Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion of Venice, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дебора Джоунс. Венецианският лъв

ИК „Ирис“, София, 2009

Редактор:

Коректор:

ISBN: 954–455–060–3

История

  1. — Добавяне

11.

На следващата вечер двамата графове си приказваха над чашите с вино.

— Не е Европа да не е очаквала проблеми от изток — изкоментира Лучано Вениер. — Водили сме много кръстоносни походи срещу мюсюлманите. От поколения гледаме в тази посока с тревожни предчувствия. Но в интерес на истината Ориентът, както го наричаме с оттенък на загадъчност, се простира изключително далеч, отвъд обширните граници на морета, равнини и планини. Там властват хора с различна религия. Те са неверници и затова са осъдени да попаднат в ада след смъртта си. Който и да е свещеник, рицар, селянин или просяк може да ти го каже. — Лучано отпи от виното си. — Това е много добро. Ваша реколта ли е?

Кимването на Оливие изглежда го задоволи й Вениер отново отпи, преди да продължи:

— Ето защо проблемите на изток и силата на Османската империя не ни уплашиха. Всички смятахме, че който и да е проблем със султана може да бъде бързо разрешен. Не, главната грижа на Европа не се криеше в заплахата, спотаена отвъд планини и морета, а в нейните собствени свещени граници.

Оливие мълчеше. Предпочиташе Вениер да говори.

— От битката при Поатие преди почти четирийсет години, Франция и Англия димят и понякога избухват една срещу друга. В една война с много продължения те се джавкат като улични псета за граници и територии. Занимават изкусните си посланици с проблеми като, кой на кого дължи обезщетение и данъци и кой има право над пристанището Кале. Тези талантливи люде можеха да си уплътнят по-смислено времето, като изчисляват колко ангела могат да се поберат върху повърхността на една игла. Естествено, по-дребните рицари, в по-дребните страни не могат да оставят решаването на тези изключителни въпроси без помощта на своите мечове и предявяването на собствените си грабителски претенции. И така плъзна раздорът. Земята, която Карл Велики някога беше обединил в сплотена и силна Европа, сега непрекъснато се раздробява на все по-малки късчета.

Оливие слушаше своя бъдещ тъст с изострено внимание. Винаги беше смятал Лучано за нещо като смешник, незначителен член на велик род, попаднал под чехъла на волевата си жена. Но разсъжденията му бяха интересни и Оливие го насърчаваше с уместни забележки:

— Но това, изглежда, не разтревожи особено европейците — деликатно подхвърли той. — Ние сме християни, следователно Бог е на наша страна. Поне такова е преобладаващото мнение. Открай време е решено, че ще разбием неверниците в лесна, но славна битка… някой ден. Междувременно това е всичко, за което Шарл VI може да се сети, за да обедини кралството си и да подчини могъщите си чичовци, херцозите на Бургундия и Анжу. Единствената утеха, която му остава, докато се разправя с тези двама непокорни — поне в миговете му на просветление, когато лудостта не го владее, — е в сигурността, че кралският му братовчед Ричард II се бори да обуздае собствените си благородници. Това не е лесна задача, особено като се има предвид, че Ричард е принуден да си има вземане-даване с Томас Удсток, херцог Глочестър. Този човек абсолютно потвърждава поговорката, че шило в торба не стои.

— И все пак кралствата им бяха силни — прозорливо отбеляза Лучано и разкърши рамене. — И англичанинът, и французинът си лягаха със съзнанието, че собствената му кауза накрая ще победи благодарение на Божественото право на владетеля. Различните битки осигуряваха препитание на рицарите, които май по природа са устроени така, че не ги свърта на едно място. Значи караницата на тези двамата можеше да продължи до безкрай, ако не беше един ключов фактор.

Сега беше ред на Оливие да се разкърши.

— Италия — каза той.

Лучано се засмя.

— Кръстили са ни „струпване на земя“ по липса на по-добро наименование. Чудят се как някой може да нарече такова място „страна“, когато то не е нищо повече от съвкупност от воюващи градове-държави и надути общности, които изглежда са непрекъснато заети с кръвопролития и междуособици. Враждата между Флоренция и Сиена още не беше свършила, когато се разрази нова между Генуа и Рим. Битки, препирни, спорове и хитра дипломация — това се случва у нас. Северноевропейците забравят своите проблеми и удивено клатят глави, докато гледат как в слънчева Италия се колят и страстно си пожелават, това да е само една поучителна приказка, а не реалност.

— Иска им се — изсмя се Оливие.

Граф Вениер се присъедини към веселието му:

— Първо на първо, Италия контролира парите в Европа чрез едни от най-прочутите банкерски фамилии в Сиена и Флоренция. Изпъква личността на миланеца Джан Галеацо Висконти. Той е прозорлив човек и аз изключително му се възхищавам. Още приживе се превърна в легенда, когато, боравейки ловко с лоста на финансите, възползвайки се от затрудненото положение на френската хазна, успя да издейства за любимата си дъщеря Валентина ръката на брата на френския крал.

— Ситуацията, изглежда, е нагарчала — дълбокомислено изтъкна Оливие.

— Фактът, че онзи кралски развейпрах изоставил невестата и предпочел да си вземе за любовница кралицата, комай не безпокои твърде много обичливия баща. Нищо, че клетата Валентина била публично опозорена и обвинена в магьосничество, Джан Галеацо, като истински мъж на място, изобщо не се впечатлил. Промърморил нещо за Божията воля и продължил да търгува с Франция. Даже увеличил броя на сделките си.

Оливие не споделяше възхищението на Лучано за владетеля Висконти и ловко смени темата.

— На Европа й беше достатъчно зле, докато хитрата ни страна контролираше паричните потоци на света, но освен това успяхме да се вкопчим в единствения път към Изтока. Папата седи достолепно на престола си в Рим и оттам управлява света.

— Естествено, нещата не се представят точно по този начин — отвърна Лучано и изкусно се нагоди към промяната в разговора. — За да сме точни, църквата е отговорна за душите ни и това какво е най-добро за тях. Толкоз. Въпросът е, че душата е мъгливо понятие. Дори нашите велики алхимици не успяха да я видят или претеглят на кантар. Тя би могла да обхваща малко, но би могла да обхваща много. Последните папи настояват, че тя обхваща всичко, включително и този преходен свят. Разбира се, множество могъщи владетели, като започнем с император Фридрих Барбадоса, са поставяли тази теза под съмнение. Един по един, тези владетели бяха принудени — съвсем буквално — да паднат на колене. Папата не само, че има власт над техните безсмъртни души, но и решава кого да анатемоса. Една негова дума и цяло село или дори цяла земя, могат за една нощ да се превърне от благоденстващи в отлъчени.

— Такава власт непременно създава врагове — отвърна Оливие.

Лучано отново отпи от виното си.

— И французите го възприеха така. Филип Хубави реши да замени неудобния римски папа с друг в Авиньон. Естествено, това е на френска територия и от само себе си следва, че новият църковен глава ще е французин.

— Англичаните, от друга страна — намеси се Оливие, — яростно се придържат към трона на Свети Петър в Рим. Той се е превърнал в тяхна собственост.

— Това е всеизвестно. Даже бедните селяни си казват молитвите според това, кого папата е предпочел за техен сюзерен.

— Така се роди Великата схизма. Изглежда, всички намериха някаква полза от нея.

— И докато цяла Европа бе заета с тези невероятни маневри, султан Баязид и неговите войни, сред тях и изключително способният Доган бей в Никопол, крояха, планираха, завоюваха и изчакваха, а в същото време империята му все повече се сплотяваше — завърши Лучано. — Виното ви е превъзходно. Имате ли още от него?

 

 

— Джулиана няма да дойде с нас. — Граф Дучи Монталдо беше гневен и непреклонен. — За нищо на света.

Рицарят Дьо ла Марш, вещ в изкуството на дипломацията, остави лицето си да говори, докато устните му бяха като запечатани. Той многозначително повдигна вежди и зарея поглед на изток. Тъжно поклати глава и сякаш измина цяла минута, преди да изрече:

— Да бъде волята ви, графе. — Измина още един миг, след което Гасиен добави: — Може би тя ще ни бъде от помощ? Може би си струва да я вземем с нас?

Оливие не бе убеден. Ако гостенинът му не беше такъв знатен благородник, просто би му обърнал гръб, за да продължи с изучаването на картите. Но кавалерството изискваше от него отговор:

— Не проумявам с какво ще ни е от полза моята повереница в битките. Телосложението й е твърде крехко, за да размахва боздуган.

— Нямам никакво желание Джулиана да припарва до бойното поле в България. Все пак ми се струва, че няма да ни е излишна във Венеция.

— Във Венеция? — Оливие не успя да скрие изненадата си. Погледна бургундеца право в очите. Голямата зала тътнеше от дрънченето на мечове и щитове на двора, докато двете армии се приготвяха за война. За миг и двамата рицари се смълчаха.

— Във Венеция — повтори Гасиен. — Както добре знаете, тази битка ще започне дълго преди да стигнем кое да е бойно поле. Което ме подсеща да ви питам за раната ви. Заздравява ли добре? Надявам се, че падре Гаска се грижи за нея във времето между две пътешествия до близките манастири.

Разбира се, накрая Дьо ла Марш щеше да каже какво е научил от съгледвачите си — но само ако наистина не бе планирал покушението. Тогава всичко щеше да стане ясно.

— Аз — и раната ми — вървим на добре — отвърна графът. — Нашият учен францисканец е способен лечител.

— А госпожа Джулиана е добра болногледачка. — Гасиен се усмихна, но очите му останаха студени.

Двамата мъже се втренчиха един в друг. Името на Джулиана зареди въздуха в стаята с напрежение. Решително извитата уста на Гасиен подсказа на Оливие, че информацията на бургундеца не е само от съгледвачи. Той самият бе събрал част от нея.

— Наистина повереницата ми се справи много добре, докато боледувах.

— И във Венеция ще се справи добре — заяви Гасиен и отиде до прозореца с железни решетки, обръщайки гръб на домакина си. — Нека не си губим времето с глупости. Намираме се в Италия и без да обиждам вашето семейство или отечество, и двамата сме наясно със значението на този факт. На всеки град или съюз, който ще приветства кръстоносния поход, противостои друг, който ще стори възможното — и невъзможното — за да не се състои никога тази Свещена война. Някой, който не желае Венеция да участва в начинание, водено от французите, вече се е опитал да ви рани сериозно — или дори да ви убие.

Оливие слушаше.

— Този някой може да е практически всеки — продължи Гасиен. — Човек моментално се сеща за султана, който би предпочел Венеция да запази неутралитет, за да не прекъсва търговията с Италия. Или пък някой във Венеция води двойна игра? Джан Галеацо Висконти например?

— За какво му е? — Тонът на Оливие стана рязък. Представата за възможно предателство от страна на Висконти също му беше хрумнала. — С френския крал изглеждат такива добри приятели. Носят се слухове, че той ще подпомогне със свои пари — нещо, което рядко се случва — френската авантюра на Балканите.

— На пръв поглед Галеацо сътрудничи. На пръв поглед е доволен — повтори Гасиен. — Да, но Галеацо е човек с много лица. Венеция, чиито сухопътни войски са под твое командване, наскоро победи Генуа, която е под негова закрила. Това би било силен подтик за възмездие, особено за мъж, несвикнал да прави компромиси, какъвто Джан Галеацо определено е. Наредил е да удушат собствения му чичо Бернабо, за да се добере до неговото наследство, както съм сигурен, че знаеш.

Оливие кимна. Та кой не го знаеше? Самият Джан Галеацо, по принцип потаен човек, не го криеше!

— Струва ми се, че желанието му за отплата няма нищо общо с Венеция, а напротив, с Франция — каза Гасиен. И по-специално, с френския крал. Разбира се, вие сте чували, че той успя да ожени дъщеря си Валентина за брата на краля и че тя ще бъде изпъдена, защото се оказва пречка за незаконната връзка на съпруга си със собствената му снаха, кралицата.

— Да, знам — иронично подхвърли Оливие, който си беше спомнил дискусията с Лучано Вениер. — Доста се говори за това, но не очаквах точно от вас да го споменете.

— Този човек ще опита отново — каза Гасиен и се извърна, за да срещне погледа на Оливие. — Това е неизбежно. И ако този човек е султанът, той ще изпрати шпиони във Венеция, и то не един и двама. Градът ще се пука по шевовете от тях и няколко ще бъдат прикрепени към вас. Джулиана знае турски, а също много от езиците и диалекти, говорени в България и съседните страни. Знае и арабски, на който османците водят писмените си дела. От нея ще излезе чудесен секретар.

— Наясно съм с тези подробности — присмя му се Оливие. — Но защо ми е дотрябвала жена за секретар?

— Защото разпознава безпогрешно различните произношения. Това е една от големите й дарби. Може да ви каже откъде идва конкретен човек не по думите, с които си служи, а по начина, по който ги изговаря, дори ако акцентът му е замаскиран от години, прекарани в чужда земя. Полезен талант, който ще ви е необходим. Докато се стягате за война, мнозина ще ви навестят във Венеция. Не е зле да разполагате с някой, който да ви каже дали конкретен човек наистина е този, за когото се представя.

— Вече съм решил, че Джулиана се връща в Арнонкур Хол, където ще е под опеката на сестра ми.

— В такъв случай ви моля да преразгледате решението си за ваше собствено добро.

— За мое, или за ваше? — попита Оливие.

Мъжът, когото Джулиана обичаше, и мъжът, който я обичаше, застанаха един срещу друг. Над тях пряпорците, които поколения войни от рода Дучи Монталдо бяха развявали в сражение, висяха от изнесените греди заедно със заграбените пряпорци на победените врагове. Всички знамена се полюшваха на течението от покрива.

— Тя не ме иска — накрая изрече Гасиен. Гласът му беше тих и овладян. — Вече я питах.

— Преди да говорите с мен, нейния настойник? — Оливие не разбра защо изведнъж му стана толкова неприятно. Нямаше такива намерения. Но изведнъж откри, че се държи враждебно като Гасиен, но без да има основанията на французина.

— И какво точно поискахте от нея?

Усмивката на Дьо ла Марш беше самото олицетворение на иронията:

— Как какво, да се обвържем в свят брак. Не бих и помислил да предложа друго на жена, която уважавам колкото Джулиана.

— Направили сте такова нещо, без да говорите с мен предварително и да се помъчите да спечелите одобрението ми? — Проклет да е, ако се остави да бъде надигран от този бургундец. Знаеше слабите си места, особено когато ставаше дума за Джулиана, но нямаше да позволи на Гасиен да бъде негов съдия. Той беше граф Дучи Монталдо и настойник на Джулиана. Неин спасител. Ако този френски варварин го укоряваше в нещо, по-добре да изплюе камъчето.

И френският варварин направи точно това:

— Предвид на обещанията ви към госпожа Домициана… — започна Гасиен с преувеличена любезност. — Въпреки че още не бе пристигнала в Белведере, цяла Европа знаеше за намеренията ви към нея. Трубадурите пееха песни. Те с голямо нетърпение разнасят вести от едно място до друго — особено вести за любов. Та, предвид на обстоятелствата, реших, че като нищо ще сте преизпълнен с мисли за вашата почти-годеница, пардон, сега вашата годеница, за да ви остане време да помислите за бъдещето на повереницата си.

— Предвид обстоятелствата — глухо повтори Оливие. Мечът на Гасиен определено беше пуснал кръв. На французина трябваше да се отдаде заслуженото. Освен това, планът на Дьо ла Марш си имаше плюсове и Оливие ги съзираше въпреки гнева си.

— Госпожа Джулиана ще ни придружи до Венеция — най-сетне изрече той. — За после ще видим.

 

 

— Всички и особено участвалите в битки срещу него наричат султана „Йълдъръм“, което означава „Светкавицата“ — каза Гасиен. — Знаехте ли го?

Джулиана би могла да каже, че действително знае това и още много други неща за султан Баязид, а също и за големия турски пълководец Доган бей от Никопол, но си замълча. Вместо това кимна бърже с надеждата, че рицарят няма да продължи да говори за това. Двамата яздеха напред от основната върволица. Наметките им ги пазеха от лютия северняк — тосканците го наричаха Трамонтана, — който духаше, откакто потеглиха от Белведере преди два дена. Той заплашваше да е техен спътник, докато не достигнат лагуните на Венеция. Плющеше яростно, ала все пак не можеше да попречи на разговорите, откраднати между два негови порива. Джулиана беше благодарна за прекъсванията и за компанията на Гасиен. Верен на думата си, Оливие й беше позволил да придружи Златния отряд до Венеция. Официално беше наредил да я повикат, за да я осведоми за решението си в централната зала пред годеницата си, семейството й и всички знатни рицари. Но не бе прекарал никакво време с нея и когато го зърваше, той все беше или с хората си, или се въртеше около госпожа Домициана. Ако не беше Гасиен, Джулиана остро щеше да почувства изолацията си.

— Първи за него ни предупреди Сигизмунд, унгарският крал — продължи Гасиен, щом разбра, че не й се говори за султана, покровителя на майка й.

— Чувала съм за Сигизмунд — каза Джулиана: — Сир Арнонкур и граф Оливие редовно разговаряха за него.

Гасиен се засмя под мустак:

— Нищо чудно. Тримата са стари приятели. Всички рицари са така: Или се бият един до друг, или един срещу друг. Проливането на ближна кръв и мъжкото другарство са двата най-отличителни белега на рицарството.

— Нали всъщност кралят не е унгарец по произход? — поинтересува се Джулиана. Носът й протече й тя тайничко се обърса в ръката си с надеждата, че прочутият рицар няма да забележи.

— Когато за пръв път се появи, за да се възкачи на престола, поданиците му го наричаха „бохемска свиня“ — каза Гасиен, подавайки й бяла кърпичка от фин лен. — Но вече никой не говори така. Той е брат на Венцеслав, предводителят на Свещената римска империя. Сигизмунд се утвърди като способен монарх и струва много повече от брат си, който е пияница. Кралството на Сигизмунд е последната държава, която разделя Европа от османската заплаха и той не ни дава да го забравим. От своя страна, унгарците не се нуждаят от уроци по паметливост. Добре помнят последните години, когато татарите нахлуха в страната им и сега са превърнали краля си в идол. Той е много красив — висок и мъжествен, с наистина разкошна кестенява коса — всъщност цветът е почти като твоя, — която носи накъдрена и пусната свободно по раменете. Разбира се, слуховете за този хубав и силен мъж не стихват. Когато напусна Франция, след като изложи молбата си за помощ пред крал Шарл, мнозина твърдят, че половината хубавици в кралския двор възприели загубата му изключително лично.

Джулиана не успя да се овладее и се засмя, но бързо се окопити и лицето й придоби строго изражение.

— Не бива да ми разправяте такива неща. Също така е недопустимо да се смея на тях.

— Не, честна дума — чистосърдечно заяви Гасиен. — Недопустимо щеше да е да не се засмеете. Вие сте интелигентна, Джулиана, и някои неща са ви ясни без непременно да сте им в услуга или да ги насърчавате. Това са два крайъгълни камъка от сградата на вашата привлекателност и трябва да им отдадете дължимото.

Джулиана, която цял живот се беше определяла като каква не е, сега откри, че й е трудно да разговаря с някого за това, каква е — или може би каква може да бъде. Все пак идеята й се нравеше и би желала да я обсъдят по-подробно, но Гасиен вече беше прескочил на интригите в разказа си за рицари.

— Разбира се, кралят е още млад, само на двайсет и осем, но вече се е доказал като талантлив боец. На няколко пъти е отблъсквал войските на султана, но Унгария е малка страна и се нуждае от помощта на Европа, за да защити границите си.

— И вие самият приличате на този крал, така ли? — Джулиана обърса носа си.

Гасиен сви рамене и се уви по-плътно в наметалото. После се наведе, за да нагласи наметката на Джулиана, за да й топли по-добре. Измина известно време, преди да й отговори:

— Възхищавам се на Сигизмунд. Който и да е рицар би му се възхитил. Той е храбър, начетен, твърдоглав и глупав. Това е съвършената комбинация за поддържане на вечните междуособици, така любими на всички войници. Той живее, за да се сражава — като всички нас. Но за жалост се страхувам, че той не използва дипломацията, когато добре би могъл да си послужи с нея. Последния път, когато бе в Париж, отиде да разгледа една кост, която се приписва на Света Елисавета, и заяви, че като нищо това би могъл да е кокал от някой обущар. Оповести го на доста висок глас. На монасите, които се грижат за реликвата и изискват половин сребърен флорин от богобоязливите люде, изявяващи желание да я зърнат, не им стана никак забавно. Меко казано.

Но на Джулиана й стана забавно и тя се засмя от все сърце. Нейният дълбок, кръшен смях беше понесен от вятъра, докато армията и ярките, покрити с коприна коли напускаха Тоскана, за да се отправят на североизток, към загадъчната Венеция, която ги очакваше.