Дебора Джоунс
Венецианският лъв (5)

5.

— Тц-тц-тц — затюхка се падре Гаска.

Навън се беше здрачило, но в частните покои на граф Дучи Монталдо имаше същинско изобилие от запалени свещи и факли, а в камината беше стъкнат голям огън. Оливие беше пожелал да има светлина. Беше пожелал Кристиано да наблюдава свещеника, за да е сигурен, че няма грешка в прегледа. Главната му тревога — като се изключи болката, която бе просто жестока — беше, че не може да вижда през рамото си и сам да наблюдава падре Гаска. Не му се нравеше мисълта, че няма никакъв контрол над собственото си лечение. Вярно, че Гаска беше голям приятел на стария граф. Двамата, заедно с Франческа, се трудеха дълги часове в лабораторията, която баща му беше изградил в най-отдалечената кула. Но колкото и да бе привързан към Франческа, Кристиано не бе съвсем сигурен точно какви опити се провеждат там. Да не говорим за Оливие.

— През живота си не съм виждал по-загнояла рана — продължи свещеникът, навеждайки се над рамото на Оливие. По нищо не личеше да забелязва нескритата враждебност на двамата мъже. — Това е класически пример до какво може да доведе неполагането на елементарни грижи. Човек вече не се натъква на такава гной дори сред селяните. Дори те имат благоразумието да се обърнат към някой монах-лечител, или дори към врачка, ако е нужно. Колко жалко, че студентите от университета в Салерно не са тук да видят. Може би трябва да пиша до „Сан Марио“. Оттам навярно ще изпратят един-двама монаси, които с интерес ще разгледат случая.

— Просто давай с лечението — изръмжа Оливие. — То щеше отдавна да е започнало, ако ти не беше изчезнал.

— Щеше отдавна да е започнало — съгласи се Гаска, — ако се беше сетил да повикаш госпожа Джулиана. Въпреки че е родена целител, тя е усъвършенствала естествената си дарба при госпожа Франческа и при мен. Сигурен съм, че е била в състояние да помогне. Щяхте да си спестите много болка.

При мисълта как бе отишъл при Джулиана, как се бяха озовали сами в спалнята, Оливие бе обзет от необясним гняв. Как бе отказал да й каже какво се е случило и да я помоли за помощ! И досега не можеше да проумее поведението си: защо се бе оставил да страда дни и нощи наред, докато свещеникът не се бе завърнал? И все пак Оливие сдържа гнева си, за да не си го изкара върху падре Гаска. Прекалено го болеше и твърде много се нуждаеше от помощ, за да спори, при положение, че това си беше самата истина.

Раздразнението му към свещеника не бе искрено:

— Човече, повярвай ми: ако в момента държах меч, с удоволствие щях да забия студената стомана в още по-студеното ти сърце.

Думите му не можеха да уплашат никого. Лицето му беше пребледняло под слънчевия загар, сякаш посинялата рана беше изсмукала цялата негова жизнена сила. На Оливие му идеше да ревне като някое пеленаче. Всеки път, щом отвореше уста, се страхуваше, че ей сега ще нададе някой нечуван крясък, който да го опозори за вечни времена.

— В такъв случай довечера ще упомена в молитвите си благодарност, че сега нямаш меч под ръка — благо отвърна свещеникът. — А ако не оправим раната ти бързо, като нищо повече не ще можеш да държиш меч. Сигурно е напълно излишно да ти напомням, че щом като не си потърсил помощ от Джулиана, поне си можел да ме повикаш.

— Не знаехме къде сте — обади се Кристиано, чието лице бе изопнато от тревога. — А вас ви нямаше три дни и половина и три цели нощи.

— Дивотии! Джузепе домоуправителят чудесно знаеше, че съм в „Сан Марио“. Всички слуги бяха наясно. След като видях, че графът се завърна по живо, по здраво, реших, че е най-добре да се измъкна. Господарят Оливие е достатъчно добър да ме подслони, когато го няма. Не исках да му се натрапвам.

Никой не го каза гласно, но всички си помислиха как присъствието на свещеника навяваше на Оливие спомени. Спомени, които той предпочиташе да забрави.

— Не искахме да привличаме внимание към покушението, като разтръбим, че раната е доста сериозна и те потърсим, поне докато не заловим нападателя — обясни Оливие.

— Ще го заловим — обеща Кристиано. — Рано или късно ще се изпусне, ще направи погрешен ход. Или ще опита отново.

„Той ли?“ — помисли си свещеникът с усмивка, но изрече:

— Да, сигурно няма да намери покой, докато не получи каквото иска. А той определено иска граф Оливие — или живота му, ако трябва да сме по-точни. Това поне е очевидно.

— Но ако скоро не направим нещо, няма да ми остане капчица живота — отсече Оливие. Рамото му пламтеше в адски огньове и настояваше за облекчение. Можеш ли да ме изцериш, свещенико? Това ми е потребно да знам, а също и какво ще ти е нужно, за да се справиш добре със задачата си. Ако не ти е по силите, тогава да повикам истински свещеник. Няма да излея последната си изповед в зажаднялото ухо на монах, който не крие интереса си към алхимията и не изпитва срам от факта, че някога е бил отлъчен от авиньонския папа.

— Разбира се, че ми е по силите — отговори Гаска и се изправи. Ставането му беше придружено от скърцане на кости и стави, въздишки и стенания. После заобиколи леглото и погледна Оливие право в очите.

— Както повечето обгаряния и това ще ти причини жестока болка, а после ще те излекува. Не е бивало да се мъчиш така и да си траеш. Казах го преди и пак ще повторя: трябвало е да ме потърсиш или да се обърнеш към госпожа Джулиана. Тя щеше да ти помогне. Но сега аз ще ти помогна.

Пак тази Джулиана. Оливие се направи, че не е чул.

— Казвай какво ти трябва — рече той и хвърли поглед към Кристиано, за да се увери, че лейтенантът му ще осигури на падре Гаска всичко необходимо, независимо дали му вярва или не.

— При нормален развой на нещата би следвало да направя лапа — меко каза свещеникът. — От хляб, кромид лук и малко прясно мляко. Разбира се, доведете ми и мома от селото. Тя ще играе много важна роля.

Оливие видя как Кристиано нацупи устни от отвращение. Чувстваше как думите — близнаци „магия“ и „суеверие“ се въртят в главата му. Когато най-сетне проговори, Кристиано изказа на глас не само своите мисли, но и на своя военачалник:

— Защо ни е притрябвало младо момиче — девица — в стаята на един болен? Нали сте прочут знахар, защо ви е тази странна помощ?

— О, не държа непременно на девица. Като казах мома, имах предвид неомъжена жена. При това тя не е за мен. — Гаска очевидно се забавляваше. — Тя е за графа. За съжаление раната му е изключително гноясала, което е много болезнено. А за да я излекуваме, ще трябва да го подложим на още по-голяма болка. В този момент Белведере е пълен с чуждестранни войници, които на първо място дължат вярност на собствения си крал. Може би ще се изкушат да забравят болката, изпитана от собствените им тела, когато чуят крясъците на граф Дучи Монталдо.

Той подчерта последните си думи с богобоязливо потреперване. Зад него огънят в камината пращеше весело, упътен към близката си гибел.

— Виковете му могат да отекнат в замъка — продължи свещеникът, — но слухтящите уши не бива да усетят слабост. Установил съм, че присъствието на мома, държаща рицаря за ръка, често му помага да се сдържа, дори когато е най-страшно.

Кристиано изсумтя.

— Бабини деветини. Идеята, че девица може да успокои болката на ранения рицар, е пълна тъпотия. Даже майка ми, която е стара акушерка, няма да се хване на такава приказка.

— Момата няма да успокои болката — отвърна падре Гаска, хвърляйки пореден поглед към зачервеното и посиняло рамо на Оливие. — Тя ще стимулира неговата гордост. Малцина войни на този свят биха си позволили лукса да реват и викат пред лицето на една девойка. Това не са никакви бабини деветини, а самата истина и е така откакто свят светува — отпреди появата на медицина, акушерки, свещеници. Гордостта на един мъж често се оказва гаранция, че той ще си държи езика зад зъбите. Сега, вместо да критикуваш нещо, което всъщност не те засяга, предлагам да се разходиш до селото и да се върнеш с някоя мома. И да бъде хубава!

Оливие забеляза как Кристиано, който очевидно не бе убеден, се обърна към него за потвърждение. Граф Дучи Монталдо сви рамене и потрепери от болка. И ненадейно се чу да изрича със собствения си глас:

— Доведете ми Джулиана. Не искам край мен да седи някоя селянка. За тази операция се изискват такт и дискретност. Доведете ми Джулиана — моята повереница.

Никой не бе по-сепнат от тази странна молба от него самия. И никой не прикри уплахата си по-добре.

 

 

Джулиана отказваше да се чувства разочарована. Всяка сутрин ставаше от леглото си както обикновено: миеше се, правеше си сутрешен тоалет, шиеше, грижеше се за цветята си, изготвяше списъци и опаковаше сандъци, които да чакат завръщането на падре Гаска. Събра всички билки и лекарства, които трябваше да бъдат изпратени от Белведере. И се молеше Оливие да промени решението си.

Будеше се рано и си лягаше рано: през деня не се отдалечаваше много-много от огнището си.

От нощта, в която я посети, Оливие нито веднъж не я бе подирил. Сякаш беше казал каквото имаше за казване и нямаше нужда от по-нататъшни разговори. Ето защо Джулиана постъпи както животът я беше научил: остана безмълвна наблюдателка. Чакаше своя час. Всяка сутрин отиваше в лабораторията и се залавяше за работа. Малкото си свободно време прекарваше с рицаря Дьо ла Марш. Не се осмеляваше да го попита какво прави Оливие. Нямаше да падне толкова ниско, че да покаже колко е неосведомена. Не желаеше новият й приятел да разбере, че е отритата от собствения си настойник.

Продължаваше да шие и кърпи със Сабата и да си приказва с нея по незначителни въпроси. Въпреки това беше благодарна за компанията, защото научаваше много, без да любопитства нахално. Ала усещаше, че се задава проблем. Състоянието на Джакомо се влошаваше и въпреки шамарите на баща си и смътните заплахи на Елизабета, Сабата не беше готова да приеме жестоката необратимост на съдбата. Негодуваше, молеше се на Господ и търсеше някой или нещо, което да е от полза на братчето й. Джулиана затаяваше дъх, когато камериерката започнеше да се оплаква, уплашена, че ще я помоли за помощ. Страхуваше се, че момичето е дочуло някакви слухове за Магдалената и е намислило да потърси съдействие от нея. Джулиана не би се отзовала, защото се боеше. Слушаше как Сабата бъбри за кашлицата на братчето си. Знаеше, че момчето отива на зле и искаше да му помогне. Знаеше точно как. Сещаше се за редицата дървени бурканчета с благоухания, наредени край леглото й. Сещаше се за розите, растящи отвъд Никопол и Балкана. Въпреки това не искаше останалите да я помислят за знахарка, или, не дай си боже, за вещица. Не искаше да бъде знахарка. Нямаше да получи помощ от Магдалената. Не можеше да използва наученото от майка си, дори за добра цел. Твърде много пъти в младия си живот бе виждала как добрите намерения се превръщат в зли и самоволни желания. Сърцето я болеше, щом Сабата заговореше за братчето си, но държеше устата си здраво затворена. Даде обет да се моли за момчето и го изпълняваше, но… можеше да направи повече.

А не правеше.

Джулиана седеше в стаята си, загледана в огъня, когато на вратата се почука. Тя не се обърна. Предположи, че някой носи водата за вечерната й вана. В Ориента бе свикнала, че ежедневната баня е нещо в реда на нещата. В дома на Франческа и в този на брат й редовното къпане също бе нещо нормално.

Чу как Сабата изтича да отвори. Всичко това бе очаквано. Неочаквани бяха мъжкият глас и думите, изречени към нея:

— Госпожо, бързо идвайте — каза Кристиано. — Свещеникът се е върнал и има нужда от вас.

 

 

Всъщност Оливие бе този, който имаше нужда от нея. Джулиана го разбра веднага, щом пристъпи в стаята. За миг остана на прага, заслепена от яркия огън. Разбира се, никога преди не бе влизала в личните покои на Оливие. Никога не бе канена там. Свещите сияеха, пламъците искряха. Стаята беше неприветлива. Имаше огромно легло, покрито с кожи, проста дялана маса, няколко дървени стола. Нищо друго. Нищо от лукса, характерен за Белведере. Нямаше го дори кандилото, изисквано от религиозните вярвания. Нямаше гоблени, които да топлят студените стени на тази стая. Всъщност тази суровост й напомни за лабораторията. Впечатлението се прокрадна в съзнанието й, за да бъде забравено в мига, щом зърна Оливие.

Облечен в проста бяла ленена туника, той се изправи да я поздрави, ала лицето му беше тебеширено бяло и Джулиана разбра, че го мъчи жестока болка. Изведнъж си даде сметки, че когато я бе навестил онази нощ, е бил в плен на същата болка. Беше я усетила, когато той я изтръгна от съня й и се надвеси над нея с огромното си тяло. Когато бе подушила неговата миризма и се бе усмихнала. Тогава той заговори с нарочната цел да я уплаши и тя забрави подсказаното й от интуицията.

Сега нямаше да прави догадки какво се е случило, преди той да й е обяснил. Нямаше да остави Магдалената да свърши работата си.

— Господарю — каза тя и стори плавен реверанс.

— Виждам, че си прибрала косата си на плитка — каза Оливие. Устните му бяха изопнати и побелели от болка. Личеше си, че дори той е разбрал колко е горда от вълнистите си дълги коси. — Но не виждам да си с було. И все пак това е някакво начало — започваш да ми се подчиняваш. Очите му се присвиха напрегнато, докато я изучаваха. — Действително ми се струва, че имам нужда от теб. На рамото си имам рана, която е загнояла лошо — не се погрижих навреме за нея. Свещеникът смята, че ще съм по-добър пациент и няма да викам, ако при мен има мома, докато той ме почиства и шие. Ако не се лъжа, според него срамът ми от девойката ще сподавя всеки мой вик.

Ироничната му усмивка не се получи. И двамата бяха наясно, че е станал на крака и се е облякъл в бялата си туника единствено по тази причина. Гордостта не му даваше мира и той не искаше да се представи пред Джулиана в окаян вид.

Тя виждаше болката, изписана на лицето му, и се зачуди как така й е убягнала предишния път. Как бе възможно, при положение че така го обичаше. Но това бе минало. Протегна му ръка и той с благодарност пое тънките, здрави пръсти.

— Да — пошепна тя. — Действително се нуждаеш от някого. И аз дойдох.

 

 

Нямаше никакво съмнение, че той се чувстваше по-добре. Свещеникът беше прав за женското присъствие. Той самият се оказа прав да настоява за Джулиана. Тя бе свалила туниката от раменете му, без да го нарани, което си беше същинско чудо. Оливие изгаряше от треска и не можеше да си представи, че е възможно тя да го съблече, без да го заболи: та той едва не беше умрял, докато се обличаше! Но Джулиана беше успяла и някак си той се беше озовал на леглото, стискайки ръцете й в своите. Здраво. Помисли си, че никога не е виждал ръцете й да трепват или да шават.

Джулиана коленичи до леглото му и го погледна в очите. В нейните той съзря утеха и още нещо. Болка. Може би страх. Странно бе да мисли за Джулиана, като за страхливка. Странно бе, изобщо да мисли за нея. С изненадваща яснота осъзна, че рядко го прави. Това беше непонятно. В края на краищата тя бе негова повереница. Беше спасила живота му. Би трябвало да се сеща за нея с благодарност. В действителност той не знаеше почти нищо за Джулиана, със сигурност нищо за малките неща, които бяха толкова важни: какво я разсмива, какво я дразни, за какво живее, какви са мечтите й. Дори да беше негов враг, досега щеше да е научил тези подробности.

Сънено си помисли, че може би очите й ще му разкажат нещо. Напомняха му на морето в Бретан, както си го спомняше веднъж много отдавна, още от дните си на паж. Цветът му бе точно това наситено зелено и внушаваше същото усещане за дълбочина. Онзи ден морето беше спокойно, но не изглеждаше мирно. Той стоеше на канарите пред него и се дивеше на тайните — потънали кораби и дори хора — които може би се криеха под ведрата му повърхност. Ето, такава намираше Джулиана сега — спокойна, но не и мирна. В дълбините й се таеше нещо.

Оливие не беше човек, който се отдава на празни фантазии, но болката и блаженото обещание за облекчение наведоха ума му в неочаквана посока. Той се потопи в глъбините на тези очи, търсейки тайната им. За своя изненада установи, че е способен да я намери. Знаеше, че ще открие мястото, където Джулиана се е скрила дълбоко в себе си. Чувстваше го. Чувстваше, че е важно да стори това, да разбули тайнствата й.

Но друг път. Сега се взираше в очите й, държеше ръцете й и не викаше, докато свещеникът вършеше работата си.

— Готово. Свърших доста добра работа, нищо, че сам го казвам. — По тона на падре Гаска тримата му слушатели разбраха, че макар и да се хвали сам, той няма нищо против да чуе чуждите похвали. Затова набързо смотолевиха своето съгласие. Гаска остана доволен и се отдръпна назад, за да се възхити на шевовете си, после заобиколи Оливие, за да го погледне в лицето.

Граф Дучи Монталдо предположи, че свещеникът го направи по навик, свикнал да вдъхва увереност на пациентите си, но той нямаше нужда от утешенията му. Знаеше, че най-лошото е минало и че няколко дни ще изпитва болка — силна болка, а после ще започне да оздравява. Беше прескочил трапа. Можеше да се справи със следващите няколко дни.

Въпреки това, мина време, преди да осъзнае, че продължава да стиска ръцете на Джулиана и че може би я боли. Пусна я бавно, за да даде време на кръвта да потече към дланите й. Едва тогава си даде сметка, че още я гледа в очите и тя отвръща на погледа му. Погледна към ръцете й, зачервени и подути там, където ги бе стискал. Сигурно страшно я е боляло. Втренчи се дългите, тънки пръсти, които не бе пуснал нито веднъж по време на цялото мъчение. Изпита силен порив да ги притисне към устата си — да ги целуне, да ги сгрее с дъха си, да отнеме болката, както тя бе отнела неговата. Вместо това покорно се остави същите тези пръсти да го облекат в бялата ленена нощница и да го бутнат в меката постеля.

— Ето, господарю, изпийте това. — Свещеникът му подаде глинено канче. Течността в него имаше ужасен вкус, но го сгря. Оливие я изпи, наблюдавайки как Джулиана наглася върху него завивките от лисичи кожи. В стаята се носеше великолепният полъх на теменужки. Оливие се усмихна при мисълта как този дъх бе прогонил противната воня на гной. Не знаеше защо Джулиана изпълва мислите му или защо желае близостта й. Някаква част от ума му, ясно съзнаваше, че Домициана, неговата бъдеща годеница, би трябвало да изпълва мислите му с утеха. Той отдаде странното си поведение на билките и болката, и се остави на приятните усещания, които му носеше Джулиана. Утре щеше да се оправи и да се отдаде на практичните мисли, подобаващи на един граф Дучи Монталдо, така, както им се отдаваше всеки божи ден от завръщането си от Изтока. Утре щеше да се превърне в разумен човек, утре нещата щяха да си дойдат на мястото… не сега. С какво можеше да му навреди само една нощ?

Гледаше мълчаливо как Джулиана разбухва възглавниците му, как подпъхва ленените чаршафи за последен път и налива вода в сребърна кана. Гледаше как му се усмихва свенливо и се обръща да излезе през тежката дъбова врата. И тогава — точно както се бе случило преди няколко часа — най-изненадан от всички, той се чу да казва нещо, което умът му не бе планирал:

— Ще остана насаме с повереницата си. Тя е умела болногледачка и ще се грижи за мен. Останалите може да вървите да си починете. — Това бе най-надменният му тон, гласът на граф, свикнал да заповядва.

Всички кимнаха. Свещеникът с потайна усмивка каза, че щял да нагледа пациента си при първи зори. Щял да отложи завръщането си в манастира, докато не се увери, че графът е добре. Това било най-малкото, което можел да направи.

Оливие виждаше, недоволството на Кристиано, че трябва да си тръгне. Лейтенантът му беше много разтревожен след опита за покушение и за всеки случай щеше да остане на стража отвън пред вратата. Не му се нравеше мисълта, че Оливие ще остане без надзор в ръцете на една млада жена, особено след това, което се беше случило в гората. Кристиано знаеше всичко за Джулиана, но най-важно: знаеше слуховете за майка й. Не би искал да остави господаря си насаме с една вещица, жена, която несъмнено умееше да се защитава, нищо, че изглеждаше невинна като агне.

Оливие чудесно разбираше притесненията на лейтенанта си, но решително махна към вратата и въпреки опасенията си, Кристиано се подчини. Вратата глухо хлопна зад него.

— Седни тук.

Джулиана се настани на стола до леглото. Придвижи го по-близко, въпреки че Оливие не й беше дал разрешение, пък и тя не му го поиска. Всъщност откакто бе дошла, съгласявайки се да държи ръката му и да му помага, изобщо не бе продумала. Изглежда разбираше нуждите му без излишни приказки. Оливие вдъхна аромата на теменужки. Спомни си как се беше смяла с Гасиен дьо ла Марш и егоистично пожела онзи звънък смях за себе си. Искаше да й се извини, че е дошъл сам в спалнята й и се е отнесъл непочтително с нея. Но в същото време копнееше да я целуне. Да зарови език дълбоко в устата й и да види, дали тя е податлива на ласките му. Упоен и замаян, той си даваше сметка, че ще направи точно това. Също знаеше, че ще разкрие тайната й. Знаеше още нещо: че някой ден и тя ще разкрие неговата.

Но засега граф Дучи Монталдо стисна ръката на повереницата си, този път нежно. После затвори очи и потъна в сън.