Дебора Джоунс
Венецианският лъв (15)

15.

Нейното избавление дойде от най-невероятното място:

— Не смятам да ходя на карнавала — каза тя на Джиневра. Момичето, изглежда, бе решило да й надува главата с приказки точно когато имаше нужда от тишина, за да помисли. — Мразя живите картини и всичко, за което се изисква да носиш маска.

— О, тук ти трябва нещо много повече от маска — възрази Джиневра, чието добро настроение съвсем не бе помрачено от резкия отговор на приятелката й. — Маската е едва началото.

— А кое е продължението? — Джулиана се надяваше, че е успяла да изрази точния оттенък на отегчена вежливост.

— Целият смисъл е да заблудиш приятелите си — победоносно възкликна Джиневра. — Да ги заблудиш, превръщайки се в някой друг.

— Разкажи ми за Карнавала. — Джулиана остави иглата и се обърна към младата девойка с измамно спокойствие. Всъщност се разкъсваше от нетърпеливо очакване. — Какво се прави на него? Откъде се е появил?

Джиневра заряза бродирането с въздишка на облекчение. Последните три дена беше заседнала на сребърния рог на един еднорог и цели шест пъти й се налагаше да изнизва скъпите конци и да почва отначало. Беше толкова противно да се мъчиш с такава работа, която и бездруго не понасяш. Ето защо, промяната в разговора дойде тъкмо навреме. С Джулиана седяха в обичайното си кътче, където можеха да говорят на спокойствие.

— Нямам представа как е възникнал празникът — поде тя. — Разбира се, той си има религиозна обосновка. Карнавалът се провежда на Сирни заговезни, последния ден преди Велики пости. На венециански диалект името му е Martedi Grasso. Но смисълът е един и същ в целия покръстен свят, да се отдадеш на лудешка веселба и разгул преди дългото покаяние на постите.

Джиневра въздъхна горестно при мисълта за дългите дни, в които нямаше да може да обикаля пазарите за панделки.

Съзнанието на Джулиана беше заето с по-важен проблем.

— Лудешка веселба и разгул? — невярващо повтори тя, загледана в целомъдреното лице на Джиневра.

— Е, образно казано.

Джулиана, която не възприемаше загубата на походите до пазара със същото безутешно чувство на ужас, сбърчи вежди:

— Разкажи ми повече. Израсла съм с други обреди.

— Клетата — въздъхна Джиневра с истинско съчувствие. — Колко забавления само си пропуснала! По това, което съм чувала от сестрите ми, съдя, че Венеция е най-големият почитател на карнавала. Може би братята Поло са заимствали идеята за него от Изтока. Толкова много от това, което сега приемаме за даденост, води началото си оттам. Например италианската паста…

Джиневра потъна в дълбок размисъл, а Джулиана се помъчи да запази търпение и да не кресне гневно.

— Няма значение какъв е произходът му — накрая подсказа Джулиана. — Карнавалът съществува и е тук.

Джиневра кимна в знак на съгласие.

— Наистина. Той е най-голямото празненство през литургическата година. Много по-забавно е, отколкото Befana по Богоявление, когато намираш само въглени в чорапите си, ако родителите ти са недоволни от теб.

Една прислужничка обиколи с кана греяно вино, за да се освежат дамите, докато се трудят с иглата. Джиневра я изчака да се махне, преди да продължи:

— Работата е да се престориш на нещо, което не си, и по този начин да объркаш другите, които се стремят да отгатнат кой си — пошепна тя. — Забавното не е в странните дрехи, а в маскирането. Криеш лицето си и останалите трябва да те познаят. Маските се отличават с великолепие и пищност. Направени са от пергамент, който първо е изрязан и огънат в нужната форма, а после е изрисуван с ярки цветове. Скоро ще отидем на пазара Риалто, за да си изберем. Там още не си била. На латински думата „Rialto“ — означава „стръмен бряг“ и мястото действително е едно от най-високите във Венеция, което е предимство, защото градът е разположен толкова ниско. Майка ми познава най-страхотния човек там. Ето например миналата година успях, без никой да разбере…

Джулиана, която кимаше, усмихваше се и на подходящите места мръщеше чело, отдавна беше престанала да слуша.

Джиневра беше казала Martedi Grasso.

И това беше само след десет дни.

Налагаше се да мисли бързо и да действа умело.

Джулиана скрои плановете си с безкрайно внимание, а добрият късмет й помогна. Въпросът за карнавала беше засегнат на вечеря същия този ден. Първо Оливие нацупи надменно устни. Високо заяви на Лучано Вениер, че имал войска във Венето, която подготвял за война и не разполагал с време за лекомислия.

Лучано дипломатично му напомни, че карнавалът е важна традиция за града и че неговата войска е наета тъкмо от Венеция. Желателно бе предводителят на Златния отряд да присъства на такъв важен празник. Със сигурност на Оливие нямало да му стане нещо, ако дойде.

Оливие разбра, че е безсмислено да упорства, затова настоя всички от палацото да отидат — включително и Джулиана. Тя обикновено жестоко се противеше да ходи по каквито и да било светски тържества. Отвращението й към балове и живи картини, които във Венеция бяха мечта за всеки, беше всеизвестно. Ако граф Дучи Монталдо остана изненадан от тихото покорство на повереницата си, то той не го показа с нищо. Вместо това настоя лично да избере нейната маска. Един късен следобед тя се прибра в стаята си и откри нечие мъртвешки бледо лице върху червените си чаршафи. Едва сподави писъка, който напираше в гърлото й.

Джиневра, която я придружаваше, възторжено се спусна към леглото.

— О, каква щастливка си само! Това е маската на лечителя, която се счита за една от най-престижните.

— И по какво личи, че е на лечител? — попита Джулиана. Маската по нищо не й напомняше на лечител, освен ако той не беше прекарал няколко века в гробница.

— По носа — делово обясни Джиневра и вдигна лицето от леглото. — По традиция той е дълъг. Идеята е да има място за уханни билки и сушени розови листа, които да прогонват миризмите на болестта.

Джулиана се приближи и пое хладната корава хартия в ръцете си. Лицето бе абсолютно лишено от изражение, като се изключат два хубави овални прореза за очите и място за две изваяни устни. Иначе в него нямаше нищо живо, човешко. Тази маска щеше да е идеална за целта й.

— Виж, има и бележка от графа! — зарадва се Джиневра, но не даде никакви признаци, че ще се оттегли, за да остави приятелката си да прочете писъмцето насаме. — По-бързичко де, кажи ми какво пише!

Джулиана разчупи тежкия восъчен печат, който придържаше навития на руло пергамент.

— Поръчах я специално за теб! — казваше Оливие. — Заслужи я с помощта си за онова дете.

Тя прочете думите на глас.

— Какво дете? — веднага полюбопитства Джиневра.

Джулиана изобщо не беше изненадана от въпроса й.

— Едно момченце от селото, което имаше силна треска. Лорд Оливие е твърде добър, щом си спомня тази случка.

— Така е зает с бойните приготовления, че дори не се храни, но ето, че е отделил от времето си да поръча тази разкошна маска специално за теб — изтъкна Джиневра и моментално започна да се притеснява: — Но има проблем, той ще те познае в нея. Поне за него няма да е нужно да отгатва, кой се крие зад лицето на лечителя.

„Точно така“ — помисли си Джулиана и се усмихна. Възнамеряваше непременно да се покаже на Оливие с неговия подарък. Писъмцето му също щеше да изиграе своята роля.

Собствените й идеи за костюм не включваха маска, а грижливо, тайно планиране. Джулиана се зае с него с тържествена решителност. Бродерията й беше съвършена, стараеше се да угоди на граф Дучи Монталдо, когато му беше нужна за писар или преводач. С Оливие беше образец на покорство и смирение, толкова беше решена да не допусне в проницателния му ум да проблесне подозрение. Не споменаваше майка си. Не споменаваше неговото обещание. Но най-вече, не споменаваше еничаря Асен.

Благодари му прочувствено за маската и го увери — него и всички, наблизо — че не може да дочака Martedi Grasso, та най-накрая да си я сложи.

Ако сега разговаряше много повече с прислужниците, никой не намери това за любопитно, или поне подминаваше този факт със снизхождение. В края на краищата, тя беше отрасла на Изток и следователно не можеше да се очаква, че знае как да се държи възпитано.

— Щом графът, нейният настойник, не намира нищо странно в поведението й — отбеляза графиня Клаудия пред дъщеря си Мария, — тогава всички ние сме длъжни да се примирим. Не бива да го ядосваме, когато е под такова напрежение. Както знаеш, сега съдбата му е женитба за Венеция.

Мария, чиято ръка още не беше поискана, но която за сметка на това беше видяла как ръката на Клаудия се намесва в блестящия годеж на Домициана, мъдро предпочете да си държи устата затворена и да кима в знак на съгласие с всичко, което казва майка й.

Ето как дните спокойно си вървяха напред, към кулминацията в плана на Джулиана.

 

 

— Ще се срещнем на двора зад палацото — каза Джиневра на приятелката си. — Оттам ще вървим пеша до площад Сан Марко, точно пред едноименната катедрала. Нашите приятели ще се присъединяват по пътя или на пиацата. Уф, Джулиана, побързай с обличането. Чака те приключението на живота ти!

В случая, Джулиана изобщо не се съмняваше в думите й. Тя невъзмутимо се надигна от табуретката и бавно прекоси помещението под погледите на госпожа Клаудия и дъщерите й. Оливие го нямаше никакъв. Цял ден не го беше виждала и беше истински благодарна за това. След като излезе в коридора, тя се спусна като светкавица към стаята си и към багажа си, където грижливо бяха завити тайните й. Сандъкът й си стоеше там, където слугите го бяха стоварили при пристигането им от Белведере. Джулиана се беше постарала добре да прикрие, че е ровила из него. Наложи й се да търси каквото и трябваше нощем, на светлината на свещ.

Никога не беше виждала по-красива рокля, Франческа й я беше подарила въпреки, че роклята в никакъв случай не беше нещо, с което можеш да се разделиш на бърза ръка. Няколко седмици преди да напусне Арнонкур Хол нейната приятелка беше специално повикала френски шивач да я скрои и ушие. Никой не беше съвсем сигурен какво точно е намислила господарката на Арнонкур. Завършената дреха бе самото съвършенство и прилягаше идеално на Джулиана. В това нямаше и капчица съмнение.

Джулиана се разрови в съдържанието на сандъка и не след дълго откри своето съкровище. Сияйната рокля беше с наситено смарагдов цвят. Още преди да я е извадила, мънистата по нея заблестяха. Пищната сърма беше червеникавокафява, точно като косата й. Къде Франческа бе успяла да открие коприна, чийто цвят повтаря точно очите на Джулиана, и сърма, която повтаря цвета на разкошната лъскава завеса от коси, никой не знаеше. И да бяха попитали, нямаше да получат отговор. Но Джулиана бе повече от доволна. Роклята щеше да свърши работа. Цветът беше достатъчно тъмен, за да се крие в него.

— Освен това ще изглеждам прекрасно — мрачно промърмори тя. — Асен сигурно ще си помисли, че съм на почит в този дворец.

На вратата се почука и двете прислужници се втурнаха в стаята. Те се кискаха и вече се олюляваха лекичко от вълнение и от щедрите порции вино, които днес се лееха като река от избата на Вениерови. Никой венецианец нямаше да пропусне веселбата. Джулиана разчиташе на това. Молеше се за това.

Слугините — включително и тази, с която толкова внимателно се беше сприятелила — носеха ведра от кована мед, пълни с топла вода за банята й. Момичетата бяха толкова нехайни, че повечето вода се разплиска по пода, вместо да попадне във ваната, поставена пред огнището. Бъркотията ни най-малко не смущаваше Джулиана. Даваше си сметка, че щом прислужничките, които строгата ръка на графиня Клаудия обикновено държеше съвсем изкъсо, са почти пияни още преди вечерта да е започнала, има надежда положението да не е по-различно със стражите на Асен. Налагаше се да повярва, че има надежда, че действително може да го достигне в тъмницата, която се простираше отвъд опасния Мост на въздишките.

Джулиана се усмихна на слугинята, която бе избрала. Отново си отбеляза наум ръста й, цвета на косата й. Тя също беше пила, но не колкото другите. Усмихна се на Джулиана в знак на дружба. Джулиана знаеше, че планът й не е лишен от рискове, но беше готова да поеме цялата вина за всяка погрешна стъпка. Тази слугиня нямаше за какво да се бои, нито от страна на Вениерови, нито от страна на граф Дучи Монталдо.

Джулиана се излегна в парфюмираната вана и богатият аромат на теменужки я накара да потъне в съзерцание. Намръщеното й чело се изглаждаше все повече, докато водата изстиваше, а ръцете й се подуха и побеляха.

Джулиана мислеше за Силата.

Щеше да й е нужно мъничко — съвсем мъничко — за да успее планът й. Не дозата, която й трябваше за знахарство, а само естествената доза на всяка жена. Колкото да подчини Асеновите стражи на волята си.

Наистина, какъв прелъстителен замисъл.

Точно това я плашеше най-много. В миналото беше наблюдавала мъжете, които я бяха пожелавали — първо Доган бей, после и Оливие. Потрепери от срам при спомена за целувката на настойника си. Доган бей беше мъж, когато тя бе още дете. Той я беше набелязал и похитил — с умение, желание и дори със съчувствие. Но не и с любов. Това се случваше всеки ден в покръстения свят и в Османската империя с момичета, които бяха много по — малки от нея навремето. Между нея и бея никога не бе ставало дума за любов. Тя просто изпълняваше дълга си, той просто задоволяваше потребностите си.

Но Оливие беше обичала. Все още го обичаше. И той само я целуна, не я похити. Целуна я дълбоко, всеотдайно и страстно, когато при всяка милувка на езика му, при всяко прошепваме на името й знаеше, че е свещено обещан на друга.

Джулиана помисли примирено, че такива неща се случват. Без семейство и защита една жена може да се осланя единствено на Силата. Накрая само тя можеше да й помогне.

Джулиана се изправи толкова бързо, че водата се разплиска и пръсна в огнището, което изсъска. Прислужничките спряха да се кикотят и отидоха да видят какво става.

— Нищо — прибърза Джулиана с отговора си. — Прекалено се забавих с банята и сега трябва да побързам.

Те кимнаха и се заеха да й помогнат. Увериха я, че всичко ще е наред. Джулиана се надяваше, че ще припишат треперенето й на влагата и студа. Но всъщност не от това трепереше тя.

Това бяха разсъжденията на Алин, но за миг тя ги бе възприела като свои. Точно майка й настояваше, че може да се осланя единствено на Силата, че само тя е в състояние да й помогне. Но дори като дете, Джулиана не беше съгласна с майка си. Нужен й беше само един поглед към Алин, която бе вечно преследвана и я грозеше смъртна опасност, за да й стане ясно, че не желае живота, който въпросната Сила може да й предложи. Дори да имаше дарбата — нещо, в което се съмняваше — чувстваше, че има по-добър път за приложението й от пътя на Силата.

Този път беше съсипал майка й. Накрая дори може би я беше убил.

Джулиана поклати глава, за да отпъди тази мисъл.

Постара се за прическата си. Седеше търпеливо, докато камериерката я фризираше и сипеше комплименти колко гъста и лъскава е косата й. Джулиана се остави да я решат, докато кестенявото не заблестя като злато. Прислужничките й подадоха къс посребрено огледало, в който да се огледа! Джулиана знаеше, че изглежда фантастично и им беше благодарна за усилията. Жените тъкмо се поздравяваха с успеха си, когато на вратата се похлопа. Преди да са разбрали какво става, един богато облечен мъж с хубава маска нахълта сред тях.

Гледката бе толкова необичайна, толкова неочаквана, че всички жени — в това число й Джулиана — писнаха и сграбчиха ленените кърпи, за да прикрият напълно облечените си тела. Чак тогава неканеният гостенин започна да се превива от смях и свали кадифената си шапка и златната си маска с пера, за да се разкрие като младата Джиневра. Всички се засмяха и заявиха, че през цялото време са знаели кой е.

— Уф, ама и вие сте една! — възкликна една от слугините, докато се превиваше от смях. — Само да кажа на майка ви…

— Ако кажеш на майка ми — дяволито поде Джиневра, — ще се видя принудена да си поискам обратно флорина, който се каня да ти дам.

Последва още смях и Джиневра бръкна в кесията си:

— Сега вие двете се махайте — винарната е отворена за всички. Аз лично ще помогна на госпожа Джулиана с тоалета. Нощта вече е започнала и трябва да побързаме, ако не желаем да завърши без нас.

Едната се поколеба, но и тя побърза да се оттегли след краткото кимване на Джулиана.

Джиневра се помъчи да оправи русите си къдрици под неудобната кадифена шапка, изгуби равновесие и по някаква случайност тупна на леглото, а не на пода.

— Ох, Джулиана! Помогни ми. Ще взема да окьоравея или да се пребия, докато се мъча с тази тъпа шапка.

— Не е бивало да слагаш на главата си нещо, което е два пъти по-голямо от теб — меко я сгълча Джулиана и оправи кадифените панделки. — Ако не се лъжа, ти каза, че карнавалът бил за маски, не за костюми.

— Че това моят костюм ли е? Аз просто се представям за момче. Ако имах избор, щях да се родя мъж. Те имат много повече свобода от нас и приемат нещата без излишни приказки. Не е нужно да искат разрешение от майките си, монахините или каките си за всеки свой дъх. Могат да решават за коя да се оженят и просто трябва да поискат ръката й. Не им се налага да обикалят насам-натам.

— А, дойдохме си на думата. Много се съмнявам, че с тези обувки ще успееш да „обикаляш“ където и да е. Никога не съм виждала такива нелепи, стърчащи носове — Боже, и със звънчета на всичкото отгоре! Всяка мишка в палацото ще бъде известена за предстоящото ти пристигане.

— Това са пантофки по последна парижка мода — обясни Джиневра и вдигна дребното си маскирано лице. — Ще видим още много такива, когато френската армия триумфално се завърне от кръстоносния поход. Обещаха да минат през Венеция, преди да се приберат у дома в славната Франция. Чух баща ми и дожа да си приказват тази сутрин. Войниците ще забогатеят от плячкосването и ще горят от нетърпение да похарчат парите си за съкровищата, които Венеция може да им предложи.

Джулиана, която познаваше мощта на султана и суровата дисциплина на неговата войска, много се съмняваше, че французите, дори да успеят да го надвият, ще се озоват на приятната разходка, която рисуват във въображението си. Дори само един ден в битка срещу Баязид бързо можеше да оформи у войниците убеждението, че ако се отърват живи, никога повече няма да напуснат дом и родина. Реши да не споделя потискащите си мисли. Джиневра бе влюбена в рицаря Дьо ла Марш и следователно всичко, което той и неговите сънародници вършеха, щеше да й се струва великолепно. Преклонението й я тласкаше дори да си сложи обувки като на някой палячо. Джулиана предпочиташе да не си хаби думите на вятъра.

— Хвала на Света Лучия и всички преблажени ангели, че сир Гасиен никога няма да се издокара така — измърмори тя под носа си. — Оливие също.

— Каза ли нещо? — запита Джиневра, вдигайки поглед от посребреното огледало. Изглеждаше напълно доволна от отражението си в това нелепо облекло. — О, за малко да забравя. Граф Оливие ме изпрати да те повикам. Готови сме да видим костюмите и маските на площада. Хубаво забавление ни чака!

— Значи се е върнал — каза Джулиана. Надяваше се на обратното. Нямаше да се безпокои толкова, ако знаеше, че Оливие е на лагер във Венето. Е, нямаше какво да се прави. Промуши ръка през лакътя на Джиневра и двете тръгнаха заедно.

 

 

Лучано Вениер, придирчив по отношение на детайлите и мъж, който остро се чувстваше като незначителна частица от много значителен род, се беше погрижил палацото да блесне и да се отличи по начин, за който господарят му дори не можеше да се надява. То стоеше решително в сянката на новата катедрала и достъпът до нея не беше ограничаван от водата. Да, но венецианците толкова обичаха своята лагуна, че беше жалко да не се поразходят с лодка в деня преди постите. Ето защо, Вениер беше наредил барките да ги чакат пред палацото. Те се полюшваха напред-назад сред звуци на смях и лютни, които се носеха от пиаците и улиците на града.

Лодките, също като палацото, бяха ярко украсени е копринени знамена и факли, закрепени в медени поставки. Отраженията им играеха по водната повърхност и осветяваха всичко, въпреки че камбаните отдавна бяха били за вечерня и навън цареше нощ. Но с един бегъл поглед, Джулиана успя да разпознае всички — не само цялото семейство Вениер, но и мнозина техни приятели. Сърцето й се сви и тя се загърна по-плътно в топлата си, обточена с кожи наметка. За да влоши нещата, пълноликата луна започна да грее точно върху нея. Сякаш искаше да й направи напук.

— А небето е осеяно със звезди — недоволно промърмори тя. — Със същия успех можех да изляза и по пладне.

Добре, че вече бе решила да не се представя за никой друг. На този венециански карнавал нямаше да има маскировки.

Сякаш в потвърждение на тази мисъл, видя как реещия се поглед на Гасиен се спира върху сложно костюмираната Джиневра, която тъкмо се беше присламчила до него.

— Момиче, я се по-добре се загърни — каза той и я уви в пелерината, все едно бе някое детенце. — Водата е ледена. Ако не внимаваш, ще започнеш Велики пости на легло с болки в гърлото.

Джулиана не можеше да види лицето на Джиневра, но трябваше да е глуха, за да не чуе стона й.

Компанията беше шумна, с пъстроцветни пера и маски. Джулиана обаче разпозна всички. Лучано Вениер, скрит зад яркочервената фасада на сатир, беше обвил ръка около кръста на съпругата си ангел. Дъщерите им ги бяха наобиколили.

Масима, втората дъщеря, беше дошла на гости с богатия си мъж. Неговото семейство беше стълб на близката Равена и бе забогатяло безмерно благодарение на доставката на мечове и бойни машини на византийския император. Зетят очевидно беше пристигнал на бърза ръка, за да види не може ли да извършва подобни услуги и за граф Дучи Монталдо. Носеха се слухове, че младата двойка скоро ще се премести във Венеция с надеждата, че тукашният климат е по-благоприятен за натрупаното им богатство. Семейството беше оженило първородния си син, за единствената грозновата дъщеря на Вениер, с надеждата, че накрая той ще се издигне до благородническия елит на града и ще се превърне в част от властващата олигархия. Италианците бяха сръдлив народ и от разнообразните им крамоли винаги можеха да се изкарат пари, ако човек разполагаше с нужния пост.

Естествено, съпругата с марка „Вениер“ не им беше излязла евтино. Мълвеше се — и то не само от завистниците, — че основният източник за приходи на Лучано Вениер идва от продажбата на прелестните ръце на дъщерите му на родове, които се нуждаят от безупречни семейни връзки и роднини. В случая доколко това отговаряше на истината нямаше ни най-малко значение.

Важното бе, че има много желаещи да си купят една Вениер и да поддържат подобаващо покупката си. Масима носеше бяла маска с диамант по средата на челото. Ръката й често, нервно се стрелваше към него, за да се увери, че е на мястото си. Интересът й към скъпоценния камък изглеждаше по-искрен, отколкото към мъжа, който й го беше подарил. Тя едва кимна на Джулиана. Ако граф Дучи Монталдо не беше там, Масима изобщо нямаше да си направи труда да проявява любезност, която не изпитва.

Домициана също блестеше сред семейството си, но Оливие не се виждаше никакъв. Джулиана не знаеше дали да се радва или не. Джиневра го беше видяла, нали тъкмо той я беше изпратил да я извика. Не би било зле да знае точното му местонахождение. Но от друга страна, това би значело той да може да следи действията й. Джулиана реши да приеме отсъствието му като дар от съдбата. Той никога не беше обичал веселбите. Ако беше дошъл, щеше да й се налага да си пази гърба от него и всеки миг да се ослушва. Всички останали я бяха видели и можеха да го потвърдят. Ако изчезнеше за час или два, никой нямаше да забележи в общата навалица. Оливие вероятно беше със своите войниците и се трудеше над картите и пергаментите. Като се изключи Гасиен дьо ла Марш, той единствен приемаше този кръстоносен поход на сериозно.

Джулиана се ослуша. Не, не чувстваше Оливие. Според нея не беше наблизо. А и да беше, пак трябваше да поеме риска. На Асен му предстоеше скорошно освобождаване. Избереше ли да му повярва, граф Дучи Монталдо щеше да го изпрати в Падуа, в двора на Висконти. Ако ли не… Джан Галеацо, подозрителен по природа и изпечен хитрец, съвсем щеше да увеличи бдителността си. И Оливие нямаше да е извлякъл никаква полза от Асен.

Но първо Джулиана трябваше да го види. Нали бяха стари познайници.

Не се боеше, че ще го завари пиян или заспал. Той бе мюсюлманин и нямаше да участва в пиршествата. Освен това, подобно на граф Дучи Монталдо, и той не беше по веселбите.

Вечерният въздух, обикновено така влажен, щипеше и в него се долавяше обещанието за пухкав сняг. Барката хвърли котва пред голямата катедрала.

— Ела с мен, Джулиана — извика Джиневра. Личеше си, че се е възстановила от пренебрежителната забележка на Гасиен. — Вземи тези монети. Ще ги хвърляме на бедните, които ни чакат. Такъв е обичаят и начинът да гарантираме спасението си в нощта, когато дяволът се е развихрил.

Тя се изкикоти и Джулиана се засмя заедно с нея, но не отиде при девойката. Нужен й беше простор. Трябваше да е готова всеки миг. Камбаната започна да отброява вечерния час.

Компанията се разрастваше. По пътя към централния площад на Венеция, към Вениер се присъединяваха жителите на останалите големи дворци, техните приятели. Джулиана чу музика от тръба и ненадеен дрезгав смях. Отговори му друг смях. Подминаха сергиите, които бяха традиционна част от карнавала. Селянки, продаващи купи с димяща полента, мъж, който сипваше печени кестени в хартиени фунийки, астролог, гледащ на картите си в сянката на катедралата. Подминаха каменната фасада на един метох, чиито прозорци бяха здраво залостени срещу опасностите на тази нощ. Това бяха единствените стени по пътя им, неукрасени с пряпорци и факли. Зданието се въздигаше мрачно и плашещо всред необузданото веселие. В съзнанието на Джулиана нахлуха образи — на тъмницата, където след малко щеше да проникне, и на жестокия кръстоносен поход, на който този разгулен град скоро щеше да поеме.

Звуците на „Dies Irae“, грегорианската молитва за мъртвите, се разнесоха от дълбините на метоха и увиснаха като кристали в нощния въздух. Джулиана погледна към Джиневра, която се кръстеше. На лицето на момичето бе легнала сянка, но след секунда то отново стана щастливо и жизнено. Започна открито да флиртува със сина на могъщата фамилия Манфреди под зоркото, ала снизходително око на баща си.

Това беше карнавалът, а на Martedi Grasso всичко беше възможно. Джулиана пламенно се молеше наистина да е така. Докосна кесията, затъкната в нейния златосърмен колан, и монетите издрънчаха в пръстите й.

И тогава съзря шанса си.

 

 

Тънките устни на Клаудия се усмихваха весело на огромната компания. Имаше разговори, смях и нови запознанства.

— Това е нашата гостенка, госпожа Джулиана Мадригал — каза Джиневра. — Тя е възпитаница на граф Дучи Монталдо. С нея вече станахме приятелки.

— Аха — отвърна младото момиче, обект на представянето. То бе облечено в яркочервено и беше свалило маската си, за да разхлади пламналото си чело. — Може би ще ни предскаже бъдещето. Тази година наоколо не гъмжи от истински вещици. Майка ми откри една гледачка в покрайнините на Венето, която уж знаела всичко. Та тази жена предрече бляскава женитба. Майка ми предположи, че става въпрос за брака на Домициана и граф Дчи Монталдо. Тъй като той скоро ще тръгва на война, нищо чудно да се оженят преди това. Господи, дано бъде по-скоро. За такъв голям повод папският наместник със сигурност ще ни освободи от постите…

— Да, да — съгласи се Джиневра с неподправен плам… — Домициана е най-гнусната сестра, която можеш да си представиш, но бих й пожелала всичко най-хубаво, ако заради нея ни освободят от великденския пост.

— Честна дума, ненавиждам ги тия пости — съгласи се приятелката й с покъртителна сериозност. — Цели четирийсет дни без пасти и сладкиши.

— И никаква езда по хълмовете.

— И никакви цветни дрехи. Само черни рокли…

Двете започнаха монотонна литания за ужасиите, които трябваше да изтърпят през следващите четирийсет дни. Джулиана, която бавно се отдалечаваше, знаеше, че няма да забележат отсъствието й.

Съвсем неочаквано се оказа хваната в мрежите на друг разговор. Клаудия Вениер я улови за ръката, докато една накичена с бижута вдовица с пищна гръд възбудено разказваше някаква скандална история:

— Как така не сте чули, когато вече всички знаят? Трубадурите нарекоха случката „Dance Macabre“ — подхвана въпросната знатна матрона. — Скъпа, то това си беше цяла трагедия. Един прословут придворен — говори се, че бил голям любимец на кралица Изабо, тъкмо щял да встъпи във втория си брак. Знаеш колко непочтително е подобно нещо, особено в страна като Франция, която е лишена от чувство за приличие. Разбира се, кралят и кралицата били поканени…

— Знам какво ще ми разкажеш — изписка Клаудия. — Случило се през януари, във вторника преди Сретение Господне. А въпросната жена — придворна дама — тъкмо щяла да празнува третия си път, не втория. Вече на два пъти била овдовявала. Можеш ли да си представиш каква наглост?

Господарката на дома Вениер изрече последното с възторжено настървение, очевидно забравяйки брачната история на Домициана, въпреки че повдигнатите вежди на вдовицата красноречиво говореха, че тя пък всичко помни.

Джулиана бавно заотстъпва все по-назад. Сюрия засмени деца, вдигнали високо в ръцете си хартиени ленти, които се вееха на вятъра, мина покрай нея и я закри от погледите. Джулиана използва тази възможност да се шмугне навътре в мрака, да завие на тясната уличка — и да изчезне.