Дебора Джоунс
Венецианският лъв (18)

18.

— Не може да говорите сериозно — хладнокръвно отсече Лучано Вениер. — Напрежението около подготовката на войната ви е изтощило. Отново ще дойдете на себе си.

— Аз съм напълно на себе си. Току — що реших, че не мога да се оженя за дъщеря ви с чиста съвест. Това няма да е честно спрямо нея. И определено няма да е честно спрямо мен.

— Каква честност в брака? — учуди се Лучано и махна с отрупаната си с пръстени ръка, за да обхване великолепието на стаята. Поздравяваше се за вкуса си да избере такъв разкош от полирано сребро, пищни гоблени и великолепни фрески за срещата със своя бъдещ зет. — Важно е богатството, което виждате събрано тук. Накрая единствено то — и разбира се, властта — имат значение.

— Някога и аз мислех така — съгласи се Оливие. — Както и да е, майка ми не застъпва това мнение, нито пък сестра ми. Нито пък вие самият, поне едно време. Оженили сте се по любов.

— А, значи си въобразявате, че сте влюбен в друга?

Оливие твърде късно разбра грешката си. Не желаеше този разговор да се изтегля в бъдещето. Темата му трябваше да бъде съсредоточена върху развалянето на годежа с Домициана. Трябваше да действа бързо и максимално ловко. Ключовата дума бе „да действа“.

— Домициана е прекрасна жена, надарена с невероятен брой достойнства. Да, но когато вие окончателното оповестихте годежа ни, преговорите още не бяха завършени. Наясно сте с това. Все още има място за обсъждания, за спогодби. Нищо не беше решено в действителност.

— Тогава не ме опровергахте — изстреля вбесеният баща. — Не заявихте високо и ясно какво чувства сърцето ви. Или в онзи момент не сте чувствал нищо към нея?

— Съзнавам, че и аз нося вина. Винаги съм хранел известни съмнения относно този брак. Редно бе да ги изразя по-рано.

— Наистина беше редно, но това би застрашило позициите ви в този град. Това би поставило на карта възможността, да ви приветстват като Лъва на Венеция. Чудесно знаете, че дъщеря ми е племенница на дожа. Разглеждали сте я като средство за напредък в кариерата. За вас тя е била само инструмент за постигане на честолюбивите ви амбиции.

Оливие не криеше собствената си вина, но не бе глупак. Знаеше историята на Домициана. Беше чувал заплахите за манастир, които тегнеха над нея.

— Домициана не ме обича. Дори ако тя не го знае, аз го знам. Към мен я тласкаше страхът. Тя едва понася докосването ми.

— А, значи на всичкото отгоре сте спал с дъщеря ми! — За изненада на Оливие, Лучано отметна глава и се изсмя гръмко. — Студена е като лед, това е доказан факт. Двама съпрузи загинаха от измръзване, преди да се появите вие.

— Домициана не ме обича — повтори Оливие. — Преди не го знаех. Сега — да.

— Защо, понеже сте открили истинско щастие в обятията на младата си повереница? Не мислите ли, че прекалявате? Все пак граф Дучи Монталдо може да направи по-добър избор от една вещица.

Едно мускулче заигра върху изопнатата челюст на Оливие. Той сам си беше виновен. От първия път, когато целуна Джулиана, трябваше да разбере, че не може да храни старата мечта, олицетворявана от живота му с Домициана. Заслужаваше и можеше да изтърпи няколко сурови обвинения. Щеше да се раздаде докрай в предстоящия кръстоносен поход и после щеше да е свободен най-накрая да започне живота си.

Думите на Лучано Вениер не можеха да го засегнат. Особено по отношение на Джулиана. Тя не беше вещица.

— Въобразявате си, че всичко е много просто, така ли? — каза Лучано, който сякаш беше прочел мислите му. — Използвахте ме, мен и моите връзки, за постигането на кроежите си, и сега, когато решихте, че вече не сме ви потребни, можете да ни зарежете и да правите каквото си искате?

Оливие поклати глава.

— Нещата не стоят по този начин и вие го знаете. Имах поста си във Венеция дълго преди да се запозная с вас или с дъщеря ви. Сметнах, че с госпожа Домициана сигурно ще си подхождаме. Кръстоносният поход, това идване във Венеция промениха всичко.

Оливие млъкна. Безсмислено беше да обяснява на Лучано Вениер нещо, с което и той самият не беше много наясно.

— Уверен съм, че каквато е хубава и талантлива, госпожа Домициана без проблеми ще си намери друг годеник. — Оливие обмисли добре следващите си думи: — Готов съм да платя щедро, за да сме сигурни в благоприятния изход.

Лучано седеше мълчаливо с глава, сведена на гърдите. Навън една птичка, предвестник на пролетта, изчурулика високо и млъкна.

— Щедро? — повтори той.

— Нямам желание да видя госпожа Домициана затворена в манастир — каза Оливие. — И дума да не става. Тя е прекрасна жена. Трябва да бъде свободна сама да си избере съпруг.

— Да не би да имате предложение?

— Вие трябва да предложите, граф Лучано. Съзнавам, че ви дължа много. Кажете ми какво искате. Позволете ми, да поправя сторената неправда.

— Това, което предлагам — бавно поде Лучано, — е да оставите нещата каквито са, да се държите така, сякаш сте сгоден за дъщеря ми поне за времето, което ви остава до този поход.

Оливие понечи да възрази, но Лучано безмилостно продължи, без да се остави да го прекъснат:

— И бездруго за вас е по-изгодно така. Хората мислят, че сте сроден с моето семейство, едно от най-силните сред олигархията. Ако определени личности — да кажем, Съвета на десетимата — заподозрат, че бъдещият ни съюз е в опасност, може би ще затегнат кесиите си и няма да отпуснат достатъчна издръжка на хората ви.

— Нашата война е война на Венеция — кратко отвърна Оливие.

— Така е — съгласи се Лучано. — Все пак Венеция е капризна и непостоянна любовница. Тя си има други начини за постигане на своето. Може да си науми да прибегне до тях в най-неподходящия момент. Длъжен сте да помислите за отговорностите си. Длъжен сте да помислите за своите войници. Не бихте желали мисията ви да пострада заради лични прищевки.

Оливие поклати глава. Не искаше такова нещо.

— Тогава приемете думата ми, че това е най-доброто разрешение. — Лучано дори успя да се усмихне. — В замяна на вашата снизходителност, аз лично ще обясня нещата на жена си и дъщеря си.

— Предпочитам аз да разговарям с Домициана — отвърна Оливие. — И двамата сме възрастни, по-добре е да се разберем помежду си. Първо разговарях с вас единствено защото сте й баща. Мой дълг е, лично да я уведомя за решението си и смятам точно това да направя.

— Така да бъде. Така да бъде. Мислех, че просто бихте искали да си спестите още една неприятна сцена.

— Аз съм причината за тази неприятна сцена. Разбира се, ще напусна палацото. Повереницата ми също ще си тръгне с мен. Вероятно ще я изпратя при сестра си в Арнонкур Хол.

— Както пожелаете. Разбираемо е желанието ви да прекарвате време със своята армия, но предлагам да оставите госпожа Джулиана, където е.

Оливие въпросително повдигна вежда.

— Просто така — обясни Лучано. — Естествено е да бъдете при войските си. Но не е естествено и вашата повереница да ни напусне. Това ще породи слухове, а Венеция е град, който обича клюките. Не искате някой да пострада от хорските приказки, нали?

Оливие никак не хареса цялото това увъртане. Планът му беше да съобщи новината на Лучано, а веднага след това да говори с Домициана и да приключи. Сега осъзна колко е бил наивен. Беше очаквал заплахи, обиди и обвинения — не беше изключено да ги получи от годеницата си, но се съмняваше. Лучано пръв щеше да разговаря с дъщеря си. Граф Вениер хич нямаше да си поплюва.

— Тя ще бъде обезщетена — повтори Оливие. — Щедро.

Лучано кимна. Все още кимаше, когато вратата се затвори зад Оливие.

Възмутеният баща си помисли, че Домициана наистина ще бъде обезщетена. Това пале Дучи Монталдо още си нямаше представа каква цена ще плати.

 

 

— Джулиана, ти направо си се побъркала — прошепна ужасната Джиневра. Беше дошла в стаята на приятелката си, за да си поговорят за рицаря Дьо ла Марш, тема, която никога не й омръзваше, но сега от смайване очите й бяха станали кръгли като топчета. — За нищо на света не бива да придружаваш войската. Това го правят само падналите жени и проститутките.

— Не съм нито проститутка, нито това, което обикновено окачествяват като „паднала жена“. Но това няма значение. Заминавам за Никопол.

Джиневра беше толкова развълнувана, че се убоде с иглата. Капка кръв оцвети снежната белота на бродерията й.

— Графът ще те сложи под ключ, щом чуе това. И ще има пълното право. Абсолютно егоистично е от твоя страна, Джулиана и съвсем не в твой стил да увеличаваш тревогите му точно сега. Дори сестра ми Домициана, най-голямата егоистка в целия покръстен свят, се съгласи да отложат сватбата за след завръщането му. Щом тя го направи за негово добро, не мога да си представя, че ти ще останеш по-назад от нея. Прощавай, но ти говоря истината. Ами ето, само след три дни той заминава, за да се присъедини с войската си към крал Сигизмунд и французите в Буда.

Джулиана знаеше това и много други неща, които Джиневра въобще не можеше да си представи. Въпреки, че беше напуснал палацото, Оливие продължаваше да я вика във Венето, когато се нуждаеше от услугите й като преводач. Винаги се грижеше да я придружават неговите войници и няколко монахини от манастира „Свети Доминик“. Неизменно държеше тя да се е върнала във Венеция преди полунощ. Джулиана бе забелязала, че от нощта на карнавала, той полага по-големи усилия от всякога, да не остават насаме.

Постепенно тя започна да се плаши от неговата отчужденост. Приписваше ги на една-единствена причина, — че плановете му вече не включват да провери какво е станало с майка й.

— Нито граф Дучи Монталдо, нито дори унгарският крал ще води този поход. За тази чест е бил избран граф дьо Новер. — Гласът на Джулиана не издаваше нищо. Не искаше да тревожи Джиневра, въпреки че тя самата бе много притеснена.

— А този граф, велик войн ли е? Легенда ли е като рицаря Дьо ла Марш? — Очите на Джиневра светеха от вълнение. Незабавно беше забравила потресаващата новина за отпътуването на Джулиана.

А Джулиана нямаше намерение да й я напомня. Също така не искаше да полее със студен душ възбудата й. Не се поколеба и за миг, когато каза:

— Жан дьо Новер е млад. Удостоиха го с това завидно положение, защото е син и наследник на Бургундския херцог, който пък се пада чичо на френския крал. Командването е в негови ръце за протокола. Ще има мнозина, които да му помагат — припряно добави тя. — Граф д’Йо, сир Филип дьо Мезиер, сир дьо Куси, рицарите дьо Бар и дьо Бусико. Да не говорим за рицаря Дьо ла Марш и граф Дучи Монталдо.

Джулиана се усмихна и след секунда Джиневра последва примера й.

— Не бива да мислиш за заминаване — настоя девойката. — Длъжна си да изчакаш позволението на граф Оливие, макар да ме съмнява, че някога ще го получиш. И все пак, Джулиана, бих искала да ми разкажеш какъв град е Никопол. Какви хора живеят в него, какъв е битът им? Разправи ми и за султан Баязид. Майка твърди, че ориенталците са неверници или езичници и следователно адът им е в кърпа вързан, но аз не вярвам. Знам, че на Изток непременно трябва да има и красота, добри хора. Рицарят Дьо ла Марш е на същото мнение. Той самият ми го каза. Там намерил приятели и хора, достойни за възхищение, дори когато бил пленник в Махдия. — Тя свенливо впери поглед в бродерията си, но ръцете й не посегнаха към иглата и конеца.

— Разкажи ми, Джулиана. Разправи ми за Никопол. Там сигурно има нещо, което си обичала.

Там сигурно има нещо, което си обичала.

— Обичах майка си — бавно поде Джулиана. — Обичах как ухаеше парфюмът й от рози. Обичах Никополската крепост, където живеехме и която се издига точно над Дунава. Отвъд Балкана раснат рози — цели долини с уханни цветове. Майка ми ги дестилираше и приготвяше розово масло и розова вода за парфюма си. Твърдеше, че веднъж султанът споменал как може да разпознае, че тя е наблизо: по аромата на рози във въздуха.

Джулиана млъкна. Усмивката й беше сладка и нежна.

— А султанът? — подсказа й Джиневра.

— Чувала съм лоши неща за него — отговори Джулиана. — Но с мен той винаги е бил добър. Към майка ми — също. Даде й дом и закрила, докато в нейната родина я чакаше кладата. Не си спомням двореца му. Бях прекалено малка, когато минахме през него, за да се установим в Никопол. Мълви се, че бил изключително пищен. Това, което помня, е, че той винаги имаше да ми даде бонбон или захаросана смокиня. Един негов слуга носеше купа с такива деликатеси и той му нареждаше да ми даде нещичко. Бях живяла с майка си в килия в Лион. Там никой не помисляше да ме зарадва с нещо. Моят спомен е, че султанът е щедър човек.

— Граф Оливие го намира за изключително интелигентен — прошепна Джиневра. Думите, които изрече, можеха само да се шепнат, особено от младо момиче в страна, която се готви за Свещена война. — Той смята, че французите подценяват Баязид. Онзи ден го чух да казва точно това на дожа. Според него, ще заварим османците добре въоръжени и подготвени да защитават това, което са завзели.

— Така е — съгласи се Джулиана. Тя също беше подслушвала, където не трябва. Нещо повече, години наред бе живяла при османските турци и ги беше опознала добре.

— Рицарят Дьо ла Марш не казва нищо против херцога — продължи Джиневра. — Разбира се, бургундецът е негов сюзерен, което ще рече, че дължи преданост и на неговия син, граф дьо Новер. Понякога изглежда посърнал й обезсърчен, въпреки че се старае да не го показва. Особено пред мен. За жалост все още ме възприема като дете.

— Питам се защо — подразни я Джулиана.

Приятелката й реши, че се прави на важна:

— Чух да подхвърля на лорд Оливие, че сънародниците му са прекалено самоуверени.

— Нищо чудно да загубят битката. Ето защо съм длъжна да отида там и да се погрижа за майка си.

Джиневра сви рамене.

— Графът никога няма да те пусне — редно е да свикнеш с тази мисъл. Никой не противоречи на Оливие Дучи Монталдо — меко допълни Джиневра в изключителна проява на здрав разум. — Не разбирам защо си си наумила, че трябва да заминеш. Графът е съвършено способен да доведе обратно твоята майка. Дал ти е обещанието си и думата си на рицар.

— Тя е моя майка — настоя Джулиана. — Единственото семейство, което имам.

Джиневра я погледна с любопитство. Младата Вениер имаше сивите очи на Домициана, но това, което блестеше сребристо у едната сестра, беше като оловно у другата. Джулиана знаеше, че ако някой може да я разбере, това е Джиневра.

— Да, може би и аз щях да постъпя като теб — въздъхна момичето. — Поне що се отнася до майка ми. Повече от всичко бих искала да я освободя, да я върна в нашата родина. Сигурно ти е било ужасно тежко — сигурно ти е ужасно тежко — да не знаеш жива ли е или мъртва. Тя навярно също се е затъжила за теб и ще се върне с графа, ако има тази възможност.

За момент, на Джулиана й се дощя да излее душата си пред Джиневра, да признае на някого истината. Алин не мразеше, напротив, обожаваше Изтока. Беше избрала да живее там и когато пътищата към дома се отвориха, предпочете да остане в Никопол. Вероятно щеше да предпочете същото и сега. Да, но беше длъжна да разбере, че този път въпросът не опира до предпочитания. Оливие, въпреки цялата си мощ, бе само мъж. Не би могъл да убеди жена, която знаеше за Силата колкото Алин.

Как би могла да обясни подобно нещо на Джиневра, която я гледаше с бистър поглед и с чело, непомрачено от трудни житейски избори? Джулиана понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й. Нещо й подсказа, че накрая Джиневра ще й помогне, ще прояви разбиране и ще я снабди с вещите, които й бяха нужни, но сега не бе моментът да я притиска. Освен това приятелката й вече беше сменила темата:

— … вещицата, която доведе със себе си от Сант Урбано — казваше тя. — Двете нещо заговорничат. Забъркват разни смеси, въпреки че, естествено, не би трябвало да го зная. Домициана си въобразява, че никой не е наясно. Преструва се, че ненадейно е била обзета от страст по знахарството. Казва, че искала да споделя интересите на бъдещата си снаха Франческа. Госпожа Франческа е прочута като голяма лечителка, също като теб. Само че любознателността на Домициана няма нищо общо с доброто. Тя практикува магии. Иска да зароби някого. Иска да използва помощта на онази вещица.

— Няма такова нещо като „помощ от вещица“ — може би малко прибързано отвърна Джулиана.

Джиневра изви красивите си вежди:

— Сестра ми е изключително волева и преследва докрай собствените си интереси. Ако си е наумила, че онази бабичка ще й даде каквото иска, непременно ще я използва.

— Мисли си, че вещицата помага и това дава на Елизабета сили. Останалото е суеверие. Сестра ти си въобразява, че то е важното — поясни Джулиана. Насоката на разговора въобще не й харесваше. Не искаше да разговаря за магии с младо и непорочно момиче като Джиневра. Нейната собствена непорочност бе опетнена от тях. Не желаеше тази съдба да сполети някой друг.

Обаче интересът на Джиневра не можеше да стихне така бързо:

— Домициана знае какво иска, или по-точно кого иска, и работи, за да го има. Неотдавна в живота й се е случило нещо, нещо важно, което нито тя, нито моите родители счетоха за нужно да споделят с мен. Ала сестра ми е решена да отстоява интересите си и да преодолее това, което счита за пречка. Ти би могла да се поучиш от нея.

Джулиана отдавна се мразеше, че завижда на Домициана Вениер. Завиждаше за нейното хладно спокойствие и за сплотеното семейство, което я подкрепяше. Завиждаше на сребристата й красота, на установеното й място в света. Но преди всичко й завиждаше, че много скоро Домициана ще се омъжи за човека, когото самата тя обичаше. Но ако имаше нещо, за което да не й завижда, това бе обвързването й с Елизабета. Джулиана отрано си имаше вземане-даване с магии и знаеше докъде могат да те отведат те.

— Увлечението й по селската знахарка е само временно и бързо ще премине — увери тя приятелката си.

— Изобщо не е „увлечена“ по Елизабета — навъси се Джиневра. — Както и да е, хлътнала е до уши по някой друг и врачката й го е обещала. Магиите на Домициана са се обърнали срещу нея и тя пламти от страст по мъж, който, изглежда, дори не се интересува жива ли е, мъртва ли е.

— Той ще се ожени за нея — каза Джулиана. — Графът й се е врекъл. Обича я.

Джиневра сви рамене.

— Някога може и да е имало хладни прояви на чувства от негова страна, но те са в далечното минало. Сега Домициана крее по него и Елизабета подхранва страстта й. И защо не? Постелята е мека, храната — в изобилие. Напълно е способна да предскаже на Домициана кралска корона, ако това ще продължи охолното й съществуване. Чух, че си съсипала живота й в Белведере.

— Не съм искала да й навредя. Детето умираше, а билките й не можеха да го излекуват. Джакомо се нуждаеше от чист въздух и нещо, което да успокои дишането му. Използвах кора от палисандрово дърво и борови шишарки. Елизабета не се сети да направи същото. Тогава баенето й не свърши работа. Няма да свърши и сега, с твоята сестра.

— Да, но тя си въобразява обратното. Домициана е безплодна, но Елизабета вижда в бъдещето й деца. Убедила я е, че наистина може да износи бебе. Картите й казали, че времената на несполука са отминали и че тепърва я чака само щастие.

— Понякога картите лъжат — прошепна дъщерята на Магдалената.

 

 

Тя спеше, а светлината от пламъците в огнището играеше върху затворените й клепачи. Усети как нечии ръце я разтърсват, изтръгвайки я от сладките обятия на съня… и я запращат в реалността… или може би в друго ниво на съня? Не искаше да напусне мирната долина на покоя, защото знаеше какво я чака, когато се събуди.

Отвори очи.

— Събуди се Джулиана. Ставай.

Тя поклати глава и се престори, че спи.

— Вдигнете я. — Тя разпозна гласа на Алин.

Сега вече Джулиана наистина отвори очи, замаяна от радост.

— Мамо! — извика тя и протегна ръце към майка си.

Алин я разроши. Косата на Магдалената улавяше отблясъците на огъня, сипейки злато по лицето й. Джулиана чак сега осъзна, че има пожар. В далечината се чуваха ругатни и проклятия. Ала Алин се смееше. Прекрасната й глава се отметна, разтърсена под напора на веселието. Джулиана никога не я беше виждала толкова красива. Отново протегна ръка към нея, но не можа да я достигне. Мъжът стоеше между тях и за пръв път Джулиана се обърна към него. Не го виждаше ясно, защото лицето му бе забулено от диплите на черната му пелерина, но забеляза, че върви бавно и куца. Позна тази походка. Мъжът миришеше на колендро. Джулиана позна и тази миризма. Но това сякаш нямаше значение за красивата Алин, нито пък за Магдалената, прочутата магьосница на рицарите-тамплиери.

— Свобода — произнесе тя и весело целуна забуления мъж по устата. Двамата заедно излязоха от затвора, Джулиана хвърли поглед назад, където писъците заглъхваха, а пожарът пламтеше ярко на хоризонта. Пред тях се простираше морето.

Мъжът говореше бързо:

— След като пристигнеш, иди на това място и всичко ще бъде уредено. Вземи детето. Добре се грижи за него. То е нашето бъдеще.

Той свали пелерината си и се усмихна на Джулиана. Сребърните му очи проблеснаха:

— Няма да има сватба — прошепна й.

 

 

Няма да има сватба — оповести граф Дучи Монталдо на придворните, събрани в централната зала на палацото. — Във Венеция върлува дизентерия. Самият дож е болен. Сега не можем да вдигаме празненства. Ще го сторим, като се върна от този кръстоносен поход — тогава ще има време и смисъл да празнуваме.

Гласът му звучеше убедително и от събраните хора се разнесе одобрителен шепот. Мъжете кимнаха мъдро: малко от тези венецианци отиваха да се бият лично, а жените се скупчиха около Домициана и зацъкаха съчувствено. Очите им обаче издаваха по-различни чувства. Дали Домициана не беше на път да загуби още един съпруг — този път не чрез смърт, а чрез изоставяне пред олтара?

— Това е най-доброто решение — заяви Оливие. — Ще бъде същинско оскърбление към дожа, дори да мислим за женитба, когато градът е в беда. Длъжни сме, да откажем личното щастие заради интересите на Венеция, на която служим.

Действително, говореше се, че самата графиня Вениер страда от силно неразположение. Не присъстваше тук, за разлика от най-голямата си дъщеря. Пищно облечената Домициана седеше до Оливие. Бедрото изражение на лицето й не се помрачи. Безстрастните й очи бяха втренчени в Джулиана Мадригал.