Дебора Джоунс
Венецианският лъв (9)

9.

Вечерта още не бе стигнала кулминацията си. Всички говореха за война и бойците на Оливие го обсипаха с въпроси, така че той твърде късно осъзна, че Лучано Вениер — възбуден и доста опиянен от тежкото тосканско вино — се е изправил с олюляване и е вдигнал високо чашата си. Оливие инстинктивно се втурна към него, за да го спре, но в сърцето си знаеше, че е закъснял.

Не по този начин. Не сега.

Мимоходом зърна широката усмивка на госпожа Клаудия и изчервяването на скромно свелата поглед Домициана.

— От името на рода Вениер — обяви Лучано, млъкна, размисли и поде наново: — От името на могъщата Венеция благодаря на графа за закрилата му на нашия град и за достойната му за възхищение преданост на венецианската кауза. В сравнение с това моята похвала може би ще прозвучи скромно, но затова пък е израз на неподправена радост.

Усмивката му беше лъчезарна и щедра, почти ангелска. Ръцете му се отвориха широко, за да прегърнат Оливие, който се беше хвърлил към него. На всички в залата и особено на събраните рицари те приличаха на двама мъже, свързани от крепка дружба. Клаудия беше планирала нещата по този начин. Тя беше настояла оповестяването на годежа да стане сега, точно след призива за кръстоносен поход. А Лучано никога не противоречеше на съпругата си.

— Сигурен съм, че граф Дучи Монталдо няма да възрази — каза той, улавяйки Оливие с две ръце — да разкрия една тайна, която съществува отдавна. Нашите два рода ще се слеят в съюз. Графът помоли за ръката на щерка ми Домициана, за да се свърже в нея в свещен брак. Сватбата ще се състои незабавно след завръщането му от похода.

Отново се издигна същинска стена от аплодисменти.

Оливие останаха глух за шума, а очите му неистово затърсиха Джулиана.

Тя вече се беше махнала, но Гасиен дьо ла Марш още си стоеше на мястото. Намираше се насред групичка рицари, които го тупаха, по гърба и говореха с презрение за войниците на султана.

Страхливци. Неверници. Щяха да паднат под натиска на френската мощ като прасета — сукалчета. Кръстоносният поход, който празнуваха, щеше да, започне след няколко месеца, но цялата му слава вече беше обрана от Франция, като каймак върху мляко.

Оливие се усмихна скръбно, когато разбра как приятелят му крал Сигизмунд ще бъде изтикан встрани, как всички сведения, които унгарецът имаше за султана благодарение на разузнаването си (в края на краищата, двамата бяха много стари врагове) арогантно ще бъдат отхвърлени от французите като маловажни. Така беше открай време. Така щеше да продължи и за в бъдеще. Сега нямаше да се занимава с предразсъдъците на френските рицари.

Защото сега принадлежеше на Джулиана.

Съзнаваше, че Домициана идва, за да заеме мястото на баща си до него. Усмихваше се и Оливие с неудобство осъзна, че и той е маскирал гримасата си в усмивка.

Защото сега принадлежеше на Джулиана и бе длъжен да я намери. Трябваше да стори всичко по силите си, за да й обясни, само Господ знаеше, че никак няма да му е лесно. Самият той не разбираше как се случиха нещата, та на нея ли… Замислеше ли се за собственото си поведение, първото, което му идваше наум, бе „достойно за презрение“. Не би се описал така преди два дена, но сега гледаше истината в очите. Беше се възползвал от жена, която тържествено бе обещал да защитава и уважава. Нямаше начин да отрече гнусната си низост. Неочакваното изявление на Лучано Вениер беше попарило всякакви романтични представи, които бе хранил. Той бе последният от графовете Дучи Монталдо, натоварен със своите обязаности и семейство, за което да се грижи. Длъжен бе да каже на Джулиана, че годежът с Домициана отдавна е предрешен, че сватбата му с нея е за доброто на всички тях.

Но въпреки това целувката им в нощта, бе негово дело и единствен той, щеше да поеме отговорността за нея. Джулиана може и да бе дъщеря на Магдалената и наложница на източен владетел, когото рицарите бяха решени да победят, но в това отношение бе невинна, и Оливие чудесно, го знаеше.

 

 

— Вината е моя — каза Джулиана, когато чу вратата да се отваря. Беше разбрала, че той ще дойде при парапета, който обграждаше лабораторията, за да я потърси и го чакаше. Трудно й бе, но тя се застави да откъсне поглед от долината долу и да се изправи лице в лице с него. — Знаех, че си сгоден и не биваше да те целувам.

Като за през зимата нощта бе доста ясна. Имаше пълнолика луна. Звезди. Полъх на студения северняк, но младата жена не си позволи да потрепери. Не си позволи да отмести поглед.

— Джулиана, откъде би могла да знаеш? Та аз самият не го знаех! Това бе нещо, което само сме обсъждали. Дори планирали — лоялно добави той, понеже по никакъв начин не желаеше да опетнява репутацията на семейство Вениер. Не желаеше да изкара, че те непочтено са се възползвали от ситуацията: — Но официалното обявяване… даже не сме уточнили зестрата или даровете, които трябва да поднеса на младоженката. Откъде би могла да знаеш, когато аз самият не знаех? Това дело на Магдалената ли е? — Той й се усмихна закачливо, но тя остана напълно сериозна.

— Сабата ми каза и то в самото начало — отговори Джулиана. — Всички слуги знаеха, че си почти сгоден. Но аз исках да те целуна и го сторих. — Тя кимна бързо — един път, два пъти. — Желаех го. Винаги съм го желаела. Само целувки. Нищо друго. Другото ми се е случвало и изобщо не ми хареса.

— Аз също го желаех — призна си Оливие. Беше удивен как нейната откровеност предизвика неговата. — Целуването със сигурност, а вероятно и другото. Ако имаше време. Ако успеех да те прилаская. Действах, тласкан от неосъзнати подбуди, и това е непростимо. Моля те, да ми простиш за отношението ми към теб, Джулиана. Давам ти думата си на рицар, че нищо подобно няма да се повтори между нас.

— Защото обичаш Домициана ли? — простичко попита тя.

— Защото тя ще бъде моя съпруга — отговори той.

Джулиана забеляза, че тюркоазните му очи са помръкнали. Не бяха тъмни чак като нейните, но и не бяха светли като преди.

— Донякъде знаеш какво се случи, но нека сега ти разкажа остатъка.

Той инстинктивно се протегна за ръката й, после се дръпна като опарен. Двамата се надвесиха над парапета и се загледаха в нощта.

— Бях обучен да воювам — тихо поде той. — След известно време ме обзе безпокойство и не можех да стоя със скръстени ръце. Едва седемгодишен ме изпратиха в Пикардия да бъда паж на един роднина по майчина линия, Егеран дьо Куси, и оттогава войната бе за мен моя живот и моята кръв. Същото важеше за баща ми и за брат ми, но преди всичко за мен. Сякаш бях устроен така, че не можех да се радвам на мира, за който се биех с риск за живота си. Последния път, когато потеглих от бащиния дом, последния път, когато Европа воюваше с Ориента, майка ми ме молеше да си остана в Белведере. Разбираш ли, гнетяло я предчувствие. На колене ме умоляваше да остана, но разбира се, не й обърнах внимание. Не бях длъжен, нали бях рицар и пълнолетен мъж. Можех да правя каквото си искам.

— Ако беше останал, като нищо можеше да загинеш тук.

— Тогава поне щях да загина с чест и с остатъка от семейството си. — Той все така не я докосваше, но бе застанал толкова близо, че ветрецът развяваше наметките им, търкайки ги една в друга.

Джулиана се изсмя високо.

— Остатъкът от твоето семейство ли? Ами майка ти? Ами сестра ти? Те са живи, в случай, че не си разбрал. Те бяха пощадени от чумата. Какво щеше да се случи с тях, ако и ти бе загинал с братята и баща си?

— Същото, което им се случи така или иначе. — Гласът на Оливие бе мек, но очите му пламтяха. В крайна сметка той бе граф Дучи Монталдо и не беше свикнал да получава възражения от някакво си момиче — особено когато въпросното момиче бе неговата повереница, при която бе дошъл за прошка. Беше се смирил, помисли си Оливие с нарастващо възмущение. Джулиана въобще не се държеше правилно.

— Същото, което им се случи така или иначе — повтори той — Те преживяваха сами с меда и билките, после се появи богатият и могъщ Белден д’Арнонкур и разреши всичките им проблеми, като се ожени за сестра ми.

— Какъв глупак си само! — възкликна Джулиана. Тя гледаше с пълна почуда мъжа, когото открай време обичаше. — Нищо не знаеш. Нищо не разбираш. Майка ти беше сломена от толкова много смърт. Тя обвиняваше себе си. Тя настоя да приютят онази старица в замъка за през нощта. Тя каза, че всички бедни пилигрими трябва да се хранят на официалната трапеза. Направи го заради теб, Оливие, като един вид покаяние, с което да те опази жив, та някой ден да се прибереш у дома.

— Приказваш неверни неща. — Сега и неговият гняв се разгоря. — Нищо не знаеш. Даже не си била там.

— Те ми споделиха какво точно се е случило — отвърна Джулиана. — Франческа и майка ти. Графиня Бланш започнала да пие. Всеки божи ден — толкова грешна се чувствала. Франческа каза, че никога не се разделяла със сребърния си бокал с червено вино. Но двете се справили. Справили се. Изправили се лице в лице с проблемите си и намерили смелостта да ги преодолеят. Белден е първият, който ще го потвърди. Не той спаси Франческа — напротив, тя го спаси.

— Лъжеш — каза Оливие. Гласът му бе опасно тих. — Нищо подобно не са ти споделяли. Майка ми е от славния род Дьо Монфор, прочут в цяла Франция. Никога не би тръгнала да се доверява на една…

— Една каква? — Сега Джулиана също шептеше. — Вещица или наложница? Срещу кое от тези две определения възразявате по-силно, господарю Оливие? В интерес на истината само вие се възмущавате. Проблемът си е ваш, не на майка ви или на сестра ви. Те откриха, че с мен може да се говори и си изляха душата. Откриха, че с вас не може да се говори и съответно премълчаха някои неща.

Оливие така се разсърди, Че Джулиана физически усети борбата му за някакво подобие на контрол.

— Забравяте се, госпожице — най-накрая изрече той. — Забравяте в чий замък живеете и кой има решаващата дума относно всичко в живота ви, включително и дали ще останете тук, или ще си съберете багажа, за да потеглите към най-близкия манастир при първи петли. Получихте това, за което дойдохте. Моят работодател, град Венеция, ме праща в Никопол на кръстоносен поход. Там ще удържа на обещанието си и ще разпитам как е вашата майка. Ако е жива и изяви желанието да ме придружи, ще я върна в Белведере, а после ще я изпратя, където вие двете решите да се установите. Ще платя за всичко това и ще продължа да ви отпускам щедра издръжка, точно както правех досега. Ще поема и разходите на Алин. Това е мой дълг и към двете ви и най-малкото, което ми повелява честта. Предложих своите прочувствени — прочувствени — извинения, задето се възползвах от вашата младост и зависимост. Можете да бъдете абсолютно сигурна, че помежду ни никога, никога няма да възникне каквато и да било интимност. Сгоден съм и скоро ще се оженя. За това, което сторих, няма извинение и отново поемам отговорността и моля за прошка. Но, Джулиана… — Той се наведе към нея толкова близо, че тя усети дъха му върху бузата си: — Внимавай да не отвориш дума за моето семейство. Недей да говориш за отминалите времена! Недей да говориш за смъртта!

Той се обърна, затръшна вратата след себе си и я остави сама в нощта.

— Не ме е страх — измърмори Джулиана на спящите хълмове, на луната и звездите. Зъбите й тракаха така силно, че едва успя да изговори думите, но въпреки това повтори с по-голямо убеждение: — Аз само му казах истината и не ме е страх.

 

 

— Как беше името на проклетата абатиса? — изруга на висок глас Оливие, докато търчеше по коридорите на замъка. Единствено нейното име му убягваше, останалото си го спомняше съвършено. Лицето й, покрито с брадавици, хитрата, мазна усмивка. Помнеше колко леден беше манастирът, когато се наложи да се подслони в него точно в онази нощ — нощ, толкова неудобна и страшна, че споменът за нея навярно щеше да го съпътства чак до гроба.

Както беше научил за свой ужас, ноемврийските студове в Тоскана бяха като египетска жега в сравнение с една мека зима в Пикардия. Водата за миене бе къс лед, а за ядене имаше фасул с лук три пъти дневно. Никакви портокали от Сицилия, марципанени замъци, да не говорим за печена яребица. Или глиганско. Хлябът беше черен (като се изключи по някое, зелено петънце мухъл), а одеждите на монахините бяха от тъмносива вълна.

Не хубава вълна, помисли си той с известно задоволство, а нещо грубо, което още миришеше на овце и със сигурност боцкаше и протриваше. Ако изпратеше Джулиана там… Оливие се усмихна, докато задържаше в съзнанието си образа на Джулиана, която се чеше бясно. На онова място тя щеше да се научи да цени неговата доброта и скоро щеше да съжали за нещата, които му бе наговорила. Коя бе тя да му казва, че сестра му и майка му били излели душата си пред нея, а не пред него? Те не можели да разговарят със своя брат и син — пълни глупости. Невъзможно, нелепо. Той бе граф Дучи Монталдо, глава на семейството. Те му дължаха своето доверие.

И все пак…

И все пак нима той самият не бе излял душата си пред Джулиана?

Нежеланата мисъл се загнезди в ума му, преди да е успял да я отпъди. За пръв път беше споделил с някого, какво му е било да се върне в мъртъв замък, каква вина е изпитал.

И този някой не беше бъдещата му съпруга Домициана.

— Не — изрече Оливие на висок глас. Мислите му вече не бяха заети със страшните мъчения, на които прекалено ревностните монахини можеха да подложат непокорната Джулиана, а с годините, прекарани в тъмницата на Доган бей, когато той мечтаеше за великолепния живот, който сега бе постигнал.

— Длъжен съм да помогна на Домициана.

Реши, че незабавно ще повика Елизабета. Тя щеше да дойде, без да повдига възражения срещу късния час. Семейство Вениер също нямаше да се възпротивят, особено когато им обяснеше колко е разтревожен за годеницата си. Поне можеше да удържи обещанието си към Домициана. Можеше да повика знахарката. Можеше да го стори тази нощ и врачката щеше да донесе здраве и мир. Всички щяха да бъдат доволни.

 

 

Джулиана не можеше да заспи. Затваряше очи, но те упорито се отваряха сами. Тежката, гъста коса върху възглавницата, й държеше горещо, въпреки че декември чукаше на вратата. Копринената й нощница се увиваше около неспокойната й снага. Безполезно. Не можеше да заспи.

Чуваше как зимният вятър фучи в кулите на Белведере и се промъква през пролуките в хоросана. Нощта я стисна в клещите си и Джулиана разбра, че тази нощ за нея няма да има почивка в леглото на Франческа. Така силно желаеше да бъде сладка, покорна и набожна, да се издигне над съмнителния си произход. Но гневът й не отминаваше и това я плашеше. Надигаше се по своя воля от някакъв поток, скрит дълбоко в душата й, и тя нямаше власт над него.

Беше бясна на Оливие. Беше му отправила думи, които безпогрешно целяха да го наранят.

Той ме засегна — прошепна някакво гласче в нея.

Това нямаше значение. Тя знаеше, че той е предназначен за друга.

Очите й бяха като пресъхнали кладенци, чувстваше клепачите си като пясъчни дюни, все едно бе плакала седмици наред и бе изчерпала всичките си сълзи. Всъщност не бе проляла и сълза. Та за какво да плаче? Нали Оливие щеше да се върне в Никопол? Нали беше принуден да изпълни обещанието си към нея? Нали тъкмо госпожа Домициана им беше донесла добрата вест? Тя, Джулиана, би трябвало да е доволна.

Сети се за графиня Бланш, Франческа и Белден и техните четири жизнерадостни момчета. Би се радвала да ги види отново — защото Оливие щеше да поиска да се отърве от нея сега, когато Домициана бе тук. Естествено. Присъствието й постоянно щеше да му напомня за целувката на пътя, а той би предпочел да забрави, че тя се е случила. Джулиана нямаше богат опит с мъжете, но каквото бе научила от тях, бе характерно.

За сетен път притисна длани към устните си. Ала този път заспа, когато затвори очи. Заспа и засънува:

Петгодишната Джулиана споделяше затвора на майка си. Споделяше вонята и лепкавата купа с овесена каша, която Алин получаваш един път дневно. След като видя инквизиторите да идват и да си отиват, след като изслуша внимателно думите им, беше попитала изтормозената си, пребита майка дали Господ не може да ги спаси.

— Не и Господ — засмя се Алин, красивата Алин, чиято прелест, дори самата Инквизиция не можеше да съсипе. — Не и Господ. Някой друг — да, ако това ще послужи на целите му. Ако ли не… е, за нищо не съжалявам. Прегърнах Силата и я използвах. А тя ме заведе далеч.

Но не достатъчно далеч, помисли си детето, когато, един плъх притича по омазания с тиня под. Не достатъчно далеч, за да ни избави от това. Естествено, не можеше да изрече мислите си на глас.

Джулиана се взря внимателно в майка си, която се уви плътно във въшливата си роба и легна да спи. Тя, Магдалената, спеше като дете, докато нейното собствено стоеше будно и мислеше.

Джулиана познаваше, единствено живота на Алин, но прецени, че трябва да има и по-добър. Разсъди, че сигурно е възможно да помагаш на хората, без те накрая да те намразят. Нещо я навеждаше на тези мисли, въпреки, че момиченцето никога не бе видяло подобен пример. Хората, на които Алин бе помогнала, бяха тези, които най-страстно желаеха смъртта й. Джулиана си спомни Соланж, Пиер и Евиан. Как само умоляваха майка й за помощ, а после се обърнаха срещу нея.

Сега лъчите на пълната луна нахлуваха през решетките на прозореца и отпечатваха сянката на кладата, издигната за Алин, върху стените на затвора. Изгарянето на Магдалената беше определено за утре. Мълвеше се, че половината страна е пристигнала в Лион да види края й. Хората, особено търговците, били замаяни от щастие, при мисълта за предстоящото зрелище. Май всички бяха щастливи, с изключение на детето Джулиана. Тя беше твърдо решена да спаси майка си.

Но нямаше и най-бегла идея как. И в отчаянието си започна да шепти наум молитвата, на която един благ свещеник я беше научил. Думите отекваха в съзнанието й.

Помогни на майка ми. Помогни на мен. Освободи ни.

И точно тогава куцият мъж дойде, загърнат в черна пелерина. Той просто отключи вратата на килията им и влезе. Джулиана го загледа, отворила широко и бездруго огромните си очи в израз на удивление. Мъжът не беше придружаван от стражата и не носеше факла, но месецът изпълваше килията със светлината си и Джулиана ясно го виждаше. Алин се събуди и не особено успешно се помъчи да скрие облекчението си. Насиненото й, оцапано със засъхнала кръв лице, рязко се беше вдигнало нагоре с гротескна усмивка на устните.

— Господарю — беше казала тя, добавяйки по-нежно — Съпруже.

В този момент Джулиана застана нащрек. Ако този мъж беше съпругът на майка й, дали не беше и неин баща? Тази мисъл я сгря и тя поиска да го зарадва, да му се понрави. Искаше баща й да я хареса. Искаше той да я отведе от това отвратително място и да я заведе вкъщи. Усмихна се на мъжа и изтупа сламките от мръсната си лекьосана дрешка. Приглади дългата си кестенява коса, пожелавайки си тя да беше ослепително руса като на майка й. Знаеше, че мирише лошо и това я притесняваше. Искаше да е красива като Алин, за да я хареса баща й. Искаше той да й даде дом.

По всичко личеше, че куцият мъж не се нуждае от кой знае колко увещания. Той отиде първо при Джулиана и се надвеси над нея, без да обърне внимание на Алин. Момиченцето усети ласката на нежните му пръсти, които повдигнаха брадичката му, усети изгарящото сребро на очите му, когато той я погледна.

Мъжът се усмихна и кимна.

Онази нощ тримата бяха излезли от затвора: Джулиана, Алин и непознатият мъж, който бе съпруг на майка й и вероятно неин баща. Бяха излезли безпрепятствено от този затвор със стотици стражи и хора, заспали на земята — зрители, които с нетърпение очакваха утрешния цирк с кладата на Алин. Мъжът ги беше оставил при портите, но те двете — Джулиана и майка й — бяха останали живи, за да отидат на изток, в двора на султан Мурад, предшественикът на Баязид. В известен смисъл там намериха някаква свобода.

От онзи ден Джулиана смяташе, че странникът със сребристите очи е бил отговорът на молитвите й, но въпреки това, той я плашеше. Беше се отдръпнала, когато сухите му пръсти докоснаха бузата й, бележейки я като свое притежание.

От години Джулиана не се бе сещала за този човек. Досега.