непрестанното надуване на рогове също секна. Джулиана изтича до ъгъла на площад Сан Марко и спря да се огледа. Цяла Венеция се беше събрала на пиацата пред величествената катедрала. Жените носеха мрачно черно или бяло. Мъжете бяха облечени в тъмни цветове, които традицията и приличието изискваха при подобен тържествен повод. Всички мълчаливо се тълпяха в очакване нунцият и папският легат да излязат едновременно от катедралата. Джулиана чу латинските песнопения на монасите, молещи се за начинанието, чийто голям успех, всички вече смятаха за сигурен.

Навсякъде по пиацата имаше момчета, твърде малки да мислят за убиване, които развяваха пряпорците на своите сюзерени. Свещениците започнаха да пръскат човешкото множество с маслинови клонки, потопени в светена вода. Знамената на различните гилдии, цветовете на Дучи Монталдо и на Златния отряд, флаговете на Дьо ла Марш се издигаха високо.

Тъкмо флаговете на Гасиен търсеше. Те щяха да я отведат на правилния кораб, част от прочутата Черна флотилия на Венеция, където Мишел дьо Кроаян би трябвало да се намира.

След като стигна дотам, тя изненадващо лесно се присламчи в редиците на херцога. Носеше неговите цветове и с къса коса, досущ изглеждаше като някой млад оръженосец. Тези момчета щяха да се представят на своите рицари едва когато флотилията отдавна беше потеглила на път.

Миризмата на тамян и солено море беше много силна. Джулиана знаеше, че винаги ще помни този смесен аромат — също както прецъфтелите рози й напомняха за Алин, лавандулата — за Франческа, а мирисът на скъпи кожени дрехи, чиста мъжка кожа и пот, пролята в битка, моментално извикваше образа на Оливие. Както винаги, при мисълта за него, тя се усмихна и може би тъкмо тази тайнствена усмивка го сътвори сякаш от нищото. Тълпата се раздели на две и Джулиана беше изтикана встрани. И изведнъж Оливие се оказа на има-няма пет метра разстояние. Необикновените му очи, като че ли бяха вперени тъкмо в нея.

За един момент Джулиана си помисли, че я е видял, че е доловил присъствието й. Затаи дъх и застана напълно неподвижно, после бавно сведе глава. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Бе сигурна, че скоро ще я призоват да даде бързо и убедително обяснение за странната си коса и още по-странното си облекло. Трескаво затърси начин, да се скрие.

Когато събра куража отново да вдигне глава, установи, че настойникът й е увлечен в задълбочен разговор с рицаря Дьо ла Марш. Той се мръщеше. Джулиана виждаше нацупената уста и от време на време — проблясването на съвършените бели зъби. Младата жена въздъхна от облекчение. След миг, Оливие се беше обърнал към приближаващото шествие и нейният собствен път напред се оказа разчистен.

Dominus vobiscum.

Всички погледи се насочиха към папския легат, който започна тържествено да произнася молитвите си. Джулиана лесно се придвижи към кораба. Стискаше червената си кадифена пелерина с побелели ръце. Вятърът развяваше късите й къдрици.

Изведнъж нещо привлече вниманието й. Тя зяпна удивено. Едно малко корабче беше закотвено в далечния ъгъл на пристана хитро скрито от проницателните очи на легата, нунция и почтените венецианки. Товарът му очевидно беше качен по-рано с нареждането да стои скрит. Но товарът, очевидно не желаеше подобно нещо, защото части от него се появяваха на палубата.

— Какво има на оня кораб? — запита тя мъжа, който стоеше пред нея на кея. Той не носеше нито цветовете на Бургундския херцог, нито на Златния отряд. На врата и от дрехите му висяха амулети, талисмани и муски за добър късмет. Те изтракаха върху тлъстия му корем, когато той се обърна към нея.

— Жените, разбира се — раздразнено отвърна човекът. Говорът му имаше кратките, отсечени гласни на венецианците. — Ти за какви ги взе, за войници ли? Дори и французин не би се наконтил така възмутително. Сега изчезвай от тука. Пречиш на легата да ме види, а аз се нуждая от благословията му.

Джулиана се извини и се отдръпна, но през цялото време очите й останаха като приковани в корабчето. Видя как жените се разхождат по палубата — първо най-дръзките, но постепенно наизлязоха повечето. Чудно как толкова малък съд може да побере толкова много човешка плът!

Жените. Спомни си думите на Джиневра за типа жени, които придружават войниците на поход. Вероятно им бяха наредили да не привличат внимание към себе си, поне докато легатът и нунцият са наблизо. Но подобно на останалите, те не можеха да устоят на изкушението да погледат помпозния спектакъл, който представляваше този тържествен благослов. Те също искаха да бъдат част от него. Джулиана се втренчи в косите им, боядисани в ярко оранжево или жълто, както повеляваха законите на Венеция. Втренчи се в роклите им, които бяха на жълти или сини райета. Нито една не носеше дрехите си наопаки като знак за тяхната професия, както беше по закон. Проститутките вече не спазваха правилата, с които преди бяха обвързани. Скоро щяха да оставят прекрасната Венеция и моралните й разпоредби далеч зад гърба си. И това ги радваше.

Въпреки нервността си и нуждата да напредва дискретно, Джулиана ги зяпна, докато те се надпреварваха коя да застане по-напред. Една жена изкрещя, че наистина щяла да стори всичко по силите си да забавлява мъжете от Златния отряд, за да бъдат с бодър дух и готови за победа. Другите прихнаха и започнаха да я закачат. В миналото „силите“ на въпросната госпожа се били оказвали повече от достатъчни. Джулиана предпазливо се огледа и установи, че това са единствените жени наоколо.

С изключение на самата нея.

Сърцето й думкаше като ковашки чук под ребрата й, докато бързаше към кормчията. Ала притеснението й се оказа напразно. Като всеки друг и той беше погълнат от спектакъла по богослужението. Очите му не се отделяха от папския легат. Кормчията вдъхваше тамяна и се кръстеше набожно, за да не го застигне злото. Не че имаше основания за особена тревога. Корабите на флотилията бяха сравнително малки. Няколко дни попътен вятър стигаха за благополучно пътуване до Буда. Това поне бе сигурно. Ала по-нататък? Твърдяха, че войната ще бъде лесна, че султан Баязид ще се свие от страх и ще ревне позорно пред мощта на Франция. Обаче кормчията не беше нито новак, нито рицар. Беше видял как хвалбите понякога се оказват празни приказки.

— Име? — попита той младежа пред себе си.

— Кроаян. Мишел дьо Кроаян д’Йо дьо Бул — отговори Джулиана. — Аз съм паж на Гасиен дьо ла Марш.

Гласът на пажа беше височък като на момиче, но напоследък ги взимаха доста младички. Кормчията беше добър венецианец, истински шовинист. Той подозираше, че напоследък Франция за нищо не я бива. Махна на пажа да се качва и насочи вниманието си към прелата и молитвите му.

Джулиана държеше главата си наведена, докато питаше къде е каютата на Гасиен. Но тази предпазна мярка беше излишна. Откакто се беше качила на борда, никой не й обръщаше внимание. По червено — зелената й униформа войниците съдеха, че е един от тях. Това бяха цветовете на Бургундския херцог и сина му граф дьо Новер. Действително изглеждаше млада, но онази мъничка част от бургундската войска под прякото командване на кавалера Дьо ла Марш бе попълнена от цяла Европа. Не беше необичайно някой благородник да пожелае синът му да изучи военното изкуство под покровителството на прославен рицар като сир Гасиен, особено когато ставаше въпрос за борба срещу турците. Мишел дьо Кроаян д’Йо дьо Бул, очевидно бе такъв случай и всички махваха за поздрав на младия оръженосец.

Каютата на Гасиен бе мирна, тиха и тъмна. Даже сандъците с багажа му бяха подредени спретнато. Имаше табуретка, маса с голямо плоско шише вино и легло.

Джулиана сковано седна на него и зачака.