Дебора Джоунс
Венецианският лъв (4)

4.

Джулиана често разговаряше с Оливие наум, говореше му неща, които никога не би събрала смелост да изрече. В интерес на истината тя се страхуваше от мъжете — така е било открай време. Засега жизненият й опит не бе сполучлив в това отношение. Но тя можеше и разговаряше с Оливие всяка нощ, след като затвореше очи. По това време най-много тъгуваше за него, тогава той беше най-близо до нея. Чрез въображаемия разговор тя прогонваше лошите мисли и успяваше да заспи. Нощта оживяваше под клепачите й — жива, реална, истинска. Отдавна беше научила, че все едно къде е или с какво се занимава, нощта остава с нея.

— Помниш ли онази нощ? — мислено го попита тя, докато стъпките му отекваха все по-тихо в коридора. — Толкова бях уплашена. Помниш ли? Правилно ли съм запомнила, граф Оливие, че и вас ви беше страх?

 

 

Всичко се случи така ненадейно. Събуждането, черният евнух, ужасът, който я беше погълнал в грозната си паст със светкавична бързина — за да не я изплюе никога.

Но над всичко царстваше споменът за копринения глас на Алин:

— Тази вечер ще прибера дъщеря си при мен. Прекалено е болна, за да бъде с Доган бей. Може да го зарази.

— Мамо, не съм болна. — Но Алин бързо беше спряла пороя френски думи.

Техният страж, един огромен евнух, се беше намръщил, обзет от съмнение. Той беше хитър, но не особено интелигентен и не разбираше целия диалог между майка и дъщеря. И все пак беше важно да разбере. Беше слуга в дома на богатия Доган бей и животът му зависеше от това, какво знае. В очите му се отразиха червените пламъци на огнището и Джулиана забеляза неговото двоумение. Подуши неговите нервност и страх. Един погрешен ход и главата на този мъж щеше да се търкулне, отсечена на дръвника. Доган бей беше търговец, но и голям приятел на султан Баязид. Носеха се слухове, че двамата имат тайни планове за Никопол.

И все пак му нареждаше Алин, Магдалената, вещицата. Тя обладаваше странна сила и я използваше сега.

Без да го съзнава, евнухът се поддаде на внушението й.

Вярно, че е от християнските земи оттатък планините, но обича мюсюлманския народ и мрази своите — помисли си той. — Нали нейните хора се опитали да я изгорят на клада. Освен това някога е била фаворитка на султан Баязид, а сега е майка на любимата наложница на Доган бей. Всеизвестно е колко плати търговецът за това дете — играчка. Ако е болно, със сигурност ще иска да се погрижим добре за нея. А къде ще получи най-добрите грижи, ако не при майка си? Алин се води християнка. Не живее в харема и точно заради това много от жените на Доган бей й завиждат. Ако им падне случай, могат да навредят на детето Джулиана. Малката е само на дванайсет. Ако нещо й се случи…

Мислите, които Алин внушаваше на непредпазливия страж, се точеха безкрайно.

Колебанието му изчезна.

— Да, господарке. — Той се поклони много ниско и ги пусна да минат. — Довечера дъщеря ти ще бъде с тебе, не с Доган бей или в харема. Най-добре е така. Ти ще се погрижиш за нея.

Алин му се усмихна, докато минаваше покрай него. Джулиана беше доволна. В интерес на истината не обичаше особено Доган бей, въпреки че беше негова наложница. Той многократно я нараняваше и тя искаше при майка си. Искаше вкъщи. Но сега двете не се отправиха към билковата градина и малката къщичка, скрита сред нея. Вместо това Алин я улови за ръката и я поведе навътре в гранитния дворец — там, където Джулиана не беше ходила преди. Момичето чу шум от течаща вода и усети мирис на влага. Пищната бродерия на златната й копринена рокля се влачеше подире й в калта. Джулиана се притесни как ще обяснява, че е съсипала новата си дреха. Муна, бавачката й, щеше да се разсърди.

— Мамо?

Но Алин не отговори и рязко я дръпна да върви по-бързо. Двете спряха чак в края на тунела при двамата мъже. Джулиана, която имаше наблюдателно око, незабавно разбра, че те ги чакат от известно време и са уплашени. Алин отрано я беше научила да разпознава страха. Беше казала, че това е най-важната миризма, за която трябва да внимава. Когато даден мъж е завладян от страх, една жена общо взето може да го подчини изцяло на волята си. Много важно е да знаеш този факт и да го използваш.

А един от двамата мъже се страхуваше просто ужасно. Дори на неясната светлина, хвърляна от малката факла, Джулиана виждаше как студените му синьо-зелени очи се оглеждат наоколо с нескрита враждебност, която помрачаваше иначе забележително красивото му лице. Въпреки това тя незабавно се почувства привлечена от него. Дощя й се да му се усмихне и да заличи тревогата му. Може би, защото изведнъж тя самата изпита невероятен страх. Ръцете й от само себе си стиснаха дрехата на Алин, а очите й се впиха в лицето й.

Джулиана разбра, че другият мъж е по-тих, по-голям, по-мрачен, но предпазлив и внимателен. Не надуши същия страх у него. Двамата шепнеха напрегнато на френски с майка й. Сочеха някаква далечна светлинка и единият дори стисна ръката на Алин. Джулиана не разбра кой — беше твърде погълната от израза в очите на майка си. Въпреки царящия смут и макар всички да владееха езика добре, Джулиана усети разликата в акцента и разбра, че са го учили на различни места, по различно време.

— Това са сир Арнонкур и граф Дучи Монталдо — решително прекъсна мъжете Алин и се обърна към дъщеря си. — Заминаваш с тях.

— Трябва да побързаме — прошепна високият мрачен мъж, когото майка й бе нарекла „сир“. Думите бяха изречени забързано, но гласът му бе нежен. И все пак Джулиана долови заповедническия тон, настоятелността. Беше приучена на подчинение, ала сега се разплака. Не можеше да се удържи. Би обещала всичко, дори на Доган бей, за да предотврати неизбежното.

Алин се наведе да я целуне, като междувременно свали булото й и започна да чисти грима от дванайсетгодишното лице.

— Сега това не ти трябва — рече тя. Нейното лице беше ярко изрисувано.

Но Джулиана продължи да плаче, докато майка й разкриваше свежата млада кожа с бързо, грубо триене на копринения плат. Движенията на Алин заличаваха единствения живот, познат досега от дъщеря й.

— Ама? — попита Джулиана. Това беше галеното име на майка й, което не бе използвала от години. Ама и аз, аз и моята, ама — напяваше си момиченцето, докато двете с Алин неспирно се местеха от едно място на друго. Във времената на най-голяма несигурност Джулиана се държеше здраво за майка си, която беше източникът на тази несигурност. Алин не бе жена, която предлага стабилност. Обаче Джулиана се беше разбунтувала, не искаше да използва магьосническите си сили, и тя го усети. Алин я обучи изкусно и с търпение, но определено бе разбрала, че дъщеря й не може да бъде Магдалената. Тя знаеше всичко. И сега я наказваше: пъдеше я.

Джулиана започна да плаче жално, когато ръката на Алин докосна златната звезда с шест лъча, която висеше на шията й. За момент си помисли, че майка й ще я лиши и от това и реши, че няма да го понесе. По-скоро би предпочела да умре. Звездата бе с нея, откакто се помнеше. Точно тогава, много близо до тях се разнесе въздишка. Джулиана усети присъствието на трети мъж — прегърбен и обезобразен. Той стоеше зад Алин, която би могла да го докосне с ръка, и й се усмихваше. Джулиана се зачуди дали другите също го виждат.

— Не мога да ти го отнема — свирепо прошепна Алин, въпреки че пръстите й здраво стискаха амулета, сякаш с намерение да го строшат на късчета. — Нямам нито правото, нито силата. Единствено ти можеш да се отречеш от това, което е твое рождено право. Длъжна си сама да избереш.

Думите на Алин отново привлякоха вниманието й и чак тогава Джулиана си даде сметка, че майка й е уплашена. Миризмата на страха, която се излъчваше от нея, бе силна и непогрешима.

Внезапно се изви вятър, който изсъска по влажните, капещи стени. Джулиана усети топлината му върху кожата си и потрепери. Огледа се, но повече не видя тъмния мъж. Мирисът на огън ги заобикаляше отвсякъде.

— Муна — пошепна тя. — Не мога да си замина, без да се сбогувам с Муна. — Джулиана не позна собствения си глас. Думите едва излизаха от гърлото й.

— Муна не знае, че заминаваш — съвсем спокойно отвърна Алин. — Това е за нейно добро. Ако Доган бей я заподозре, бързо ще нареди да я обезглавят… и то ако извади късмет. Надеждата й е да не знае нищо. Нейното невежество е единствената й защита. — Майка й говореше с тон, подходящ за обсъждане на времето или за покупката на някоя дрънкулка, която Джулиана си беше харесала на пазара.

От нейния глас лъхаше на смърт и Джулиана го усети.

— Няма да те изоставя — пронизително извика момичето и зачупи пръсти.

Точно тогава русият мъж — този, когото майка й бе нарекла „граф“, — се обади за пръв път:

— Погледни ме.

Джулиана инстинктивно се подчини.

— Ако сега тръгнеш с мен мирно и тихо, ще се върнем за майка ти. Някои ден ще се върнем в Никопол, когато времето назрее, и ще я приберем.

Момичето събра зрънца надежда от думите му.

— Обещаваш ли? Даваш ли ми думата си на рицар? — попита то.

Погледите им се срещнаха — светъл и тъмен.

Само за миг Джулиана проникна в душата му и се настани там като камъче в обувка.

— Да — прошепна русокосият и додаде по-силно: — Да, обещавам ти и ти давам думата си на рицар.

Обаче докато даваше обещанието, извърна поглед.

И все пак Джулиана му повярва и гладкият му глас й вдъхна увереност. Подаде му ръка, осланяйки се на обещанието му. Щяха да се върнат. Вярваше му повече, отколкото на добротата на тъмния мъж, който, прошепна й Алин, спасяваше двама им.

„Давам ти думата си на рицар“ — ясно бе повторил граф Дучи Монталдо, сякаш изпитваше нужда да убеди самия себе си.

И когато тримата побягнаха в мрачната нощ от тъмницата на бея, Джулиана стискаше като талисман неохотно подадената ръка на Оливие. На неговото обещание вярваше. Неговата любов търсеше.

Помните ли, графе? За Бога, Оливие, помниш ли?

 

 

Докато спеше, някой беше стъкнал огън и първо Джулиана си помисли, че Оливие се е върнал и дори я чака да се разбуди. Лежеше, без да мърда и се опиваше от тази мисъл. Но когато най-сетне отвори очи, видя не настойника си, а младото селско момиче, отредено й за прислужница.

Сабата се прокашля:

— Графът изпраща почитанията си и моли тази сутрин да озарите Белведере с присъствието си. Кани ви да се забавлявате хубаво. Съжалява, че не може да ви отдели от личното си време, но го задържат задълженията му по замъка. — Сабата замлъкна. Очевидно Джузепе я беше накарал да научи речта дума по дума и тя не разбираше съвсем значението й. За никого не беше тайна, че графът не прекарва почти никакво време с повереницата си. Причината за тази странна враждебност все още предизвикваше разгорещени дискусии в кухнята и столовата. Сабата бе тъмноока, с черна коса, закръглена — малка селска хубавица, която сигурно нямаше повече от тринайсет години. Обичайно бъбреше неспирно за селцето си Сайт Урбано, за годеника си и какво щели да правят след сватбата, след като получели допълнително земя, която да обработват. Днес обаче тя не криеше любопитството си, което Джулиана не възнамеряваше да удовлетвори. Младата жена лениво провеси крака на пода и отметна коса назад.

„На нейната възраст вече бях в харема на Доган бей.“ Споменът за времето, прекарано там, и за мъжът, който я беше притежавал, вече не й причиняваше болка. Всичко се беше случило толкова отдавна, когато тя бе друг човек. Оттогава никой мъж не я бе имал.

Беше изградила своя дом с госпожа Франческа. Обичаше момченцата й като свои деца. Те бяха единственото семейство, което щеше да познае някога — с изключение на майка й. И може би, с изключение на баща си — ако успеше да го открие.

— Как е братчето ти?

Сега беше ред на Сабата да избегне насоката на разговора.

— Ами добре — каза тя. — Оздравява.

Това беше лъжа. Нощем Джакомо продължаваше да кашля и имаше затруднено дишане, а денем спеше. Той бе единствен син на стари родители и от няколко седмици бе така. Семейството му се беше обърнало за помощ към селската знахарка. Елизабета охотно беше приела оскъдните им спестявания, но не бе донесла изцеление на момчето. Напоследък беше започнала да бръщолеви за Божията воля и как бедните и безпомощните трябвало да й се подчиняват безропотно. Това й били подсказали руните.

Родителите на Сабата бяха полудели от тревога по малкия си син. Но Елизабета — единственият човек на цял ден път, който имаше паричен интерес от лечението на някакво си селянче — строго ги беше предупредила да не търсят помощ от Джулиана.

— Тя е Магдалената, дяволско семе — беше просъскала тя. — Ще го погледне с лошо око и ще развали всичкото ми баене.

Сабата обаче не виждаше особена полза от врачуването на Елизабета. Братчето й кашляше все повече и направо линееше, но родителите й упорстваха: никаква помощ от Джулиана. Сабата още се свиваше от ужас при спомена за звънтящата плесница, която баща й беше залепил на бузата й, за да се увери, че думите му са добре разбрани.

— О, какъв хубав плат — възкликна тя, променяйки темата. — С вас ли го донесохте?

Плат. Добро колело, около което да се завърти един разговор, и двете девойки с благодарност се хванаха за тази сламка. Сир Арнонкур не понасяше забулените жени и не желаеше да вижда съпругата си и придворните й дами със закрита коса. За момент Джулиана беше забравила, че се намира извън просветените граници на неговото влияние.

Сабата извади чисти дрехи и помогна на Джулиана да се изкъпе.

— Божичко, какви одежди само! Тук сме чували, че хубавите рокли идели от Франция, не от Англия. Този златен воал е идеален за кестенявата ви коса. Дано не ми се разсърдите, че съм откровена, обаче косата ви е прекрасна. Човек рядко вижда такива разкошни коси. Не и в наше време и поне не тук, в Северна Италия. Тук се възхищаваме на русокосите — и естествените, и изрусените с пикня.

— С пикня?

— Ами да, това е то модата — авторитетно заяви Сабата. — Донесена от Франция, или така поне твърди госпожа Домициана. Тя си има своя камериерка, савойка от отвъд планините. Но понякога нещо й щуква и ми разрешава да я фризирам. Казва, че благородните дами използвали козя пикня за изрусяването и някои дори си скубели космите над челото, за да изглежда то по-високо. Веднъж и аз се опитах да го направя, но болката беше такава, че завинаги ме отказа от модата.

Разговорът за тъмносиньото кадифе бързо прерасна в дискусия върху простите, но скъпи туники, които Джулиана си носеше от Англия. В целия Арнонкур Хол бе известен фактът, че сир Белден се интересува от облеклото на възлюбената си съпруга, за разлика от самата нея. Носеха се клюки как великият войн се връщал у дома, отрупан с платове и скъпоценности, накупени по време на пътешествията му. Дори беше наел френски шивач, чийто парижки братовчед принадлежеше, към гилдията на ръкавичарите и имаше силни връзки в кралския двор, да облича жена му по последна мода. Франческа се усмихваше, благодареше му и понасяше стоически пробите, но накрая кадифените туники, копринените фусти и фините шалове се озоваваха в сандъка на Джулиана.

На теб ти стоят по-добре — казваше Франческа, а на свежото й лице изгряваше усмивка с грацията на котка, която се сгушва край топлото огнище. — Освен това ги харесваш повече от мен.

Това беше вярно. Въпреки че Франческа беше голяма красавица дори след раждането на четирима синове, никога не се беше интересувала от модата. Небрежното й облекло тегнеше като прокоба над съпруга й. Но Джулиана обичаше красотата, хубавите неща и получаваше от тях колкото поиска. Годините, прекарани в двора на султана, бяха обучили окото й — и много повече…

— … а когато това стане, разбира се, ще затворят Белведере завинаги.

— Да затворят Белведере? — Джулиана осъзна, че не е слушала внимателно. Отпусна ръка върху тъмносивата туника и се взря в камериерката си.

Сабата спря да приглажда белите ленени завивки, поръбени с дантела, и кимна.

— Поне тъй разправя баба ми, а тя цял живот е работила тук. Знае графа от пеленаче. Лорд Оливие не храни голяма любов към замъка въпреки парите, които харчи за него. И кой в християнския свят би го обвинявал, когато гробището прелива от труповете на баща му и братята му? Особено сега, когато госпожа Франческа и майка му са в Англия, а е добре известно, че като потомствена венецианка госпожа Домициана не таи любов към тосканския пейзаж.

— Коя е Домициана?

— Годеницата на графа. Е, почти. Още няма официално съобщение за годежа, поне доколкото знаем. Разправят обаче, че венецианката горяла от нетърпение да се венчаят с господаря. Веднъж дойде на гости тук с майка си. Малко е понапълняла, ама все още е хубава и има връзки. Била племенница на венецианския дож — представяте ли си само! — и произхождала от богат, знатен дом. Но… — Сабата снижи глас и бърже се прекръсти. — Мнозина твърдят, че над нея е хвърлено проклятие, защото вече е погребала двама съпрузи и един годеник. Суеверните люде говорят така, въпреки че аз не съм от тях. И все пак, хората приказват, че семейството й имало още дъщери за женене. Мълви се, че кроели планове да я затворят в манастир, за да потулят срама и да пресекат слуховете, но добре, че графът се появил навреме. Тя е длъжна скоро да се омъжи и да роди деца. Иначе метохът не й мърда. На човек като мен може да му се нрави мисълта за редовно хранене и чиста постеля, но не и на такава като нея.

Джулиана преднамерено не се обърна. Първо искаше да е сигурна, че лицето й няма да я издаде. Никой не биваше да узнае за чувствата й, защото Оливие беше сгоден и скоро щеше да е женен мъж. Около зашеметяващия му годеж кръжеше и мълвата за голямата хубост и богатство на бъдещата му съпруга — и за престижа на нейното семейство. Нищо чудно, че снощи тайничко се беше промъкнал в стаята й. Та какво ли можеше да му предложи тя? Защо му е да спазва обещанието си към нея?

— Виждала ли си я лице в лице? Добра ли е? — Джулиана се обърна към Сабата и я погледна право в очите. Студената светлина на зимното слънце изпълваше пространството между двете жени.

— Толкова добра, колкото е необходимо — отвърна прислужничката и проницателно се взря в господарката си. — Но е взела де се плаши. Просто си личи. Длъжна е да се ожени и да роди деца час по-скоро, за да спре мълвата за себе си и семейството си. Цяло чудо е, че не успя да си намери предлог да придружи графа — или нейната майчица не е успяла да го изнамери. Те двете се стремят да не го изпускат от поглед.

Джулиана кимна. Приготви парче флорентинска дантела и със Сабата се заеха да го кърпят с копринен конец. Бъбреха си за много неща, но не и за онези, които истински ги интересуваха. Сабата би искала да помоли господарката си било за някоя билка, било за някоя лапа, която да помогне на Джакомо. А Джулиана би желала да научи повече за характера и красотата на жената, почти сгодена за Оливие. Вместо това и двете се задоволиха да обсъждат новите кокошки-носачки, мъжете, дошли от Норция да заколят тазгодишните свине, и кога помощник-готвачката щяла да роди първата си рожба. Широтата на тяхното бъбрене изглеждаше безпределна. Но през цялото време, докато пръстите и езикът й работеха неуморно, Джулиана си мислеше за Оливие. Мислеше за ръцете му, за гласа му, за смеха му. Мислеше за сладкия му топъл дъх до бузата си. Откакто за пръв път видя Оливие, неспирно мислеше за него. Дори когато не осъзнаваше, че го прави.

Дните минаваха, но той странеше от нея. Нито дойде, нито прати да я повикат, и разбира се, нямаше и намек, че се кани да изпълни обещанието си. Всяка сутрин Джулиана го наблюдаваше как излиза на коня си от Белведере, готов за лов, обкръжен от своите рицари, джуджета и соколи. Ветрецът развяваше над главата му ярките пряпорци и знамена на Златния отряд и рода Дучи Монталдо, внасяйки цветове във ведрия зимен пейзаж. Понякога рицарят Дьо ла Марш отиваше с него, понякога не.

Останеше ли в Белведере, изпращаше паж при Джулиана и я молеше да го придружи на разходка из близката околност. Веднъж-дваж пъти тя се съгласи. Веднъж-дваж пъти той я разсмя. Двамата бяха заедно само денем. Нощем той отиваше при другите войни. Техните песни и весели закачи достигаха до Джулиана, която се хранеше в самотната си стая.

Не й беше забранено да скита, където си поиска в Белведере, но тя забеляза, че простите маргаритки и хризантеми, които береше, веднага, без думичка се изхвърлят от глинените вази. Гоблените, които беше донесла от Англия, бяха свалени от стените и скрити незнайно къде. Пресните билки, с която насипваше студените каменни подове, се помитаха и на тяхно място се слагаха други треви.