Лора Паркър
Арабски нощи (1)

1

Багдад, 1808 година

— Моля те, Аллах! Нека да преживея поне едно истинско приключение, преди да умра!

Вероника Фортнъм надничаше през малкото прозорче, закрито с фино изработена дървена решетка, през което можеше да се гледа навън, но обратното беше невъзможно. От еркерното прозорче се разкриваше гледка към Баб ал-Шаик, старата градска част на Багдад, чиито яркосини куполи и стройни минарета блестяха под утринното слънце. Столица на халифите, някогашна родина на Али Баба и легендарните му четиридесет разбойници, Багдад и днес беше град, в който интригите и предателството си оспорваха първенството с търговията — може би единственото място, където молитвата й имаше шанс да се осъществи.

Като Фортнъм от трето поколение, тя произхождаше от известната лондонска фамилия Фортном, основала голямото колониално предприятие „Фортном и Мейсън“. Преди много, много години дядо й пристигнал като агент на Източноиндийската компания в Бушир — пристанищен град на прастария търговски път през Персия. Заселил се в града, оженил се и основал семейство, което по незнайни причини се нарекло Фортнъм — не с „о“, а с „ъ“. Докато главата на английския клон се издигнал от кралски лакей до дворцов паж, членовете на семейство Фортнъм били авантюристи. Като агенти на компанията първо бащата, а после и синът обиколили цяла Индия в търсене на чай, подправки и екзотични храни, които доставяли на лондонските си братовчеди. Любовта на мъжете от семейството към екзотиката им донесла прозвището „индийците“ — английските роднини ги наричали само така. Някога майка й беше признала, че това съвсем не е комплимент. Но „индийците“ поне не водеха спокоен и скучен живот.

Вероника въздъхна. Това не беше съвсем вярно. Откакто преди две години корабът на баща й потъна при една мусонна буря пред Калкута, нейният живот минаваше скучно и монотонно. Тъй като старият й живот и мечтите за приключения принадлежаха на миналото и тя работеше за Източноиндийската компания като познавачка на местните лечебни растения, често я обхващаше чувството, че никой няма да забележи, ако един ден светът се разтвори и я погълне.

Преди няколко дни обаче — какво чудо! — компанията я изпрати в Багдад, за да се погрижи за лорд Абът, виконт Шрюсбъри, който страдаше от упорита треска и нито един лекар не беше успял да му помогне.

Може би днес щеше да предизвика съдбата, като изрече старата си молитва — но тя не можа да се сдържи.

— Моля те, Аллах! Нека да преживея поне едно истинско приключение, преди да умра!

Беше измислила молитвата през лятото, когато навърши десет години. Тогава родителите й за първи път потеглиха сами на годишната си експедиция и я оставиха с обяснението, че е време единственото им дете да получи знания по литература, изискана реч, добро държание, танци и рисуване. С други думи, те считаха за нужно дъщеря им да стане образована млада дама.

„Един ден ще си повече от дъщеря на търговец. Ще станеш изискана дама — обясняваше търпеливо майка й. — В тези кръгове дамите преживяват най-прекрасни приключения.“

Вероника въздъхна отново и обърна гръб на прозореца.

— Ох, мамо, колко ли си била разочарована от мен!

От баща си беше наследила бързата схватливост и упоритостта — в допълнение към червените коси, както твърдеше той. За съжаление не притежаваше нито частица от легендарното му очарование и нито следа от впечатляващата красота на майка си.

Младото момиче стана от постелята и наля вода в легена, за да измие лицето си. За разлика от скъпата си майка, Вероника рядко хвърляше поглед в огледалото. Много добре познаваше външността си. Морковено оранжеви къдрици падаха покрай кръгли бузи, безличен нос и уста, която другите дами често обозначаваха като „големичка“ и която изпъкваше твърде силно на фона на червената коса. Това не беше лице, което би накарало мъжа да загуби самообладание с всички съдбоносни последствия. Това лице със сигурност не би вдигнало шум в обществото, камо ли да предизвика сензация! Най-многото, което правеше, беше да накара младата си притежателка да изпраща към небето молитви за спасение от скуката.

Вероника изтри челото си и посегна към роклята от индийски муселин. С мъдростта на двайсетте си години бе проумяла, че приключенията и романсите не падаха от само себе си в скута на плахи момичета със смешни лица и светлочервени коси.

Ако майка й не беше починала от треска, преди да успее да въведе шестнадесетгодишната си дъщеря в обществото, тя със сигурност щеше да се продаде успешно на пазара за женитби в Бушир. В тази част на света англичанките бяха рядка стока. На шестнадесет години дори тя, грозното патенце, беше ухажвана от внушителен брой британски офицери. Радостта й трая кратко, защото винаги практичният й баща решително отхвърли ухажването на един млад гвардейски лейтенант и дори заплаши да я лиши от наследство.

„Той е аристократ, моето момиче! Ти можеш да имаш много по-добър мъж! Аристократите са все втори и трети синове и са бедни като църковни мишки. За да не умрат от глад, родителите им купуват офицерски патент. Мъже от този род с лопата да ги ринеш. Ако лейтенантът се стреми да завоюва благосклонността ти, скъпа, това означава, че е привлечен от блясъка на моето злато, а не от красивото ти личице!“

Споменът за болката, която й бяха причинили резките думи на баща й, пареше и днес в сърцето й. Лейтенантът престана да ги посещава и когато в града се разнесе клюката, че младият лейтенант не е достойна партия за дъщерята на богатия търговец, мъжете завинаги престанаха да й обръщат внимание — дори когато присъстваше на забавления с твърде малко жени.

— По дяволите! Осъдена съм да увехна и умра като стара девица без нито едно вълнуващо преживяване!

Персийската ругатня, която толкова дразнеше майка й, излезе непринудено от устата на младата жена, отраснала в царството на шаха, ухаещите градини и шумните базари. Макар че от десетгодишната си възраст вече не й беше позволено да пътува с родителите си, баща й често я вземаше със себе си, преоблечена като слугиня, когато посещаваше пазарите в околността. По негово настояване тя се научи да разпознава билките и да прилага лечебните им свойства, да оценява качеството на тамяна, перлите, коприните и кожите. И никога да не се примирява с отказа, когато трябваше да сключи изгодна сделка…

„Независимо! Такова трябва да е момичето ми! — обясняваше гордо баща й. — Дамата, която притежава значително имущество, няма нужда от съпруг, за да я уважават.“

Меланхолична сянка помрачи чертите на Вероника. Макар да я уважаваха като богата наследница, тя предпочиташе да я обичат! Каква неправда! Страстното й сърце копнееше за вълнуващи преживявания, но тя трябваше да крие желанията си зад сведена глава и затворени устни.

— О, нима си станала? — изръмжа укорителен глас. — Вече си мислех, че ще прекараш цялата сутрин в леглото.

Вероника се обърна засмяно към бившата си бавачка и сегашна довереница.

— Добро утро, Аги — като видя сериозното изражение на старата жена, тя смръщи чело. — Тежка нощ ли прекара виконтът?

— Неверникът спи неспокойния сън на грешника! — отговори мрачно Аги. — Постоянно се мята насам-натам. Обзалагам се, че в съня си е видял всички адски мъчения, които го чакат!

Цъкайки неодобрително с език. Аги постави пред Вероника табличка с чай и сладки. Мрачните предсказания бяха любимото й занимание, а последните дни бяха предоставили богата храна за песимизма й.

— Ако се заразиш от треската на негово благородие, ще е виновен правителственият пълномощник. Да те накара да се грижиш за тежко болен, и то в град, заплашван от французите! Не помисли ли, че всеки момент може да ни вкара в гроба!

Намекът, че въпреки всеотдайните й грижи виконтът няма да оздравее, засегна тежко младата жена. Преди две седмици двете с Аги бяха пристигнали в Багдад с надежда, но много бързо бяха разбрали, че не могат да сторят нищо, освен да облекчат последните дни на болния. Французите бяха съвсем друг проблем.

Както всички останали, Вероника беше научила за тайното споразумение на шаха с Наполеон едва когато преди няколко дни в града се появи френска кавалерия. След като французите се бяха сблъскали с британците в Испания, Португалия и Египет, сега и Персия беше влязла във война с Англия.

— По-добре иди при него — нареди строго Аги, когато питомката й изпи чая си. — Снощи пристигна писмо, което много развълнува негово благородие.

— Снощи? — Вероника скочи възбудено. — Защо не ми каза веднага?

— И да ти разваля закуската? Въпреки състоянието си, господинът се държи много смело.

Вероника незабавно се запъти към стаята на виконта, но все пак почука, преди да влезе. Гласът му беше толкова отслабнал, че прозвуча като дрезгав шепот.

Въпреки сияйния ден, помещението тънеше в полумрак, тъй като капаците бяха затворени. Под тънката муселинова завивка старецът беше останал само кожа и кости. Оредялата коса беше с цвета на калаеното канче на масичката до леглото, тенът му беше нездравословно червен — свидетелство за пламтящата в тялото му треска.

— Добро утро, милорд.

Старецът отвори възпалените си очи, хлътнали дълбоко в орбитите.

— Мила моя Вероника! Има новини — посочи писмото, оставено до главата му. — През нощта пристигна бърз пратеник. Би ли го прочела, детето ми?

— Разбира се — Вероника взе писмото и неволно докосна пръстите му. Те бяха ледени, докато цялото му тяло гореше. Лош знак, каза си унило тя. Не му остава много време.

Тя застана до прозореца и прочете краткото писъмце под слънчевите лъчи, които влизаха през процепите. Косите на тила й настръхнаха. Писмото беше от Източноиндийската компания. Мисията на бригаден генерал Джон Малкълм в двора на шахиншаха Фат Али беше претърпяла провал, преди да е стигнал до целта си. Споразумението с Наполеон беше подписано. В радиус от сто километра нито един британец, бил той мъж или жена, не можеше да бъде сигурен за живота си. Виконтът и персоналът му трябваше незабавно да се върнат в Бушир.

— Незабавно… — повтори Вероника. — Велики боже!

— Какво казахте?

— Нищо, милорд — тя стисна устни.

Как да изведе тежко болния старец от града, който бързо се пълнеше с френски войници?

Вероника знаеше от баща си, че планинските племена не са безусловно предани на шаха и лоялността им може да се купи със злато. Може би щеше да убеди някого да отведе виконта и придружителите му до южния град. Ала пациентът й беше толкова болен, че нямаше да издържи изкачването в планините. За да стигне дотам, й трябваше надежден човек.

— Ясно ми е, че имате нужда от помощ — каза след малко лорд Абът, сякаш беше прочел мислите й. Вероника забеляза лека усмивка върху белязаното от треската лице. — Според мен трябва да потърсим услугите на един специален човек — единствения в Багдад, който не се поддаде на влиянието на шаха и не признава нито англичаните, нито французите.

— Имате предвид Хинд Див? — попита развеселено Вероника.

— Точно така — лордът кимна слабо. — Само Хинд Див може да ни помогне.

— Не говорите сериозно — младата жена беше готова да се разсмее.

Индийският дявол — ама че име! Лорд Абът без съмнение страдаше от трескави фантазии.

— Сигурно е смел човек, но аз не вярвам в надеждността му.

— Какво сте чували за него? — виконтът се надигна, но като не успя да седне, се обърна настрана и с мъка се подпря на лакът.

Вероника се втурна да му помогне. Нареди възглавници зад гърба му и каза:

— Говори се, че бил шпионин, крадец, коварен убиец и какво ли още не!

Лорд Абът кимна уморено.

— Може би сте права. Някой твърдят, че бил на служба при Заман, шаха на Афганистан, който не зачита нито Персия, нито Индия. Чувал съм даже, че бил духът на убит султан, съживен от Мохамед, за да унищожи всички европейци.

— Да унищожи всички европейци? — по гърба й пробяга студена тръпка, но тя не беше склонна да загуби кураж заради някакви си слухове. — Не е зле да се говорят такива неща за някой човек, нали? Предимството е, че всички го познават и се боят от него.

— Права сте — виконтът я измери със замислен поглед. — Казвали са ми, че притежавал магически сили. Местните хора са убедени, че ако му дадат достатъчно злато, той е способен да накара определени хора да изчезнат или да ги повика само с едно заклинание.

— Де да беше вярно — промърмори на себе си Вероника. Малката им компания трябваше възможно най-скоро да изчезне от Багдад и да се появи в добро здраве в Бушир. — За съжаление не знам къде да намеря такъв човек.

— Ето ви препоръка — лордът се усмихна и посочи запечатаното писмо на писалището.

— Нима го познавате?

Забелязал смайването й, усмивката му стана още по-широка.

— Твърде отдавна съм в Ориента, за да не съм подготвен за внезапните обрати на съдбата. От слугите чух някои намеци как бихте могли да го намерите. Попитайте ги — треската замъгляваше погледа му. — Остава само да попитам дали ще имате куража да го потърсите?

Отново я побиха студени тръпки и в сърцето й се промъкна неясно предчувствие. Никога досега не се беше чувствала така. Срещата с Хинд Див беше истинско приключение! Наистина ли имаше смелост да го стори?

Тя кимна сериозно. Досега живееше в сянката на властните си родители, но днес щеше да вземе първото си самостоятелно решение.

— Да, имам!

 

 

— Това не ми харесва — повтори за стотен път Аги, вдигна дясното си рамо и така стисна тънките си устни, че станаха почти невидими. Цялото й същество изразяваше неодобрение. — Погледни се на какво приличаш. Кафява като негърски цар, а очите ти ще накарат даже някоя уличница да се изчерви. Собственият ти баща няма да те познае!

— Да се надяваме, че видът ми ще измами всички — отговори Вероника и огледа уверено тъмните си ръце.

Както и лицето, те бяха обилно натрити с орехова шума. Очите й бяха изписани с въглен и сълзяха, но черната линия им придаваше екзотичен вид. Косата й създаде най-много трудности. За да скрие буйните червени къдрици, трябваше да използва плътно було. Баща й я беше научил да се предрешава, за да изтъргува по-добри цени на базарите. Освен това владееше така добре тукашния диалект, че никой нямаше да открие в нейно лице англичанката. От друга страна обаче, при досегашните й експедиции никога не беше ставало въпрос за живот и смърт. Беше дошла в този град само защото познаваше лечебните растения. Сега трябваше да напрегне ума си, всичките си сили, за да не загуби свободата си и да рискува живота на хората, които зависеха от нея.

За да не допусне съмненията до сърцето си, тя посегна към тежката черна наметка, която трябваше да скрие изкусно избродираната копринена одежда.

— Тръгвам.

— Искам да дойда с теб. Не бива да…

Мъжки крясъци от улицата отклониха вниманието на Аги. Тя се обърна рязко и надникна през прозорчето с решетката.

— Майчице! Французите!

Вероника застана зад бавачката си и се наведе над рамото й, за да вижда по-добре. Малък отряд френски кавалеристи бяха завили в уличката. Двете жени затаиха дъх, когато тропотът на копита заглъхна точно пред тяхната врата и един войник скочи от коня си.

— Я да видим дали ще ни арестуват! — изсъска Аги и запретна ръкави. — Май не знаят колко мъже съм повалила с точилката си!

— Тихо, Аги! — изшътка предупредително Вероника и я издърпа назад. Войниците можеха да забележат сенките им зад решетката.

Не последва чукане. Мъжете се напиха с вода от кладенеца и след кратка пауза продължиха пътя си.

— Слава на небето! — прошепна облекчено Вероника. — Ако ни бяха забелязали…

Аги я погледна намръщено, но веднага след това се усмихна.

— Хайде, тръгвай по-скоро!

 

 

Прастарите улици на града, построени преди две хиляди години, бяха толкова широки, че камилите и конете минаваха безпрепятствено. Изградените през следващите столетия къщи обаче бяха превърнали бедняшките квартали в непроницаем лабиринт от тесни улички. Вероника внимателно си пробиваше път през мръсни площадчета, препълнени с хора, които миришеха на пот, отпадъци и нечистотии, за които беше по-добре да не мисли. Няколко пъти трябваше да се върне, стараейки се да следва пестеливите указания, които беше получила. Всяко забавяне губеше ценно време. Слънцето неумолимо се спускаше към хоризонта и превръщаше задушните улички в многоцветни клисури. Лазурносиньото небе бързо потъмняваше.

Накрая трябваше да спре и да се обърне към каменната стена в публичния двор, когато през навалицата мина отряд мъже в богато извезани одежди, водени от носач на благовония. Почитта, която им оказваха, беше голяма, а който се държеше непочтително, можеше да очаква бързо наказание.

Когато процесията отмина, тя се огледа объркано наляво и надясно — уличките излизаха от площада като спици на колело. Следвайки интуицията и съдбата, тя пое по пътя, по който бяха минали групата мъже. В края на улицата изведнъж се озова в сърцето на големия базар.

Около голямата джамия Ал-Казимейн беше шумно и оживено. Гласовете на търговците се сливаха с ударите на чуковете и рева на нетърпеливи камили. Точно тук трябваше да се озове според картата, която й бяха дали!

Вероника мина бързо покрай сергиите с килими, броеници и фино отпечатани, подвързани с кожа и надписани със злато издания на Корана. По-нататък продаваха светена вода в глинени съдове, но и земни наслади като фурми, бадеми и кат — растение, което при дъвчене оказваше леко стимулиращо действие. При всеки друг случай тя щеше да спре и да разгледа кошовете с подправки и билки, които ухаеха толкова примамливо; защото много обичаше да се пазари. Защо да не изпробва молитвения компас, с който мюсюлманите се ориентираха от всяка точка на земята към Мекка? Не, тя махна отрицателно на усърдния търговец, който й поднесе компаса с широка усмивка. Времето напираше. Ала когато към нея се понесе бяло облаче от сладък аромат на копалов балсам, издигнало се от близкия мангал, тя не можа да се удържи и спря. Това не беше обикновен тамян. Ако носът не я лъжеше — което беше невероятно при ясно изразеното й обоняние, бе попаднала на изключителна рядкост.

Тя се обърна бързо към търговеца, но остана със сведена глава и посочи купата с тъмночервени топчета.

— Колко? — попита кратко тя.

— Четиристотин томана, благородна госпожо!

Огромната сума, почти 80 английски фунта, я накара да поеме шумно въздух. Извърна се бързо и поклати глава. Както се очакваше, той хукна след нея и извика:

— Какво ще предложи мемсахиб?

Бавно, сякаш се колебаеше, тя поклати глава.

— Откъде идва тамянът ти?

— От Дофар — отговори веднага той.

Вероника се усмихна под булото. Най-добрият тамян в света идваше от Дофар. Естествено всеки търговец щеше да твърди, че стоката му е точно оттам. Само опитен купувач можеше да усети типичния аромат. Без да каже дума повече, тя извади от джоба си няколко монети.

Като видя златото, старецът се наведе и изсипа в дланта й шепа блестящи златни перли. Младата жена скри скъпоценния тамян в джоба си и точно в този момент от близкото минаре се разнесе оглушителен призив към правоверните да коленичат. Обичаят повеляваше всички жени да изчезнат от улиците.

С дрезгав глас, надявайки се да не я чуят минувачите, Вероника попита:

— Къде да намеря къщата на Хинд Див?

Очите на търговеца станаха кръгли като копчета и тя бе готова да повярва, че ще падне в безсъзнание.

— О, не, не, уважаема! Не бива да ходите там! Там живее дяволът!

Очевидно знаеше къде живееше дяволът! Тъй като вече бе видял блясъка на златото, тя бръкна в джоба си и извади още толкова златни монети, колкото му беше дала за тамяна.

Ужасеният му поглед светна, очите се присвиха пресметливо.

— Почакайте — рече бързо той, обърна се и се запъти тичешком към близката сергия, за да се посъветва със съседите си. Те я огледаха подозрително и заговориха на непознат планински диалект с множество носови и съскащи съгласни. Оживеният разговор събуди любопитството на другите продавачи и скоро тримата станаха дузина.

Времето минаваше и Вероника започна да се пита дали пък не бе направила грешка, като им съобщи целта си. Накрая старият търговец все пак се върна при нея. Показа парите и когато тя му ги връчи, изрече бързо:

— „Ала алшемал.“ Дръжте се все наляво. Четиридесет стъпки.

— Далече ли е? — попита тя, но той вече се бе оттеглил. Нямаше да измъкне от устата му нито дума повече.

— Четиридесет стъпки — промърмори под нос тя.

В тази страна „четиридесет“ беше обозначение за всяка по-голяма цифра и не представляваше никакво конкретно указание. Четиридесет стъпки можеше да означава петдесет или четиристотин.

Не си направи труда да брои стъпките си — ала след като зави в тясната уличка, показана от търговеца, установи, че шумът от базара изведнъж е заглъхнал. Нещо повече, във въздуха се носеше музика. Някой свиреше на гайда шотландската песен „Момичето с опашка на плъх“. Каква смелост: музикантът даваше на французите да разберат, че тук живее враг!

Може би този дързък музикант беше нейният късмет — знак, че е намерила жилището на Хинд Див? Той беше от хората, които не се страхуваха от нищо и от никого.

Окуражена, тя забърза към тясната врата във високия зид и дръпна тъкания шнур, който висеше над бравата. Не чу звъна на камбанката, но музиката спря и в следващия момент отгоре прозвуча вик:

— Ей ти! Изчезвай! — появи се главата на слуга. — Не посрещаме гости и не искаме просяци!

— Аз не съм просякиня! — извика на майчиния си език Вероника и веднага се запита дали беше постъпила разумно.

— Англичанка? — мъжкият глас без съмнение принадлежеше на шотландец. — Не мърдай оттам, момиче! Ей сега слизам!

Веднага след това се отвори тясно прозорче с решетка, лицето зад която не се виждаше. Вероника се приближи до прозорчето и пошепна:

— Търся мъжа, когото наричат Хинд Див. Вие ли сте?

— Няма да кажа нито да, нито не. Най-добре е да дойдете утре. Сега не е време да предизвикваме Див — прозорчето хлопна.

Вероника нетърпеливо зачука на вратата.

— Имам пари.

— Колко? — попита мъжът и прозорчето отново се отвори.

— Пуснете ме и ще видите — отговори тя, надявайки се, че гласът й звучи достатъчно уверено.

За нейно учудване вратата се отвори. След бърз поглед наляво и надясно по очебийно пустата улица, мъжът я издърпа вътре.

Едва прекрачила прага, младата жена бе обгърната от хладен, свеж бриз, примесен с ухание на жасмин и портокали. Горещината, прахът и всички неприятни миризми от улицата изчезнаха. Направи няколко крачки и спря, замаяна от неземно красивата гледка. Намираше се в дома на богат човек.

Според онова, което й бяха разказвали, очарованието на ориенталските къщи се дължало на ухаещата сенчеста вътрешност, както и на пълното им отделяне от света. Сега разбра, че това бе истина. Ослепително бели колони и аркади сияеха в индигово синята сянка на големия вътрешен двор. Тежки оранжеви завеси със златни ресни се полюляваха леко от вечерния бриз, очевидно създаден някъде тук, защото на улицата беше задушаваща горещина. Обкръжен от наситената зеленина на портокали и лимони и осветен от тайнствен източник на светлина, в средата ромонеше фонтан с червени, сини и златни плочки, подредени в сложни шарки. Цареше тишина, нарушавана само от тихото плискане на водата.

Шум на затваряща се врата я изтръгна от съзерцанието. Вероника се обърна и заговори:

— Идвам да…

На вратата нямаше никой. Когато очите й привикнаха с полумрака, тя видя, че и в двора нямаше никой. Разкаяна, че бе направила грешката да влезе в напълно непознатата къща, тя се втурна към вратата и натисна бравата. Вратата беше заключена.

— В името на Аллаха! Какво е това? — попита възмутено тя. Единственият отговор беше далечното ехо на гласа й.

— Е, добре — Вероника изпъна крехките си рамене и се опита да си вдъхне смелост. Макар че сърцето й биеше в ритъма на дервишов танц, нямаше да допусне да забележат, че се страхуваше. — Кажи на Хинд Див, че го чакам в двора.

Няколко минути минаха в пълна тишина. Тя се оглеждаше изпитателно, защото неприятното чувства, че я наблюдават, не я напускаше — но не се появи никой.

Заподозря, че Хинд Див нарочно поставяше на изпитание решителността й. Мъж като него ценеше само истинската смелост. За да заглуши нервността си, тя потопи ръка в кристалночистите води на фонтана. На дъното блесна нещо сребърно, раздвижи се златночервена перка. Екзотични риби обикаляха лениво между водни лилии и лотоси.

След минута невидимо звънче привлече вниманието й към близкия алков. Върху издатина в стената беше поставено голямо медно плато, което преди това не беше забелязала, отрупано с агнешки шишчета, подправен ориз, патладжани, домати, различни видове маслини и кръгла питка. Освен това имаше голяма чаша чай. Ожадняла от дългия път, тя посегна към чашата. Домакинът си оставаше невидим, но поздравът му за добре дошла беше безупречен.

Едва когато изпи половината от сладката течност, тя се досети, че предложената храна може би беше хитрост. Ами ако бяха решили да я упоят? Трябваше да бъде нащрек! Бързо изплю чая в чашата и я остави на мястото й.

— Винаги ли сте толкова недоверчива, когато ви предлагат почерпка, мемсахиб?

Дълбокият, мелодичен мъжки глас със сигурност беше на Хинд Див!

Вероника се обърна бавно. И с това започна краят на реалността.