Дебора Джоунс
Венецианският лъв (26)

26.

Завърнаха се едва по Коледа. Всъщност след Коледа, при раждането на Новата година. Джулиана и Оливие пътуваха със Сигизмунд до Буда, а оттам тръгнаха по суша. Вестта за поражението при Никопол ги предшестваше. В цяла Европа черковните камбани звънтяха траурно, докато континентът оплакваше непогребаните си мъртви. Оливие пътуваше през скърбящата си родина редом е Джулиана. През един студен зимен ден те достигнаха последното възвишение, което ги разделяше от крайната им цел.

— Има една легенда — поде той, докато спряха да се полюбуват на непорочната красота на Белведере в светлината на променения си живот. — Една от многото за моето семейство. Говори се, че откакто умрели, баща ми — местните го наричат Стария граф — и братята ми обитават този хълм като призраци. Казват, че омагьосват заблудилия се пътник, като му предлагат нещо повече от гостоприемство за нощта. Предлагат му дом. — Оливие замълча. — Но аз не съм човек, който вярва на легенди. Не вярвам в приказки за феи с щастлив завършек.

Джулиана го погледна и ръката й се задвижи внимателно точно под сърцето й. Озлоблението на Оливие не беше затихнало по време на пътуването им както това на унгарския владетел. Граф Дучи Монталдо отново приличаше на неумолимия и измъчен мъж, който неохотно я беше спасил от Никопол и още по-неохотно я бе завел у дома си в Белведере. Сякаш през промеждутъка от седем години нищо не се бе случило помежду им, поне нищо, което Оливие да счита за важно.

Джулиана не му беше издала последните думи на баща си за Лучано Вениер. В месеците, прекарани в пътуване към Белведере, многократно се беше опитвала. Съзнаваше, че той има право да знае. И все пак думите не идваха.

Не разполагаше с доказателство в подкрепа на твърденията си. Не знаеше дали казаното от Асен отговаря на истината. Той открай време бе озлобен и отмъстителен човек, който би могъл да каже и стори всичко, просто за да постигне възмездие. Джулиана не можеше да му стане неволен съучастник. В Никопол бе видяла какво може да причини отмъщението. Дори ако Лучано бе предал съюзническите войски, Венеция — Европа — нямаше да го остави да страда сам. Потърпевши щяха да са също Домициана, госпожа Клаудия, Масима и Мария, но най-вече Джиневра. Нейната добра приятелка Джиневра. Щяха да ги изгорят за магьосничество, дори ако накрая Лучано излезеше невинен. Джулиана не можеше да ги заклейми с лека ръка. Запази мълчание, когато пришпориха конете през последната долина, деляща ги от жадувания замък.

Във Венеция ще има лов на виновници — беше им казал крал Сигизмунд. — Ще горят вещици, където ги намерят.

Сети се за майка си. Спомни си мъченията в килията на вещицата. Знаеше, че не може да подложи на всичко това жените от рода Вениер без по-сигурни доказателства.

Решетката на замъка се повдигна на скърцащи панти. Нямаше паж, който да изскочи да поеме юздите на конете им, не отекна звукът на тромпети. Само Джузепе, престарелият домоуправител, се появи отнякъде. Джулиана забеляза, че ливреята му е закърпена. Вече не беше чисто нова, изразяваща сияйна надежда.

Оливие изчака той да свали Джулиана от коня й, преди да се обърне към него. По всичко личеше, че не изпитва желание да чуе какво има да му казва старецът.

Но Джузепе се отприщи като бент:

— Граф Вениер направи всичко това! — завайка се той. — Дойде точно след празника на Свети Михаил, в самото начало на октомври. Каза, че сте били пленен и за вас е поискан огромен откуп. Трябвало да вземе всичко по-ценно от Белведере и да го продаде, за да събере парите. Абсолютно всичко. Дори нещата, които госпожа Франческа беше успяла да спаси след смъртта на баща ви — след смъртта на графа.

Оливие кимна. Бавно подаде ръка на Джулиана и я поведе нагоре по стълбището. Сант Урбано се разсипа — извика Джузепе, който ги последва. — Нищичко не пощадиха. Задигнаха всички плодове, всичкото жито и осоленото свинско. И виното не оставиха! Граф Вениер каза, че му трябвала и последната трошица, за да я изпрати на султана. Каза, че сте дали на османлията дума. Но, господарю, селяните гладуват жестоко, а е зима! Ден и нощ се молеха за вашето завръщане.

Стъпките им отекваха в празното преддверие. Златните шпори на граф Дучи Монталдо звънтяха. Оливие не поглеждаше опустошенията в замъка. Не поглеждаше белите петна, където някога висяха разкошни гоблени, или призрачните белези, оставени по каменните подове от извличането на тежките кожени кресла, или прозрачната светлина на следобеда, която вече не се отразяваше в сребро й перли.

Вместо това очите на Оливие не се отделяха от Джулиана.

— Сигурно си уморена — рече той и потупа ръката й.

Тя си даваше сметка, че той я наблюдава и затова преглътна сълзите си — накара ги да не потекат със сила, която само тя, новата Магдалена, можеше да овладее. Нямаше да има сълзи. Сигурно я очакваше цял живот от сълзи, но сега нямаше да пролее нито една.

Оливие отново я настани в моминската стая на Франческа. За пръв път, откакто бяха започнали да се любят, той предпочете да спи сам. Обясни й, че имал важна работа. Нямало да мигне цяла нощ и не искал да я безпокои. Джулиана кимна. Не й се свидеше, че той има тайни от нея. Тя също не му беше казала всичко.

Вместо това го погледна и му се усмихна. И се закле винаги да го носи в сърцето си.

— Чакай ме тук — каза й Оливие на следващото утро. — Ще се върна за теб. Имам работа във Венеция. Трябва да осигуря средства за откупа си. Длъжен съм да видя какво ме очаква там. Но ще се върна за теб. Обещавам ти. Изпратих вест в „Сан Марио“ и падре Гаска е на път за тук. Но аз така или иначе ще се върна.

Джулиана кимна. Все още го обичаше. Все още се усмихваше. Но в сърцето си знаеше, че той няма да се върне.

Той се наведе от седлото на едрия си ат, за да я целуне, и препусна в галоп, размазана фигура в златно и черно.

И Джулиана Мадригал дъщерята на Магдалената, не използва нищичко от Силата и от знанията си, за да го възпре.

Чакаше го през остатъка от зимата. Чакаше го, когато коремът й порасна, а движенията й натежаха. Граф Дучи Монталдо изпрати пари за нея и за селото, но не написа нито дума. Джулиана се досети какво се е случило. Той беше човек, който се отдава първо на дълга: на остатъка от попиляната си армия, на селяните си, на града-държава Венеция, който се бе заклел да защитава. Разтрогването на годежа с богатата венецианка не бе оповестен публично и накрая Домициана щеше да го има, точно като беше възнамерявала. Тя щеше да постигне своето.

На Джулиана, дъщерята на Магдалената, не й бе нужна Силата, за да го разбере.

Чакаше до април, а надеждата й гаснеше, но когато почувства първите движения на детето, осъзна, че трябва да отиде на север. Един човек я беше поканил в своя дом, ако изпаднеше в беда. Човек, на когото тя също би могла да помогне. Човек, на когото би могла да има доверие.

— Снеговете се стопиха — каза тя на падре Гаска, докато яздеха на малките магаренца по пътя, водещ към Франция и Бургундия. — Рицарят Дьо ла Марш ни очаква в своя замък. Предложи да изпрати почетна стража, която да ни ескортира, или лично да дойде за нас. Но той все още се възстановява. Не бих могла да изисквам такова нещо.

Свещеникът имаше известни опасения относно това пътуване. Много пъти ги беше изказвал на глас пред Джулиана. Не беше ли редно да кажат на граф Дучи Монталдо за детето? Не беше ли редно да му дадат избор?

Но според Джулиана изборът беше съвсем лесен. Оливие не й беше писал. Вярно, че тя можеше да му пише. Можеше да му съобщи за детето. Но нямаше да го направи. Веднъж той бе дошъл при нея по любов. Не би искала сега да се връща при нея от чувство за дълг.

Усмихна се на дребничкия съсухрен свещеник, когато ято птици, летящи на север, се появи, за да им посочи пътя.

„Това трябваше да се случи — беше казал веднъж баща й. — Така било писано.“