Дебора Джоунс
Венецианският лъв (19)

19.

Джулиана знаеше, че болестта върлува из града. Гасиен първи й беше казал, обяснявайки й, че дизентерията отдавна се счита за един от бичовете на войната.

— Ела да ти покажа един случай. Може би ще си в състояние да помогнеш.

Джулиана нямаше особено желание да помага. Харесваше й работата, която вършеше за Оливие. Харесваше й неговата безупречна сдържаност и внимателното му отношение към нея. Вече не се чувстваше като прокудена, без място и дом в света. Действията му говореха, че е ценна за него.

Но не я докосваше. Джулиана хем копнееше за ласката му, хем си казваше, че не бива да желае мъж, обещан на друга. Можеше да се довери на настойника си. Сега научаваше, че може да има вяра на мъжете. Това ново чувство й се нравеше. Беше толкова различно от убежденията й, оформени през детството. Струваше й се, че може да удължи това усещане за сигурност, докато не се залови с лечителство, докато не докосне Силата.

Затова не искаше да ходи с рицаря Дьо ла Марш при болния. Накрая го придружи, но само защото той настояваше:

— Трябва да видиш този пациент — каза той, а светлите му, бистри очи се втренчиха в нейните тъмни кладенци. — Той е един от хората ми. Добре познавам семейството му. Търси знахарка, защото знае, че времето за тръгване наближава. Още не е заслужил рицарско звание и е твърдо решен да си ги спечели в предстоящата Свещена война.

Как би могла да откаже?

Джулиана събра разни билки и ги подреди в една кошница, оплетена от коноп. Съобщи на Гасиен, че сутринта ще е готова и удържа на думата си. Когато той пристигна, Джулиана си сложи нова светлосиня наметка — беше станало прекалено топло за старата, обточена с кожи — и двамата потеглиха. Небето беше ясно, по улиците на сияйната Венеция цареше голямо оживление. Както обикновено, умът й беше зает с други неща и тя не хвана бургундеца под ръка.

Той я отведе в малкия манастир на Света Клара.

Монахините без колебание допуснаха вътре рицаря Дьо ла Марш. Младата послушница, която отвори вратата, го поздрави на френски тихо, но нетърпеливо. После поведе него и гостенката му по криволичещите коридори.

Младият оръженосец седеше на леглото и говореше с някаква жена, облечена в бяло. На Джулиана й се стори, че и преди е виждала момчето, то й изглеждаше познато, но жената със сигурност не беше виждала. По тежкия златен кръст на гърдите й разбра, че тя ще да е абатисата. Това беше странно, тъй като жената бе още млада. Джулиана не й даваше повече от двайсет години, но образованието и аристократизмът си личаха.

Ясният поглед на абатисата ги обгърна, но устните й не се усмихнаха. По навик Джулиана тръгна към жената, за да коленичи пред разпятието на гърдите й, но вместо това абатисата й протегна ръка:

— Недей. Тук не държим на церемониалностите, но и да не бе така, аз би трябвало да падна ничком пред теб. Дошла си тук да помогнеш на брат ми.

Абатисата говореше френски, но с ритмичния акцент на бургундците. В гласа й, в очите й нямаше дружелюбие. Тя махна с ръка към мъжа на леглото.

Джулиана се изненада от неговата младост. Брадата му беше като мекия мъх на праскова. Веднага разбра, че щом си възвърне изгубеното тегло, плътта ще бъде мека като на бебе, а не стегната като на войн. Той имаше тяло на дете. Късата му кафява коса, влажна от трескавата пот, се виеше на къдрици по челото му. На бузите му бяха избили две яркочервени петна.

— Добре съм — каза младежът и опита да се изправи. — По-точно казано, щях да бъда, ако сестра ми не отказваше да ме пусне от това проклето място. Искам при другарите си! След три дни корабът ни ще отплава от Венеция.

— Не изглеждаш добре — меко отбеляза Джулиана. Инстинктът и подсказа, че в болестта на младия оръженосец има нещо смущаващо. Нещо неестествено.

— И да изпуснеш кораба, ще имаш други възможности да си извоюваш рицарско звание — намеси се сестра му. — Войни дал Господ. Нима вече не изгубихме трима братя в битка? — Монахинята обърна нетрепващия си поглед към Джулиана. — Майка ми много мъчително пусна последния си, най-малък син на кръстоносен поход. Нямаше да се съгласи, ако лично Бургундският херцог не бе дошъл да я моли. Той е — беше сюзерен на баща ни. Замъкът ни е близо до Дижонската крепост. Ние сме — бяхме — войнският род Дьо Кроаян.

— Какво ще рече това „бяхме“? — възмути се най-младият Кроаян. — Вярно, че съм последният от рода си, но аз ще го въздигна отново. Бях паж на самия херцог! Той ме доведе със себе си в Париж, когато синът му се женеше. Сега същият този син, граф дьо Новер, ще поведе френските войски срещу неверника. Кажете й, че е така, сир Гасиен.

— Така е — съгласи се Дьо ла Марш и постави ръка върху крехкото рамо на Кроаян. — Но въпреки благородния си произход, граф Дьо Новер е само оръженосец, също като теб. Той няма да е пълководец в този поход. Тази роля се пада на други, по-възрастни и опитни съюзници, на неговия баща например сир Дьо Куси. Сестра ти е права като твърди, че няма нищо страшно, ако пропуснеш тази Свещена война. Ще има и други.

— С Новер ще получим рицарско звание на полето на нашето първо кръвопролитие — настоя Кроаян с непреклонността на трескавите. — Винаги са ми втълпявали, че ще бъде така.

— Бургундският херцог има други синове — отговори сестрата с не по-малка упоритост. — На майка й остана ти единствен.

Кроаян я погледна с кафявите си очи, готов за сражение. Личеше си, че не чува това за първи път.

— Това какво общо има? Родът Кроаян има пряка роднинска връзка с френските крале, били те старите Капетинги или настоящите Валоа. От битката при Ронсвал преди столетия, неспирно сме проливали наша и вражеска кръв.

— Важно е не това, а какво получаваш насреща — отговори сестрата. Побелелите й устни бяха извити в решителна линия. За десет минути беше остаряла с десет години. — Кръвта ти може да е по-полезна на Франция, ако си остане във вените ти, а не се пролее в някаква безсмислена битка, чиято цел е да напълни джобовете на търговците и да задържи глупавия унгарски крал на престола му.

— Няма по-добра употреба за кръвта ми от служба на краля и на правата вяра — повиши тон Кроаян. — Кажете й, сир Гасиен. Били сте положен, когато сте били едва с няколко години по-голям от мен. А баща ви е станал рицар по-млад и от вас. Вие произхождате от легендарно семейство. Кажете на сестра ми каква отговорност е свързана с моето име.

— Какво е твоето име? — тихо се намеси Джулиана.

— Кроаян. — Момчето дори не я удостои с поглед. Продължаваше да се мръщи на сестра си. — Неведнъж съм й го заявявал.

— Имам предвид собственото ти име. Името, с което майка ти те е кръстила като бебе.

— Мишел. — Този път младежът се обърна към Джулиана. — Защо?

— Защото трябва да го знам, ако ще те лекувам. Нали искаш да оздравееш? Нали искаш да водиш дълъг живот?

— Точно така — съгласи се абатисата. Тя сръчно измъкна едно шишенце от близкия шкаф и плавно го пъхна под обемистите гънки на дрехата си. — Макар че е безсмислено да си чешем езиците. Прекалено си болен, за да заминеш на кръстоносен поход и точка по въпроса. Но ще направим компромис. Госпожа Джулиана Мадригал е известно с лечителските си умения. Рицарят Дьо ла Марш ми разказа как излекувала едно момченце на прага на смъртта в селцето Сант Урбано, подвластно на Дучи Монталдо. Сигурна съм, че тя ще спаси и твоя живот. — Жената погледна многозначително Джулиана и измъкна стъкленото шишенце изпод робата си.

— Първо изпий това, братко. Ще почувстваш подобрение.

Джулиана я погледна и кимна в знак на съгласие:

— Това ще те опази жив и здрав.

— Какво носиш в тази чанта, малка Джулиана?

Тя усети приятната тежест на новата си придобивка, докато излизаха от малкото здание. Не можеше да издаде тайната му на Гасиен. Беше твърдо решена, че само абатисата ще я узнае. Младата жена бе почти патетично благодарна, че дъщерята на Магдалената не е разкрила хитрината й на младия Мишел. Без никакви въпроси бе изпълнила странната молба на Джулиана.

Сега беше важно да се измъкне от въпросите и на рицаря Дьо ла Марш.

— Тя го упоява — каза Джулиана, ловко сменяйки темата. Простите порти на манастира се затръшнаха подире им и те отново се озоваха из тесните улички на Венеция. Една лодка чакаше да ги преведе по канала. Камбана започна да отброява часа за обедна молитва. — Но вие, разбира се, вече го знаехте.

— Подозирах го — поправи я Гасиен. Охраната му вървеше на една крачка зад тях. Този път Джулиана разсяно мушна ръка под лакътя му. — Но исках да чуя и вашето мнение.

Някаква интуиция й подсказа, че освен това е желаел да я види насаме, но тя реши да не се задълбочава в тази мисъл.

— Е, имате го. И сега какво ще правите?

Той се усмихна и Джулиана за пореден път се удиви как цялото му лице се преобразява от една усмивка. Нищо чудно, че Джиневра беше така запленена от този мъж. Всъщност истински чудното бе, че и Джулиана не беше.

Но ето, че не бе влюбена в него. И никога нямаше да бъде. Простичкият, почтен брачен живот, който Гасиен би могъл да й предложи, не бе лъжица за нейната уста.

— Ти какво предлагаш?

— Остави го на грижите на сестра му. Дай му да разбере, че го смяташ за сериозно болен. Войната срещу султана е безполезна. Това е мое мнение, но и сестрата на Мишел смята така. Яростно протестира срещу тази „война за покръстване“, както я нарича, а същевременно упоява брат си с алое. Това е много опасен наркотик и тя очевидно е достатъчно умна да го знае. Все още е непознат в Европа, но на Изток е широко разпространен и Франческа има скъпоценни запаси от него. Това говори едновременно за привързаността на абатисата към брат й и за нейното отчаяние, щом използва отрова да го държи далеч от предстоящата война.

— Обвиняваш ли я?

Джулиана бързо поклати глава.

— Как бих могла да я виня? Чу за братята на Кроаян — знаеш го отпреди. Той е единственият жив син. Това, което ме изненадва, е, че не си съучастник на абатисата. Ако беше казал истината в очите й — истина, която си знаел, преди да ме повикаш — тя щеше да се види принудена да сложи край на игричките си. Но нали точно ти ми разправяше, че войната е твой семеен занаят, а също и на цяла Бургундия? В такъв случай, не е ли редно да оставим момчето да се пожертва? — Тя повишаваше тон. Въздухът в града бе натежал от вълнение. Джулиана започваше да се плаши до смърт от предстоящата война.

— Мишел дьо Кроаян не ти ли напомни на някого? — Върху лицето на Гасиен нямаше и помен от скорошната усмивка.

— Не — отвърна Джулиана. Ала след миг нетърпеливото лице на оръженосеца изникна пред очите й. Видя неговия нежен, едва ли не женски плам. Видя кестенявите къдрици и жадните за подвизи очи. Да, в младежа имаше нещо смътно познато.

— Напомня ми на теб — най-накрая изрече тя. — На Оливие. На Асен еничаря. Напомня ми на всеки един от вас, който от началото на времето е обречен на някаква глупава, безсмислена война.

Пръстите й стиснаха здраво безценното вързопче.