Дебора Джоунс
Венецианският лъв (22)

22.

Впоследствие Буда щеше да се окаже за Джулиана несвързан и разкривен спомен: спокойният син Дунав под дървените мостове, малкото градче Пеща на отсрещния бряг, красивите унгарки, уханието на червени рози, магнетичното обаяние на младия крал. Успя да запомни само тези неща — толкова обсебен бе градът от силата на французите. Толкова обсебена бе тя самата от силата на любовта. Нито Буда, нито нейната любов бяха точно това, което си представяше по-рано. Унгарската столица бе по-малка от Лондон й Париж и не притежаваше бодрия, весел дух на италианските градове. Тя беше портата към Изтока, където мъжете носеха свободни дрехи, а жените — ярки поли с пъстроцветни шевици. Хората бяха по-мургави, жизнени и радостни, отколкото си бе представяла. Не беше необичайно да види как весела групичка танцува посред бял ден на някоя уличка.

Но истинско откровение се оказа откритието на любовта. Оливие беше истински мъж с истински нужди. От първата им нощ заедно доказа, че само целомъдрените целувки, за които тя сладостно си бе мечтала, не могат да го задоволят.

За своя изненада Джулиана откри, че същото важи и за нея.

Беше повярвала на Оливие, на женствените чувства, които той събуждаше в сърцето й. Беше послушала тъкмо техния глас, а не старите рани от миналото. Не собствения си глас, който й казваше, че мъжете ще я наранят, нито гласа на майка си, според който мъжете трябва да бъдат използвани. Вместо това следваше инстинктите си. Следваше любовта си. Направи съзнателния избор да се отвори за него — истински избор. Джулиана Мадригал беше в достатъчна степен магьосница, за да разбира тези неща. Открай време мислите й бяха отворени за него, сега напрани същото с тялото и душата си. Нещо повече, тази нова свобода я изпълваше с радост и щастие, защото разбуждаше в нея скрита женска сила. Сила, която всяка жена притежава. Джулиана откри, че смуче пръстите си, за да усети вкуса на Оливие. Достатъчно бе да помръдне ръка или крак, за да го чуе как стене под докосването й. Играта на езиците им упояваше и двамата. Да, но Джулиана — като истинска чародейка — знаеше, че споделеното им удоволствие няма нищо общо с магията на физическото опиянение. То се дължеше на нещото, наричано любов.

Отначало свенливо, после с нарастваща увереност тя се отвори за любенето. Разбираше, че нейната любознателност в леглото го възбужда. Знаеше, че и той не си е представял толкова дълбока интимност. Не я нараняваше. Близостта им не й носеше болка.

Вярваше в това, което споделяха, и чрез него се учеше да вярва на мъжа, който първи я бе посветил в чудесата на любовта. Откри, че вече й е по-лесно да се доверява.

Първо на кораба, а после и в Буда, Оливие проявяваше дискретност, но не криеше взаимоотношенията им. Беше дал дума на Лучано Вениер да поддържа измислицата за годежа с Домициана до края на Балканския кръстоносния поход и смяташе да удържи на обещанието си. Но също беше дал друг обет, на Джулиана, за общото им бъдеще и сериозно бе решил да го спази. Трябваше да поддържа деликатно равновесие между това, какво дължи на благородния си съюзник и на любимата жена. Но се справяше със завидно изящество. Може би, щеше да му е по-лесно, ако Джулиана не беше с него, но той си даваше сметка, че не би могъл да се откъсне от нея. Сега. Никога.

И така, Оливие се справяше както можеше. Представи Джулиана като своя повереница на крал Сигизмунд, който беше призовал западния свят на този поход. Въпреки, че дворът на Сигизмунд не беше похотлив и развратен като този в Париж, животът бе научил младия крал да гледа на нещата по-разкрепостено. Той приветства Джулиана без излишни въпроси, което удовлетвори приятеля му граф Дучи Монталдо. Макар да криеше чувствата си под маската на благоприличието, си личеше, че Оливие е дълбоко увлечен по нея.

Джулиана намери краля за красив и очарователен, макар и донякъде напрегнат. За последното си имаше основание: французи изпълваха града, където роденият в Бохемия Сигизмунд неохотно бе коронясан за крал като брат на императора на Свещената римска империя Венцеслав.

— Вижте само каква катастрофа! — избоботи той, докато развеждаше Оливие и Джулиана през френския лагер извън градските порти. — Сигурно смятат да удавят османците в тези бъчви с червено вино.

— Наистина здравата са се запасили — отвърна граф Дучи Монталдо с тревожно предчувствие. — Само дето не виждам нищо, което да говори за организация и ред. Тук не се мярка нито един таран или катапулт.

— Защото отиват да се побратимят с неверника. — Иронията в гласа на Сигизмунд беше гъста като сметанов крем. — Май си мислят, че на война се отива само с Божията милост.

— Истинско чудо е, ако си въобразяват, че я имат. Всеки уважаващ себе си Бог би гледал само с гневно удивление на такава нагла разточителност.

Джулиана беше поразена от това, което виждаше. Тъй като харесваше и уважаваше Гасиен дьо ла Марш, бе решила, че неговите добри качества са типични за повечето му сънародници. Французите, които срещаше в Буда, не отговаряха на очакванията й. Бяха млади и мнозина от тях — включително граф дьо Новер, техния предводител — нямаха боен опит. Подобно на Мишел дьо Кроаян, войната им се струваше игра, песен. Дори грижливо лъснатите им ризници излъчваха повече блясък, отколкото заплаха.

Броните им не изглеждаха здрави, за да устоят на битка.

Въпреки, че любовта й към Оливие цъфтеше, въпреки страстните им нощи, повечето сутрини Джулиана се събуждаше с буца в стомаха. Чувстваше, че стремително вървят към гибел. Това й го подсказваше нещо по-дълбоко дори от Силата.

Понякога споделяше опасенията си с Оливие. Тогава той започваше да я гали, да я гушка и това прогонваше всякакви лоши мисли от съзнанието й. Поне за известно време.

Граф Дучи Монталдо също беше доста разтревожен.

Ала все пак френските войски включваха и по-възрастни, опитни бойци. Оливие представи Джулиана на сир дьо Куси, при когото беше служил като паж, а също и на Филип дьо Мезиер, на Анри дьо Бар и на Жан, сир дьо Бусико. — Всички те бяха защитавали добре Франция в миналото. Но техният брой бе толкова малък в сравнение с горделивите младежи. Младите подражаваха на примера на Бургундския наследник.

 

 

— Моята майка все ми повтаряше, че рибата се вмирисва откъм главата — изръмжа Оливие. — Този поход като нищо ще докаже колко права е била.

Те лежаха в своята малка копринена палатка. Тя беше опъната на едно поле извън Буда, на дискретно разстояние от главния лагер. Оливие я бе намерил за нея и за двете монахини, които служеха като пазителки на честта й. Те обаче изрично бяха предупредени, че репутацията на Джулиана Мадригал не се нуждае от зашита срещу граф Дучи Монталдо. Въпреки, че не говореха езика на Оливие, те моментално схванаха смисъла на думите му и изчезваха някъде, когато той се зададеше към палатката.

Което той правеше всяка нощ, а понякога, когато успяваше да се измъкне от Военния съвет — и през деня.

— Откъм главата — повтори Оливие. — Тази войска ще потвърди пословицата.

— По какъв начин? — попита Джулиана, която разтриваше слепоочията му с нежните си пръсти. Напоследък любимият й беше много повече натоварен с грижи и задачи, отколкото във Венеция. Това си личеше по решително стиснатите устни, по новите бръчки на челото му.

— Ето по какъв: бургундските глупаци са оглавявани от най-глупавия френски граф въобще. Новер е суетен хитрец и без съмнение ще се окаже доста опасен, когато наследи титлата на благородния си баща. Освен това е грозен като смъртта.

— Не всички са надарени с великолепната красота на Дучи Монталдо — подразни го Джулиана.

— Имам предвид душата му. Той е подъл и злобен.

— Такъв е наистина — съгласи се Джулиана. — Виждам.

— Магдалената ли се обажда? — запита Оливие, претърколи се по гръб и почна да гризка ухото й. — Твоята прочута Сила ли ти казва нещо?

Тя се отскубна от него. Лицето й беше сериозно.

— Не знам какво — Магдалената или нещо друго в мен. Но ме измъчват лоши предчувствия за това, което предстои. Така е, както казваш: французите не носят тарани, катапулти или каквито и да било стенобойни машини. А не може да очакват, че ще превземат Никопол без тяхна помощ. Сам знаеш, че Баязид е подсилил допълнително крепостта. Построил е кула, която позволява на гарнизона да вижда много далеч нагоре по течението на Дунава.

Оливие сви рамене. Всичко това му беше известно. Лично той неведнъж й беше повтарял същите неща.

— Нещо е на път да се случи — накрая заяви той. — Сигизмунд е наясно с трудностите. От години се съпротивлява на Баязидовите набези.

— Но френските благородници не ще обърнат внимание на някакъв си бохемец. Това е под тяхното достойнство.

— Разчитаме на това, което наричаме „праведна кауза“ — не без насмешка отвърна Оливие. — Приемаме, че Господ ще ни прости всякакъв род глупости и безобразия, защото ще се хвърлим в битка срещу неверниците. Изглежда забравяме, че той невинаги е благославял каузата ни — в интерес на истината, рядко я е подкрепял. След няколко дена потегляме от Буда, а моят авангард ме „зарадва“ с новината, че в равнината отвъд е горещо като в самия ад. Тази мисия ще е свърши като ад за всички ни — вярвам го от дъното на душата си. Но какво го интересува Новер? Нали си носи бъчви с вино. Води си и пълчища леки жени. Това му стига да е доволен.

— Хм… Леки жени. Чудя се дали са леки като това? — Целувките й отнеха всичките тревога на Оливие.

 

 

— За мен е тежък дълг, че ме определиха за ваш пазач — каза Мишел дьо Кроаян на Джулиана. Намръщеното му лице красноречиво говореше, че той мисли всяка изречена дума.

— Оценявам вашата грижовност, сир Мишел. Много мило, че откликнахте на молбата на графа.

— Не граф Оливие ме помоли за това. В такъв случай щях да откажа. Рицарят Дьо ла Марш беше. Той знаеше, че не съм в състояние да не откликна.

— Наистина, много любезно от страна на сир Гасиен да ми отреди истински рицар за мой закрилник.

Мишел беше получил жадуваното рицарско звание точно преди ден. Съюзническата армия беше сразила врага — ако това действително можеше да се нарече „сражение“ при Видин. Васалът на турския султан, българският цар, предпочитайки да се споразумее с дявола пред портите, вместо да чака намесата на отсъстващия си сюзерен, беше предал града на французите без съпротива. Не беше пролята кръв, ако не се брои тази на турския гарнизон. Съвсем естествено всеки от войниците му незабавно беше заклан. След тази кървава баня, граф дьо Новер и триста френски благородници, сред тях и младия Мишел дьо Кроаян, бяха получили рицарско звание.

— Много любезно от ваша страна, сир Мишел — рече тя, внимателно употребявайки новата му титла, — да правите компания на една дама, когато чувствате, че бихте могли да сте по-полезен другаде.

Той й хвърли премрежен поглед.

— Никоя дама не носи къса коса и не придружава войниците в битка. Но ме увериха, че ще сте от помощ на монасите, когато започне истинският бой. Не че Видин беше кой знае колко трудна крепост… Все едно, ще има още няколко сражения, преди България да бъде освободена и вие да докажете, че сте полезна с нещо. Граф Дучи Монталдо е наел велик лекар за хората си. Името му е Якопо Москато и е учил в Салерно.

Дължа им го — беше й казал Оливие. — Водя ги право в капана и не мога да ги отклоня от него. Нека поне намеря най-добрия лечител за хората си.

Само Джулиана знаеше, че той плаща за Якопо Москато и другите разходи на Златния отряд от собствения си джоб. Още не бе поискал нищо от Венеция. Лучано Вениер, който се грижеше за работите на Оливие в негово отсъствие, беше предложил да използват парите от именията на граф Дучи Монталдо. Градът щял повече от щедро да му възстанови разходите, когато войниците се завърнели победоносно.

На Оливие не му оставаше друго, освен да се съгласи. Не би се поколебал, щом ставаше дума за неговите хора.

Думите на Мишел я върнаха в настоящето:

— Както и да е, сестра ми предрече, че някой ден ще станете велика лечителка. Според нея, никога не бивало да ви наричам вещица, защото сте била изпълнена с желание да помагате и да вършите добрини.

— А вие така ли мислите? — засмя се Джулиана.

— Ами какво да кажа? — Новопроизведеният сир Мишел съсредоточено набръчка чело. — Мисля, че поне едно було трябва да си сложите на главата. По тия равнини е адска жега и комарите са жестоки. Ако не внимавате, ще ви нахапят и лицето ви ще се покрие с пришки. Въпреки че се опитахте да ми напакостите, забелязах, че имате много красиво лице.

Младият Дьо Кроаян се закова на място и я изгледа втренчено. Бе изненадан от собствените си думи. Почервеня като рак.

Джулиана знаеше точно коя тема ще накара младия Кроаян да забрави неудобството си:

— Кажете ми, сир Мишел, как така успяхте да убедите сестра си да ви пусне от манастира? Още не сте ми разправили.

Светлите очи на момъка се отвориха широко от удивление и той се засмя.

— О, никога не бих могъл да убедя Соланж — така се казва сестра ми, абатисата — да ме пусне. Ако зависеше от нея, щях да пропусна голямата си възможност. — За миг лицето на Мишел се изкриви от гняв. — Можете ли да си представите? Дъщеря и внучка на прочути рицари, сестра на четирима знатни войни, да ми откаже шанса да възмъжея на бойното поле?

— Но как така я убедихте?

— О, и дума не може да става за убеждаване. Забелязах, че при поемането на лекарството, от което уж щях да се подобря, неизменно ми прилошаваше. Реших да не го взимам. Задържах го в устата си и плюех под леглото си, когато тя не гледаше. Само след ден отново дойдох на себе си. Измъкнах се през прозореца и отърчах право при корабите. — Гласът на младежа трепереше от възмущение. — Можете ли да си представите, че сестра ми бе готова да ме лиши от всичко това? — Той широко разпери ръце, за да обхване войската, ленивите води на Дунав, каменните стени на Оряхово, който бе утрешната им цел.

— Вашата сестра ви обича — утеши го Джулиана.

— Как е възможно да ме обича? — изсумтя Мишел — когато искаше да ме задържи при себе си като някое пеленаче?

Звуците на лютня и тръба долетяха до тях, откъм предните редици на френския лагер. Последва съпровод от ръкопляскания й женски кикот.

— Тичайте — посъветва го Джулиана. — Двете монахини ще ме придружават. Идете да се забавлявате. Казват, че корабите носят пресни плодове от Франция.

 

 

Радваше се, когато Мишел я придружава, но това рядко се случваше. Той се стремеше, колкото се може по-често да е с останалите рицари. Двете монахини си бъбреха, все едно нея я няма. Джулиана редовно се оказваше съвсем сама.

Тогава тя се изкачваше на едно ниско възвишение, сядаше с гръб към реката и гледаше към войската, изпълнила полетата. Три дена бяха нужни, за да прекосят реката с лодки. Това се случи при градчето Оршова, където Дунава имаше изключително прав участък. Това беше преди две седмици и една битка.

Две седмици и една битка, помисли си Джулиана. А утре им предстоеше още една — за Оряховската крепост. Спомни си, че близо се намираше родното място на еничаря Асен. Интересно: дали успешно беше отишъл при Джан Галеацо и дали се бе върнал? Какво ли правеше сега? Не се беше чуло нищо за него, откакто Оливие го беше освободил да търси съдбата си. Джулиана се облегна на дънера на едно дърво и безмълвно се помоли за него. После започна да се моли за всички мъже, разположени под нея, докъдето поглед стигаше.

 

 

— Спомняте ли си?

Сигурно бе задрямала, но не за дълго. Слънцето се беше спуснало лекичко към хоризонта, но лицето на Гасиен се виждаше съвсем ясно. Тя му се усмихна.

— Спомням си всичко — отвърна, — поне всичко, свързано с вас. Доведохте ме от Арнонкур Хол до Белведере. Превърнахте се в първия ми приятел.

Гасиен седна до нея. Изглеждаше доволен от отговора й.

— Хубаво — рече той. — Исках да ви бъда приятел.

И двамата бяха наясно, че е искал нещо повече и това е причината напоследък внимателно да страни от нея. Джулиана се беше затъжила за ведрия му, приветлив нрав.

— Все още пазя панделката, която ми подарихте на път към Тоскана. — Тя бръкна в деколтето на семплата си синя рокля, — нося я винаги с мен, близо до сърцето си.

— И близо до амулета, подарък от майка ви. Вие изпълнихте обещанието си към нея, Джулиана. Сега сте на път към дома.

— Домът — замислено повтори тя. — Странно, ала никога не съм смятала, че имам дом. Определено никога не съм мислила за България и Никопол като за свой дом. Като за част от себе си. И все пак те са точно това. Разбрах го, щом пресякохме Дунава. Щом зърнах в далечината Балкана и усетих мириса на рози.

— Не забравяйте Белведере. Той също е част от вас и също ще бъде ваш дом.

— О, да, Белведере. — Тя се умълча. — Много съжалявам за това, което стана между нас, Гасиен.

Той се усмихна. Джулиана обичаше тази усмивка, която преобразяваше цялото му лице, включително и белезите му.

— Аз също — без преструвки отговори той. — Но то трябваше да се случи. Беше неизбежно.

Джулиана кимна. Разбираше какво й казва: че тяхното приятелство се е променило, но не е приключило. Сълзи на благодарност запариха в очите й.

— С Оряхово няма да ни е лесно — продължи Гасиен. — Изобщо няма да е лесна победа както при Видин. Изглежда, никой не знае къде е султан Баязид. Може да е навсякъде. Всеки момент може да ни атакува. А ние няма как да разберем. Не създадохме приятелства с хората, които покорихме. Може би в началото българите щяха да гледат на нас като на освободители, но сега определено не ни виждат в тази роля. Ние опустошавахме, плячкосвахме и изнасилвахме. Прощавайте за откровеността Джулиана, но чувствам, че е важно да ви кажа истината. Сега е военно време и може би няма да имам друга възможност.

Джулиана отново кимна и конвулсивно стисна юмруци.

— Българите ни намразиха заради всичко това. След себе си ние оставяме безмълвни селяни, които ни изпращат с ненавист в очите. Сега те ще възприемат Баязид като освободител и ще му дадат сведения за нашите ходове. Сами сме в тази чужда страна и само Господ знае какво ни чака.

— Гасиен…

— Шшт. Виж, Джулиана, знам, че Оливие ще се погрижи за вас, ако вече не го е сторил. Той е ваш настойник. Все пак държа да знаете, че ако нещо се случи било с него, било с мен, трябва само да отидете в моя замък. Това е в Бургундия, близо до Дижон. Там всеки ще ви упъти. Замъкът не е голям дори по италианските разбирания, но вие сте добре дошла, независимо от превратностите на съдбата. Там ще намерите дом.

В очите на Джулиана проблеснаха сълзи.

— Благодаря ви, Гасиен. Радвам се, че сте отделил място за мен в случай на нужда.

— В случай на нужда — повтори той.

Двамата приятели не отделиха поглед от залеза, докато и последният слънчев лъч не се скри зад хоризонта.