Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion of Venice, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дебора Джоунс. Венецианският лъв

ИК „Ирис“, София, 2009

Редактор:

Коректор:

ISBN: 954–455–060–3

История

  1. — Добавяне

3.

Мащерката, с която подът бе застлан специално за идването на господаря, скърцаше под краката на Оливие, който бодро крачеше през обширния, пищен интериор на Белведере. Падре Гаска беше изчезнал по някаква мистериозна поръчка на монасите от Сан Марио, ето защо нямаше кой да се погрижи за раната му. Кристиано притежаваше много добродетели, но не го биваше за болногледач. Раната бе зле почистена и още по-зле зашита и Оливие чудесно го знаеше. Но въпреки упреците на Кристиано отказа да повика Джулиана. Не беше говорил с нея от деня на завръщането си, въпреки че я виждаше често. Дори се беше улавял да я гледа и поради тази причина й беше заповядал тя да се храни в стаята си. Можеше да почака падре Гаска. Свещеникът щеше да се погрижи за раната. Болеше го, но го бе боляло и по-силно. Плашеше го собствената му реакция към Джулиана. Нямаше си вяра, когато тя беше наблизо.

Ала звукът от златните му шпори и скърцането на стъблата мащерка му доставяше радост. Трите дни от пристигането му досега бяха дълги и понякога отегчителни — дни на разточителни забавления, на толкова великолепно поднесени ястия, че сърцето ти да се свие, на ранни сутрешни ритуали като лов със соколи и рицарски турнири. Всички прекаляваха с прочутото тосканско червено вино. Но дори и най-простите прислужнички не вярваха, че Дьо ла Марш и хората му са тук на светска визита при граф Дучи Монталдо. Всички знаеха, че яденето, песните и клюките са част от сложния ритуал, който двамата рицари изпълняваха, и който ги водеше към неизбежната тема: кръстоносния поход. Дори сега, когато бързаше за среща със сир Гасиен, Оливие не мислеше за война, а за замъка си.

Стъпките му вече не отекваха глухо в пустошта, която представляваше Белведере преди пет години. Оттогава имението се беше променило драстично. Единственото, което крепеше Оливие в зандана на Баязид, бе мисълта за семейството му и за замъка. Защото той беше първородният син, наследникът, и очакването да наследи титлата и Белведере го съпровождаше от най-ранните му години. Не Марко, Лука или Пиеро Втори, а него. Братята му бяха негова отговорност.

Вместо това се беше завърнал в един опустошен замък. Гоблените бяха свалени от стените му, килимите ги нямаше на подовете, не беше останал и помен от златото, среброто и смеха, които звънтяха навремето в стаите. Единственото, което донякъде смекчаваше голотата на белосаните стени, бяха огледалата, които зет му беше поставил като шега към Франческа. — Франческа с луничките и безкрайните й опити да се отърве от тях. Но огледалата само отразяваха изтормозеното му лице, шокирано от погрома, който бе извършен в неговия дом по време на отсъствието му. Беше намразил онези огледала и при първия удобен случай се бе отървал от тях. Не искаше да вижда изтерзаното си лице — за него нямаше спасение.

Разбира се, беше научил новината, че баща му и братята му са загинали от чума за една кратка седмица през лятото, докато той е чезнел в тъмницата. При първите пристъпи на мъка в онези ранни дни му се струваше, че цялата слава на родовете Дьо Монфор и Дучи Монталдо е била заложена и продадена не в името на благородна цел (не можеше да възприеме сумата за собствения си откуп като благородна цел), а за да има хляб на масата и защита от вълците. Но най-лошото бе фактът, че това сякаш не интересуваше никой друг: нито Белден, богатия и могъщ повелител на Арнонкур, нито съпругата му, сестрата на Оливие, Франческа. Нито даже майка му, Бланш дьо Монфор. В първите дни след завръщането си той седеше мълчаливо, докато те тримата се смееха в голите стаи и коментираха огромния корем на Франческа. Тогава тя носеше първото от четирите момчета, които щеше да дари на благородния си съпруг — точно както неговата майка беше родила първо четири здрави сина и чак накрая дъщеря. Тримата нежно галеха малката Джулиана и й се възхищаваха. Също така я учеха на английски. Майката на Оливие, горда жена, намираше Джулиана за особено интелигентна: възхищаваше се на нейната начетеност и я насърчаваше да говори за наука, към която момичето се отнасяше с неохота. Изглежда за никого нямаше значение фактът, че Бланш е графиня във Франция и Италия, а Джулиана е дъщерята на вещица, осъдена на смърт чрез изгаряне на клада. Никой не възразяваше, че ги обсаждат руините на някога великолепен замък, нито пък че в малкото семейно гробище, потънало в глициния, има четири пресни гроба. Но Оливие негодуваше. Негодуваше страшно. Беше се заклел да върне на Белведере предишната му слава и името Дучи Монталдо да засвети със стария си блясък. Защото това му беше вменено в дълг, а вината за разрухата беше негова.

Почти нямаше местенце, което ръката му да не бе стигнала. Беше ремонтирал всичко, останало от предшествениците му, даже беше пристроил. Дучи Монталдо отново се хранеха от златни чинии и пиеха вино от сребърни бокали. Семейните гоблени бяха проследени, закупени обратно и пак красяха възстановените стени — защитени от влагата, с нова мазилка и изрисувани в ярки фрески. Беше наел Дино Рапонди, най-добрият и скъпо платен агент в цяла Италия, за да открие и откупи семейните съкровища. Всички до едно — плюс още нови неща.

Никой не се беше трудил така, като Оливие, докато се мъчеше да откупи своята история. С армията си водеше битки из цяла Италия, в Савоя и Южна Франция. В различни моменти служеше на Синьорията на Флоренция, на великия Джан Галеацо Висконти от Милано и на новия дож на Венеция. Рядко си позволяваше почивка, за да се наслади на възстановения Белведере. Но докато отиваше на среща с Гасиен дьо ла Марш, Оливие смяташе, че си е струвало. Абсолютно всичко.

Беше писал на майка си за промените, като мислеше, че тя ще се върне, за да види резултата от усилията му. Каквато си беше силна, суетна и решителна, Бланш сигурно щеше да е доволна. Той отново бе върнал славата на Дучи Монталдо специално за майка си — за да компенсира поне донякъде преживяното от нея.

Графиня дьо Монфор Дучи Монталдо бързо беше отговорила, че приветства стореното от него, но не прие поканата да напусне новия дом на Франческа в Англия. Ако синът й действително не се нуждаел от нея, предпочитала да остане, където си е. Била потребна на Франческа, която едва смогвала с децата и научните си занимания, че и със съпруга си. А тя, Бланш, била щастлива — на няколко места в текста майка му повтаряше това. Била щастлива и миналото не й трябвало.

Оливие остана поразен. Сестра му Франческа беше родена след четири силни, здрави момчета, способни да изградят династия. Четиримата братя винаги се отнасяха с нея като към изтърсак, способен само да се омъжи, за да увеличи богатствата на Дучи Монталдо. Оливие знаеше, че Бланш е по-виновна за това отношение от всеки друг. Докато Франческа растеше, красивата графиня дьо Монфор почти не намираше време за нея. Беше прекалено заета да се занимава със синовете си. Ето защо бе странно, че сега изявява предпочитания тъкмо към Франческа. Но това беше само един от многото начини, по които животът се бе променил след завръщането му. Франческа дори беше загатнала, че майка им серозно обмисля да се омъжи повторно за някакъв възрастен английски рицар — Хенри от Кент, който бил от стар, но не особено знатен род. Оливие беше удавен и дори разгневен, че е възможно Бланш да замисля подобна стъпка — брак, който няма да донесе политическа или финансова изгода на семейството. Тъкмо тази мисъл го караше да бърза за срещата с Гасиен дьо ла Марш и неминуемата молба на бургундеца.

Защото след всички рицарски жестове, най-сетне беше дошло времето да пристъпят направо към въпроса.

 

 

— Кръстоносен поход — кротко рече сир Гасиен. — Както добре знаете, за това съм дошъл.

Двамата рицари седяха на дългата пейка в централната зала. Бяха сами. Звуците от кухнята, които долитаха до тях, показваха, че се приготвя поредната богата трапеза за вечерта. Подушваха вкусните ухания, а дългите маси бяха наредени със златна и сребърна посуда. Оливие зърна отблясъците в светлината на многото факли, които беше наредил да запалят. Банкетът щеше да почака и темпераментният неаполитански готвач щеше да се разяри, но Оливие изрично беше наредил да не бъдат безпокоени с благородния му гостенин.

— Действително. И срещу кого?

Другият рицар остави сребърното си канче. Оливие забеляза, че то е пълно почти догоре с ароматното подсладено вино. Войнишкият инстинкт вече му подсказваше, че сир Гасиен не стои зад стрелата, пронизала рамото му. Рицарят Дьо ла Марш не приличаше на човек, влюбен в задкулисните интриги.

— Срещу султан Баязид — отговори Гасиен. — Османците вече завладяха Влашко и половината земи между Дунав и Босфора. Войската им вече души пред портите на Виена. Всъщност крал Сигизмунд Унгарски първи призова братята-рицари на помощ срещу тях. Носят се слухове, че Баязид вече е раздал европейски владения на някои от най-могъщите си войни, което, разбира се, значи, че той не е отишъл до Виена просто на излет. Намерението му е да остане. Сигизмунд е потърсил подкрепата на френския крал и на неговия чичо и мой сюзерен, Бургундския херцог. Те откликнаха на молбите му и му се притекоха на помощ. На свой ред те търсят помощ от вас.

Оливие повдигна канчето си и отпи бавно. Болката в рамото го прониза.

— Разбира се, съчувствам за погрома на Балканите. Но не разбирам с какво тази война — този кръстоносен поход — засяга Венеция. А както несъмнено знаете, нает съм от Венеция и служа на интересите й.

Един тежък пън рухна в камината, пръскайки искри и пепел. За секунда светилната му разкри присмехулното пламъче в тъмните очи на сир Гасиен.

— Всъщност вие не фигурирахте в началния избор на Бургундския херцог — дружелюбно отвърна той. — Той извика зет ви, Белден д’Арнонкур. Той беше неговият пръв избор. Но както всеки добър готвач, моят сюзерен умее да приготвя ястия от това, което има под ръка. А граф Арнонкур ме убеди, че вие евентуално можете да ни се окажете под ръка.

Оливие се вгледа неразбиращо във французина и после избухна в смях.

— За претенциозен ли ме намирате, сир Гасиен?

— Да. Но също така смятам, че сте добър рицар — велик рицар — и блестящ пълководец също като зет си. Доказали сте го със Златния отряд. Длъжен сте да го докажете и срещу Баязид. — Французинът здраво се облегна с лакти на масата. — Филип Бургундски, който, разбира се, действа в името на своя племенник, крал Шарл VI, първо пожела Франция и Англия да се съюзят за целта на този кръстоносен поход, както се е случило едно време. Трубадурите от столетия възпяват Свещената война, когато нашия Луи Свети и Ричард Лъвското сърце са се обединили.

— Оттогава е изтекла много вода — безцеремонно заяви Оливие, който прекрасно си спомняше годините в Ориента.

— Така е — съгласи се бургундецът. — Същото каза и зет ви. Макар и доста деликатно, той изтъкна, че е безсмислено сега да възлагаме надежди за общо начинание между двете страни. Моментът не е назрял. След битката при Поатие се случиха твърде много неща.

— С всяка ваша дума, високото ми мнение за прозорливостта на Белден все повече нараства. — Оливие си наля вино от една сребърна кана. — Оттогава Франция и Англия са се сдавили като две кучета. В коя година бе тази паметна битка, 1356 ли? Четирийсет години непрестанни войни, насечени от съмнителни промеждутъци на мир с много мръсни задкулисни игрички. Та точно този замък трябваше да се отбранява от френско посегателство преди по-малко от пет години. Сир дьо Куси, родният братовчед на майка ми, за малко да успее да прибави Тоскана към владенията на Двете Сицилии. Белден обаче му попречи. Липсата му на симпатии към французите е всеизвестна. Той се ожени за сестра ми въпреки галската й кръв, не поради нея.

Гасиен се усмихна и около кафявите му очи се образува изненадваща мрежа от ситни бръчици.

— Вярно, че от битката при Поатие Франция и Англия не са успели да се разберат дори за правилата на някой рицарски турнир, камо ли за воденето на Свещена война. Сигурно сте наясно, че у нас викат на англичаните „плюнки“. „Плюнките направиха това, плюнките са виновни за онова.“ Вечно са ни на устата и това е най-популярната ругатня.

— Не, не знаех — каза Оливие и за пореден път отметна глава назад в лудешки смях.

— Зет ви беше изключително вежлив и гостоприемен, но и много твърд в убеждението си, че този поход трябва да е само френски. Англичаните не желаели да имат нищо общо с него. Всъщност Белден д’Арнонкур дори изглеждаше натъжен от този развой на нещата, но по всички личи, че родината му се нуждае от него. Каза ми, че в Шотландия възникнали някакви бунтове — то кога ли няма бунтове в Шотландия? — и честта го задължавала да насочи усилията си там. Намекна обаче, че Венеция може да има изгода от една Свещена война. Аз бих добавил, че същото важи и за този велик готвач, Филип Плешивия, херцога на Бургундия.

— За каква ли изгода става дума?

Рицарят Дьо ла Марш се приведе към него. Белегът му изпъкна ясно при светлината на толкова много факли.

— Венеция може да понесе големи загуби, ако османците завладеят моретата. Търговските й пътища са застрашени, особено тези на нейната Черна флотилия в Дарданелите.

Оливие нетърпеливо поклати глава.

— Сарацините не са морска сила.

— Не им се налага да са морска сила, ако владеят земята около морето.

— Така е — замислено се съгласи Оливие. Протегна се да налее гъсто червено вино на французина, но видя, че бокалът му е още пълен и вместо това наля на себе си. Парещата болка в рамото не секваше, около врата му сякаш се стягаше примка. — Виждам, че водите доста хора.

Усмивката на Гасиен бе широка, едва ли не снизходителна.

— Такава беше повелята на моя сюзерен. Той е надарен с много добродетели, една, от които е желанието му светът да научи за него. Най-добрият начин да го постигне, е да изпрати могъща сила под цветовете на своето знаме. Пътуването до Англия и после до Белведере можеше да протече много по-бързо, ако не бяха рицарите, които моят господар счете за нужно да покаже пред граф Арнонкур, за да си осигури съдействието му.

Оливие се засмя.

— Белден не се впечатлява от прояви на сила. Нито пък аз. Двамата ще вземем едно и също решение. Не виждам как Венеция ще се присъедини към кръстоносния поход на Франция. Вашият господар се е престарал за едното нищо.

Дьо ла Марш също се засмя:

— Поне си струваше да опита — известно е, че хората са непостоянни и сменят убежденията си. Или пък биват принудени да ги променят.

— Не и Белден. Той е олицетворение на постоянството.

— Защото може да си позволи да бъде такъв. Продал е услугите си на английския крал, който го подкрепя в замяна. Не всички войни имат този късмет. А когато мненията на сюзерена и рицаря не съвпадат, както се случва понякога… е, тогава рицарят има интерес да се подчинява. — Оливие забеляза как усмивката на Гасиен от дипломатична се превърна в съвсем искрена. — Но аз съм доволен от изхода на мисията си. Запознах се с госпожа Джулиана и я доведох жива и здрава до дома й.

Оливие се смути от интимността в гласа на французина и изсумтя гневно:

— Не намирам нищо привлекателно в това, човек да мъкне със себе си някакво младо момиче. Изненадан съм, че Белден така ви я е натрапил.

— Напротив. Нямаха никакво желание да пускат госпожа Джулиана, особено сестра ви. Но девойката беше твърдо решена да замине. Твърдеше, че вие ще се нуждаете от нея в Белведере. Каза, че сте й обещали нещо и не сте го забравили.

Да го забрави ли? Как би могъл? Само да затвореше очи, и виждаше как малката Джулиана стиска Алин, плаче и се моли да остане при майка си. Чуваше собствения си глас, разтреперан от страх: „Ще се върнем за нея, Джулиана, обещавам ти, че един ден ще се върнем.“ Беше готов да й каже всичко, за да я измъкне — за да се измъкнат, преди войниците на султана да ги избият всичките. Имаше ли значение какво е изрекъл в онзи момент? Нито той, нито Алин си правеха илюзии: тя щеше да е мъртва до изгрев-слънце. Нямаше надежда великият Доган бей, съпругът на малката Джулиана, да я пощади, като разбере какво е направила. Той бе всевластният комендант на Никопол и нямаше капчица съмнение, че ще нареди да я убият.

Оливие повдигна вежда и изрече на висок глас:

— О, нима?

— Да, беше съвсем сигурна. — Гасиен отново го удостои с блестящата си, любезна усмивка. — В края на краищата, дали сте й и рицарска клетва.

Оливие не продума. Кимна на Кристиано и Джузепе, които го чакаха на дискретно разстояние. Скоро останалите войници щяха да пристигнат, а от кухнята щяха да поднесат храната. Разговорът му с рицаря Дьо ла Марш беше приключил.

След пиршеството Джузепе пак се появи, натоварен с документите и сметководните книги на замъка. Идваше всяка вечер, след като останалите са се разотишли пияни или поне пийнали по леглата си.

Рамото на Оливие го болеше и той също искаше да си ляга.

— Вие отсъствахте два месеца, господарю — укори го домоуправителят. — Един Бог знае, кога ще си дойдете отново. Много неща изискват вниманието ви. Има решения, които трябва да бъдат взети лично от господаря Дучи Монталдо.

И така, Оливие се трудеше до малките часове на нощта. Грижеше се за кухнята и хранителните запаси. Пишеше отговори на манастирите и университетите, търсещи при него редки билки, които вече не се отглеждаха в Белведере. Диктуваше любезни писма до абати и учени, осведомявайки ги, че госпожа Франческа е придружила съпруга си до английския му замък и следователно няма кой да се грижи за билковата градина. Съветваше ги повече да не очакват церове от Белведере. Проклинаше факта, че си няма жена, която да се занимава с тези задължения, и тихо си обеща да обяви годежа си с Домициана още при първото си отиване във Венеция. Глупак беше, че чака толкова дълго. Нямаше никакво оправдание за подобно нехайство. Тези сметки, това писане на писма не беше подходящо занимание за един рицар и граф.

Джузепе седеше пред него, решен да се държи делово, но клюмаше над книгите. Дори ловджийските хрътки край огнището бяха престанали да се борят за изхвърлените кокали и дремеха. Оливие чуваше равномерното им похъркваш. Как му се щеше и той да захърка! Трудно му бе да се съсредоточи върху тези идиотски, но неотменни задължения, когато раната го болеше зверски — и когато непрестанно усещаше мириса на теменужки.

Тъкмо диктуваше един отговор до близкия манастир „Сан Доминико“, в който обясняваше на монасите с цялата вежливост, на която бе способен, защо вече не може да им продаде билката, която желаеха, на цената, която очакваха, когато изведнъж скочи на крака и изрита стола с такава сила, че шумът от падането му отекна в цялата зала и кучетата се разджавкаха.

Сякаш адски огньове разяждаха рамото му. Чувстваше, че вече не може да изтърпи болката.

— Стига! — раздразнено нареди той. — Останалото може да почака до утре. Кога ще се върне Гаска? Можеше да поиска разрешение от мен, като е решил да напуска замъка ми!

— Падре Гаска — поправи го Джузепе не без известна тържественост. — Той отиде при монасите от „Сан Марио“. Сега често е там — понякога за по няколко дена. Селяните разправят, че остарява и е взел да се бои от деня на Страшния съд. Не са забравили, че навремето папата го отлъчи заради алхимичните му опити. Ширят се слухове, че от кладата го е спасила единствено пряката намеса на баща ви. Сега свещеникът поема на пътешествия, но винаги се завръща. Скоро ще се прибере тук.

— Трябваше да ми каже — тросна се Оливие. — Трябваше да поиска разрешение. — Чувстваше, че държанието му е детинско, и знаеше, че трябва да обвинява само себе си. Не беше потърсил помощ от никого, дори от домоуправителя си. Дори и от…

… Джулиана. Тя сигурно владееше знахарството. Алин беше лечителка и навярно бе предала своите умения на дъщеря си. Оливие поклати глава. Съществуваха хиляди причини да не се обърне за помощ към нея. Мозъкът му охотно ги изреждаше една след друга — беше късно, тя спеше, беше я засрамил пред другите, тя вече не беше дете. Но тогава отново вдъхна пролетното ухание на теменужки, усети меката й ръка в своята, чу смеха й. И усети болката си.

— Джузепе, къде е Джулиана? Къде са я сложили да спи?

 

 

Бяха я настанили в стаята на Франческа. Логичен избор, беше казал Джузепе. Сестра му и повереницата му открай време бяха добри приятелки. Джулиана беше любимка на семейството му.

Оливие бавно заизкачва стъпалата към стаята й. Факлите светеха мъждиво в поставките на стената. Беше късно и бяха почти догорели. Но Оливие не си позволи да разсъждава върху този факт, нито пък да спре пред вратата на Джулиана. Вратата на Франческа, поправи се той. Вдигна ръка и почука тихо.

Разбира се, никой не му отвори, но това не го възпря. Не го възпря и мисълта, че е редно да потърси камериерката й, че е признак на голямо неуважение да отиде сам в стаята й посред нощ. Оливие сухо си помисли, че сир Гасиен никога не би сторил подобно нещо. Френският рицар би се отнесъл към нея с подобаваща почит.

Но него го болеше и искаше да разбере дали Джулиана е в състояние да му помогне. Също така чувстваше, че може да й се довери. Ако я помолеше, тя нямаше да издаде никому, че е бил ранен на пътя. Щеше да затаи и бързо да затвърди в себе си подозрението, че някой желае смъртта му. В края на краищата, нима той не беше запазил някои нейни тайни?

Почука отново, но този път бутна вратата. В стаята гореше само една свещ и той примигна в мрака. Като за начало тази светлина не му вършеше работа. Не виждаше Джулиана, но знаеше, че е тук. Теменужките ухаеха, усещаше топлината й. Във въздуха имаше свежест, която напомняше на него, възможно най-неромантичния мъж, за слънчевата светлина и идващата пролет. После очите му свикнаха с тъмното и той забеляза мъничката икона на Богородица с младенеца. Меката руса коса на Девата блестеше, осветявана от кандилото пред нея. Но Оливие не съзираше изражението на образа, утешителната усмивка на Светата майка. Стаята беше прекалено тъмна.

После очите му привикнаха съвсем и той намери леглото. Моминското легло на Франческа, в което сега спеше Джулиана. Той не каза нищо, не я повика, не я събуди. Не, никак не му се искаше да я буди точно сега.

Вместо това бавно излезе в коридора и взе една от догарящите факли. Вдигна я високо в ръка и постоя малко, за да се ориентира в стаята на сестра си. Движеше се безшумно и бавно. Кожените му ботуши не издаваха звук. Подът беше посипан с все още влажни джоджен и мащерка. Замисли се дали да не повика някоя слугиня. Сигурно наблизо спеше прислужничка, подходяща за пазачка на това дете-жена, което се намираше под опеката му. Джулиана, сираче, с което животът не се бе отнесъл мило, непременно щеше да осъзнае колко е неприлично сам мъж, пък било то и настойникът й, да броди из нейната спалня. И да я гледа, както Оливие я гледаше сега.

Тя лежеше, свита на кълбо. Шаваше в съня си и чаршафът се изхлузи от рамената й, облечени във фина дантела.

Изобщо не биваше да идва. Мисълта го отрезви като ледена вода и го накара да осъзнае каква грешка е допуснал с влизането си в тази стая. Глупак! Не вярваше изцяло, но всичко, което беше чувал за Алин дьо Лионе — че била Магдалената, пряка потомка на Мария от Магдала преди покръстването й, и най-силната вещица на магьосниците рицари — тамплиери. Не, изобщо не вярваше на тези небивалици. Но знаеше със сигурност, че във Франция са я осъдили на смърт чрез изгаряне на клада и тя едва е спасила живота си. Спомняше си разказите за майката на Джулиана — как можела да завърти главата на всеки мъж, ако поиска. Как можела да си набави всичко, което й е на сърце. Една много стара и дълбоко погребана част от съзнанието на граф Дучи Монталдо го подтикваше да излезе светкавично от тази стая и да дръпне резето.

Но вместо това прошепна:

— Джулиана.

Когато тя не отговори, той повтори името й, този път по-грубо и се приближи до нея. Хрумна му, че лесно може да докосне голото й рамо, нежно като изваян мрамор, но се въздържа. Просто не можеше да го направи. Вместо това зачака.

Зачака тя да отвори зелените си очи.

— Господарю — прошепна Джулиана и бавно се надигна да седне, придърпвайки кафявото одеяло нагоре, за да покрие малтийската звезда на гърдите си. — Не ви очаквах, в противен случай щях да си вържа косата.

Беше се пошегувала, но никой от двамата не се засмя.

— Бях по-зает, отколкото очаквах. Наредих да ти носят яденето тук, защото мислех, че ще ти е скучно да се храниш с толкова войници.

Всъщност това беше вярно. Беше издал това нареждане, за да й спести някои неудобства. Беше странил от нея, за да си спести някои неудобства.

Джулиана се изправи в леглото си, омотана в чаршафите и в дългата си коса. Не се усмихна, когато срещна каменния поглед на синьо-зелените му очи — по-зелени, отколкото ги помнеше — и видя лицето му, красиво и твърдо, на светлината на факлата.

— Нещо не е както трябва — каза тя. — Нещо се е случило.

Оливие отново се сети за Алин, за вещерските й сили и откри, че не може да признае на Джулиана защо е дошъл при нея, че го болеше, че раните го измъчваха, че има нужда от лечител. Вместо това поведе разговора в друга насока.

— Трябваше да останеш в Арнонкур Хол — чу се да казва.

Ако бе изненадана от думите му, тя не го показа. Наистина, изражението й се вглъби и стана безизразно.

— Изключено. Знаеш защо дойдох — беше единственият й отговор.

— Каква глупачка си! Пътищата са пълни с разбойници. Ако те бяха хванали, щяха да поискат цяло съкровище за откуп. Роднина си на богатия лорд Арнонкур и цял свят го знае.

— Но граф Дучи Монталдо е мой настойник, което също цял свят го знае. Той гарантира сигурността на пътищата от Генуа и затова там се чувствах спокойна.

— Не ме ласкай, Джулиана — гърлено прошепна Оливие. — Много си се променила от последната ни среща, но тази промяна май не ми харесва. Постъпи глупаво, че се върна в Белведере, и си дошла да вършиш глупости.

— И откога е глупост да очаквам, че един рицар ще удържи на думата си?

Оливие поклати глава.

— Не смятам да се връщам в Никопол. Твърде дълго ме нямаше в Италия. Имам отговорности тук.

Тя обичаше този мъж. Винаги щеше да го обича. Но в тона му имаше нещо, което я уплаши. Нещо, което й напомни, че вече не спи в сигурния Арнонкур Хол, а в леглото на Франческа в Белведере.

— Върнах се заради твоето обещание.

През времето и пространството завладяващият глас на Алин й прошепна: Опознай врага си. Използвай го. Но как би могъл Оливие да й бъде враг? Той бе неин настойник и само тя знаеше колко му е струвало да се грижи за нея. Джулиана пренебрегна предупреждението на майка си, запечатало се в паметта й.

С широко отворени очи наблюдаваше как Оливие първо поставя факлата в поставка, после протяга крак, придърпва една табуретка до леглото и елегантно се настанява на нея. Той направи болезнена гримаса и отново я завладя усещането, че нещо не е наред. Но не можеше ясно да види лицето му и й убягна колко нахално всъщност е неговото отношение. Един рицар, заклел се да спазва правилата на честта, да се посвети на защитата на слабите, никога не би трябвало да си позволява подобни волности със сама жена, освен при изключителни обстоятелства. Редно беше да прояви по-голяма загриженост за нейната чест. Щеше да прояви по-голяма загриженост, ако тя не беше дъщеря на вещицата, спасила живота му.

На Джулиана й докривя, но не показа гнева си. Усещаше, че така само ще даде на Оливие повод да си тръгне и затова не се поддаде на изкушението. С течение на годините беше свикнала да се владее желязно. Защото някак имаше усещането, че това, което се случва, е по нейна вина. Че е объркала нещо. Че е прегрешила. Иначе защо му беше на Доган бей да я наранява?

Джулиана съвсем съзнателно замълча, докато Оливие я обхождаше със студения си поглед. Радваше се, че е придърпала чаршафите към гърдите си, радваше се, че има топли завивки, под които да се скрие. Дръпна юргана още по-нагоре и точно тогава настойникът й забеляза златната панделка, която бе завързала на китката си.

— Кой ти я даде?

— Гасиен. Сир Гасиен ми я купи на влизане във Франция — отвърна тя и неволно се усмихна на спомена. — Отби се в Павия, за да предаде почитанията си на виконта, а там имаше панаир. Сир Гасиен ми разказа легендата за една копринена панделка и реши, че тази ще подхожда на косата ми.

— Ти съвсем си омагьосала рицаря Дьо ла Марш. — Студените му очи се впиха в лицето й, докато изричаше думата, която тя ненавиждаше от все сърце. — Личи си, че те намира за красавица. Макар да не би го заявил на глас, поне не пред мен, защото съм твой настойник. В мое присъствие той винаги се изказва за теб с голямо уважение. Твърди, че си интелигентна и схватлива. Истинска девица. Разбира се, не му казах за Доган бей.

Джулиана не отвърна.

— А може би трябваше — подразни я Оливие. — Този човек не спира да приказва за зачитане на дадената клетва. Предполагам, редно е да научи за няколко обещания, направени от теб самата.

Джулиана дори не трепна, когато той се наведе към нея.

— Но аз не му казах. — Сега той бе толкова близо, че девойката усещаше как устата му дъха на вино, а също и миризмата на сапун и кожа, която бе неотменна част от него, дори и в тъмницата на Доган бей. Беше толкова близо до нея, че почти усещаше как миглите му пърхат до бузата й.

— Чувствай се свободен да му кажеш каквото искаш. Аз изпълних обетите си към Доган бей. Ще ги изпълнявам и за в бъдеще. За мен никога няма да има друг мъж.

— Каква загуба за мъжката половина от света. Всички те обичат, малка Джулиана. Франческа ми пише да те настаня в нейната стая. Мъжът й не може да те нахвали. Нали разбираш, Белден ме насърчава да поема на този поход. Но естествено, че знаеш. Затова си напуснала удобствата на Арнонкур Хол и си се завърнал в Белведере. Защото имаш своите надежди.

— Не, върнах се, понеже имам твоето обещание — нежно отвърна тя. — И понеже Арнонкур Хол не е мой дом.

Но Оливие продължи, сякаш не я е чул:

— А сега Дьо ла Марш те има за красавица. Омагьосала си ги всичките.

— Не съм вещица.

— Така ли? — Той протегна пръсти към малтийската звезда на гърлото й. Топлата му ръка погали амулета, но не докосна кожата й. — Никога не разбрах каква точно е Алин — вещица или просто много умна и безскрупулна курва. Жена, която знае какво иска и как да го получи. Ние, мъжете, сме прости същества. Понякога трудно правим разлика между доброто и злото.

— Към теб майка ми беше добра — каза Джулиана. Усети как под юргана се промъква студ, когато се отдръпна мъничко, за да скрие Малтийската звезда под избродираните с дантела бели чаршафи. — Спаси живота ти.

— Вярно е — съгласи се Оливие. — Но аз не се връщам там. Не се чувствам задължен на една осъдена вещица — жена, спасила се от кладата единствено благодарение на теб. Вслушай се в съвета ми — забрави за майка си. Досега със сигурност е умряла — поне ако е имала късмет. А ти си млада. Целият живот е пред теб. Рицарят Дьо ла Марш е богат и от три години — вдовец. Сигурен съм, че след като този глупав кръстоносен поход приключи, той ще дойде при мен като при твой настойник и ще поиска ръката ти. Омъжи се за него и живей щастливо. Можеш, Джулиана. Можеш да забравиш миналото.

Тя го изгледа с удивление.

— Никой мъж не може да ме вземе за жена — никой няма да иска след това, което се случи. Знаеш го по-добре от мен.

— Да, но ние двамата сме единствените, които знаят какво стана в действителност — поне единствените двама в християнския свят. Вслушай се в съвета ми, малка Джулиана. Животът ти дава шанс — ако не с Гасиен дьо ла Марш, то с някой друг. Избирай на воля, ще ти дам хубава зестра. Като твой настойник изисквам да забравиш какво се случи в Никопол. Забрави и започни живота си отначало — като мен.

Джулиана предполагаше, че Оливие е говорил с някого за времето, прекарано в плен — било със свещеник, било с някой приятел. Но озлоблението в гласа му й подсказа, че такова нещо не е имало. През всички тези години, той не беше споделил товара на омразата си с никого. Въпреки своя гняв, въпреки своя страх можеше да изпитва само състрадание към него. Защото и тя носеше сама кръста си.

— Забрави за обещанието — тихо повтори той. — Забрави миналото.

— Тя е моя майка и единствена знае кой е баща ми — истинският ми баща. Длъжна съм да я намеря и да й помогна.

Оливие се обърна да си ходи и Джулиана тихо добави:

— Не мога да забравя обещанието си към нея, нито пък ти. Ти ми се закле. Даде дума.

— Какво друго ми оставаше? — изфуча той. Юмрукът му се удари в масивната каменна стена. После Оливие се овладя и премери по-добре думите си в мъчително надвисналата тишина.

— Ти пищеше и не искаше да пуснеш онази жена — майка ти. Ако беше продължила с крясъците, това щеше да струва живота на всички ни. Нима не разбираш?

Джулиана погледна красивия си настойник право в очите. И макар, че по лицето й се стичаха сълзи, а гласът й трепереше, тя каза:

— Но ти ми обеща. Даде ми думата си на рицар и трябва да я спазиш. Ако не заради майка ми, заради теб самия.

Вещица или не, тя не е достатъчно силна, за да ми се противопостави — вилнееше Оливие, докато крачеше обратно по тъмния коридор. — Ще я изпратя направо в Арнонкур, където й е мястото. Или ще я затворя в манастир. В Пикардия има един, където тя никога няма да види дневна светилна. Как смее да ми се опълчва? Как смее да ми казва кое било мой дълг? Тя е решителна и волева, но няма да стане нейното.

Той се усмихна на това просто разрешение и се засмя на висок глас. Шумът се отрази глухо в каменните стени. Изведнъж Оливие осъзна, че не е помолил Джулиана за помощ, за лечение и че рамото му просто го изгаря. И тогава отнякъде се взе неканената мисъл — абсолютно неочаквана и коварна, че откакто я познава, Джулиана никога не се е смяла с него така, както с рицаря Дьо ла Марш.