Дебора Джоунс
Венецианският лъв (25)

25.

— Султанът ще ви приеме сега.

Стражът се поклони на Джулиана. Тя прие това за добър знак.

Баязид беше същият, какъвто го помнеше. Нисък и набит, силен и красив. Не беше изгубил нищо от жизнеността си през изтеклите години. Освен това тя забеляза, че султанът не е изгубил нищо от чара си, който го караше — него, най-великият и безмилостен мъж на Изтока — да носи бонбони на едно дете. Джулиана беше единственото момиченце, което не стоеше в харема му. Позволяваха й да щъка на воля — защото беше християнка и защото Баязид отдавна беше дал дума на Арканджело Конти да брани Алин и детето й.

Кардинал Конти бе извоювал доста тежки условия за младия и амбициозен принц, но султанът бе повече от готов да плати цената. Сигурност за детето, закрила за жената, това беше всичко. Въпреки че накрая никой не успя да опази Алин от нея самата.

Баязид си мислеше всичко това, докато Джулиана коленичеше пред него. Може би, някой ден щеше да й каже, какво наистина се бе случило онзи ден, преди десет години на Косово поле, когато баща му беше убит и той, Баязид, удуши собствените си братя, за да си осигури короната. Може би някой ден щеше да й издаде тайната на малтийската звезда.

Сега вежливо й подаде ръка и й помогна да се изправи. Настаналото клане определено не беше по нейна вина. Той винаги бе хранил симпатии към Джулиана. Винаги бе имал намерение да удържи обещанието, направено преди толкова време.

— А, виждам, че на Запад си отрязала косата си, дете мое. Това значи ли, че там те смятат за вещица?

— Отрязах сама своята коса, владетелю. Никой не ми причини това насила. Аз сама се окълцах така.

— А, крушата не пада по-далеч от дървото. — Той се настани на импровизирания си трон. Пищната златна бродерия на дрехите му шумолеше с всяко негово движение. — Ако не се лъжа, вече си разбрала съдбата на Алин.

— Мъртва е. Сега го знам.

— Беше мъртва броени часове след твоето бягство. Не можех да сторя нищо, за да предотвратя участта й. Тя беше под моето покровителство, но вие двете живеехте при Доган бей, а той е господар в дома си.

Джулиана кимна:

— Майка ми знаеше, че ще умре за провинението си. Точно както аз знаех, че ще умра, връщайки се за нея.

Баязид повдигна рамене. С цяла армия, покосена долу в равнината, смъртта не беше любимата му тема за разговор.

— Няма да умреш — просто отвърна той. — Взех те под закрилата си. Това никак не се понрави на Доган бей. Той вече ти беше измислил доста необичайно наказание, но накрая склони пред моите желания. Нямаше избор. Ти се връщаш на Запад.

Сърцето на Джулиана подскочи при мисълта за свободата. Досега се считаше за мъртва. Представата, че може да живее, я изненада.

— Заминаваш с мъжа, когото избрах да занесе условията ми за откуп на Венеция и Франция. Ще събера цяло богатство от тези латински глупаци. Куси, Бусико, Дьо Бар — държа в ръцете си някои от най-славните френски рицари. Да не говорим за граф дьо Новер. Бургундия прескъпо ще плати за безценния си наследник.

Не беше казал нищо за граф Дучи Монталдо. Джулиана знаеше — Оливие е мъртъв.

— Ще ви бъде отпуснат един ден, за да напуснете империята. По-добри условия не можах да ви осигуря дори аз, султанът. Но това би трябвало да ви стигне. Говори се, че негодникът Сигизмунд Унгарски е успял да се измъкне с кораб по Дунава. Настигнете го. Давам половината си царство за смъртта на този червей. Но както и да е. По-нататък отново ще се срещнем. Редуваме се да се бичуваме: първо той мен измъчва, после аз него. Животът е дълъг, а аз съм търпелив. Знам, че накрая Аллах ще ми подари неговата душа.

За миг султанът потъна в собствените си мисли. Усмивка — не много приятна — помрачи чертите му.

— Но все едно — каза той, когато се съвзе. — Ще те придружава мъжът, когото избрах да занесе условията ми за откуп на западния свят.

Той плесна с ръце. Някъде зад Джулиана се отвори и затвори врата. Младата жена не се обърна. Не биваше да се застава с гръб към султана. Вместо това се ослуша. Дочуха се бавните стъпки на кожени ботуши. Дочу се звънтенето на златни шпори.

— Джулиана Мадригал — поде султанът и махна с отрупаната си със скъпоценни камъни ръка. — Вярвам, че вече се познаваш с граф Дучи Монталдо. Плених го преди сражението. Той ще занесе изискванията ми за откуп на Венеция, но заради тебе го пускам да избяга.

Тя здраво държеше ръката му, докато тичаха през долината. Не възнамеряваше никога да го пусне. Разполагаха с един ден свобода и в него трябваше да избягат от Никопол, точно както в миналото.

Слава Богу, освободиха ги след падането на нощта. Джулиана не можеше да види смъртта и погрома, които оставяше зад себе си. Съзнаваше, че по някакво чудо е била пощадена, а Оливие е останал жив и държи ръката й. Оставяха ужаса на Архангеловден далеч зад себе си. Вървяха напред. В Джулиана се надигна светла мисъл, преодоляла ужаса и неверието. Усети как Силата се опитва да й каже, че всичко ще бъде наред.

Когато истината за Лучано Вениер изникна в ума й, тя я отхвърли. Накрая щеше да разкаже на Оливие всичко, чуто от баща й. Щеше да се наложи да назове по име предателя на Венеция. Ала не можеше да го стори сега, когато лицето на Оливие бе пребледняло като платно.

Когато тя, дъщерята на Магдалената, виждаше, че жаждата за отмъщение е изсмукала цялата любов от сърцето му.

Той се държеше грижовно. Намираше вода и дообираше каквото бе останало от жътвата на плодовете. Султанът се беше погрижил за провизиите им: сирене и ръжен хляб. Оливие настояваше тя да яде и от неговата дажба и я принуждаваше силом, щом тя откажеше. Тялото й бе изнемощяло, непрекъснато й се гадеше. Джулиана започваше да мисли, че неразположението й се дължи на нещо повече от жегата и лошите военни условия. Не можеше да сподели подозренията си с Оливие, не и докато очите му светеха празно, щом извърнеше поглед от нея. Това беше същият израз на непоколебима мъст, както и миналия път, когато бягаха от Никопол към Белведере, също и когато й каза за смъртта на баща си и братята си.

Откриха крал Сигизмунд точно където беше казал султанът. Той се зарадва да види стария си приятел Оливие, един от малцината военачалници, които бяха предрекли гибелния край на този кръстоносен поход. Все някога Сигизмунд щеше да се съвземе, но в момента сърцето му беше разбито.

— Имаше оцелели — разказа им той, докато нощуваха на открито под едно дърво. Сега в този малък отломък от съюзническите войски дори за краля не се намираше прекрасна копринена шатра. — Спасихме се заради позицията си в ариергарда. Французите, които настояваха да бъдат в авангарда, бяха разгромени. Това си беше чиста сеч. Дано никога вече не видя подобно нещо. — Той млъкна. Въздухът беше изпълнено с веселите цигулки на циганите. — Моите приятели ме извлякоха от бойното поле. Изнамерихме една рибарска лодка и с нея стигнахме до корабите. Спасихме се само десетима рицари.

— Имаше още. Един полски рицар успя да преплува Дунава в пълно бойно снаряжение — обади се някакъв едър германец, когото Джулиана за пръв път виждаше. — Чу се за още няколко такива щастливци. Но повечето просто се удавиха.

— А султанът уби всички, които останаха — допълни Оливие. — Той беше вбесен от загубата на толкова много хора. — Нямаше милост. Като се изключат взетите за роби и задържаните за откуп, всички останали войни, които попаднаха в ръцете му, бяха най-жестоко заклани.

— Загубихме битката заради гордостта и суетата на ония франсета! — озлобено възкликна Сигизмунд. — Само ако бяха послушали съветите ми, имахме достатъчно войници, за да ги разбием. Бихме се смело и умно. Знамената ни можеха да се развеят победоносно.

Оливие имаше собствено мнение за причините, поради които Баязид бе победил, но предпочете да го запази за себе си. Не можеше да отправя обвинения без доказателства, но щеше да намери такива, дори ако това бе последното, което щеше да стори в живота си.

Сигизмунд заговори Джулиана:

— Когато научихме, че султанът е пристигнал, изпратих малката Салейма и двете монахини на кораб, натоварен с вести за Буда. Те би трябвало да са в безопасност там и да очакват нашето завръщане. Накарах Мишел дьо Кроаян да ги придружи като тяхна охрана. Той бурно протестираше, но не можеше да откаже. Рицарят Дьо ла Марш ме беше определил като негов сюзерен.

Джулиана му благодари със сълзи на очи. Старата Салейма се бе оказала права. Всички пленници от Оряхово бяха загинали. Но Мишел, единственият мъж, останал от прочут войнски род, бе спасен на празника на своя светец.

Тя се наплака за всички тях.

— Значи си изпратен да предадеш условията на Баязид към Венеция? — обърна се Сигизмунд към Оливие.

— И да събера пари за собствения си откуп. — Лицето на граф Дучи Монталдо отново се изопна. — Дадох на Баязид рицарската си клетва и няма да я погазя.

— Във Венеция ще има лов на виновници — подхвърли Сигизмунд. — Ще горят вещици, където ги намерят.

Отново се възцари мълчание. Всички знаеха, че кралят говори истината.

— Цената на откупите сигурно ще бъде доста висока — предположи унгарецът.

— Тя вече е висока — натърти Оливие и се протегна в мрака за ръката на Джулиана.

— Ще отплаваме първо за Черно море и после за Буда. Добре сте дошли да ни придружите докъдето пожелаете. Сигурен съм, че в Буда ще намерите кораб или лодка, които да ви откарат до Венеция. Нали там отивате?

— Да, аз отивам във Венеция — отговори Оливие. — Но преди това съм длъжен да заведа госпожа Джулиана у дома в Белведере.