Дебора Джоунс
Венецианският лъв (12)

12.

Италианците наричат Венеция La Serenissima, Сияйната, но Джулиана намрази града от пръв поглед. Намери го за лицемерно самодоволен и нахален, сякаш гледаше на останалата част от Италия от позицията на някаква неземна висота.

„Не го мразя“, бързо се поправи Джулиана, въпреки че никога не би казала думите гласно. Но тук имаше нещо, което й действаше отблъскващо. Със своя въздух като замръзнало сребро, градът приличаше на попаднал под магията на зла вещица. Изобщо не се покриваше с нейните очаквания. Венеция блещукаше и мълчаливо се отразяваше във водите на сивите лагуни.

Поне в едно отношение тя не приличаше на Италия: нямаше я безбрежната и светла шир на Тоскана, която младата жена толкова обичаше. Тоскана неизменно я пленяваше със своята вродена жизнерадост и обещанието за удоволствие. Дори когато спеше зимен сън, приличаше на дете, което дремва за кратко, за да събере сили за поредната пакост.

Вместо това, Венеция беше доста сериозна и Джулиана никак не хареса нейните сиви, мътни води. Не хареса боядисаните в черно плоскодънни ладии, които търпеливо чакаха да се отделят от пристана към паяжината от островчета, която се зовеше град. Не й допадаха ниските дървени мостчета, които се явяваха свързващите нишки на паяжината.

Нещо във Венеция й вдъхваше тревожни предчувствия. Нещо от сънищата й щеше да изскочи и да я улови. Джулиана знаеше, че тук няма да бъде щастлива.

И все пак й бе писано да дойде тук, това също се разбираше. Тя беше умолявала Оливие да го придружи на този кръстоносен поход. Тя упорито настояваше той да удържи на обещанието си и да спаси майка й. Тя беше готова да плати всяка цена за сегашния развой на събитията. При тази мисъл Джулиана потрепери. В края на краищата бе дъщеря на Алин дьо Лионе, Магдалената, и нямаше как да не си дава сметка, че за тази милостиня ще бъде изискана висока цена. Джулиана потрепери от студ, когато барките бавно и достолепно потеглиха по пътя към Канал Гранде. В Белведере никога не мръзнеше, въпреки че всъщност в Тоскана беше много по-студено. Доближаваше се все по-близо до Никопол, но никога не се беше чувствала тъй далече от дома.

Слава Богу, че поне имаше Гасиен. Той вече не я предизвикваше, не й говореше за женитба. Вместо това се стараеше да я разсмива. Той беше приятел, единственият, когото бе имала.

Естествено, Венеция изобщо не даваше пукната пара за тяхното приятелство. Градът се усмихваше загадъчно, това бе диамантената усмивка на развените пряпорци с лъва на La Serenissima и на Дучи Монталдо, докато лодката пореше тихите води. Като повереница на граф Дучи Монталдо и следователно член на семейството му, учтивостта изискваше Джулиана да влезе в града на първата барка. Да, но се изхитриха да я сложат най-отзад заедно с Джиневра, най-младия и незначителен представител на рода Вениер, но Оливие също бе тук, а за нея единствено това бе от значение.

Графиня Клаудия и най-голямата й дъщеря заемаха челните места. Седяха на здрави дървени столове, нарочно донесени от техния палат. Краката им бяха загърнати в лисичи кожи. Граф Лучано Вениер стоеше край съпругата си, а Оливие — зад годеницата си. Рицарят Дьо ла Марш, гостенин на особена почит, беше близо до тях. Местата им бяха грижливо нагласени съобразно рицарския кодекс и затова Гасиен не беше сложен до добрата си приятелка Джулиана.

Единственото, което внасяше цвят в този навъсен ден, бяха ярките копринени ивици, окачени по прозорците на различните дворци по Канал Гранде. Те наистина бяха пъстри — червено, синьо, жълто и особено пурпурно, изпъкваха върху стоманеносивото на зимния ден.

— От нашите приятели — обясни госпожа Клаудия и махна с отрупаната си с пръстени и гривни ръка към веселите парчета плат. — Това е традиционният начин да приветстваме някого във Венеция. Поздравът ни се отличава с красноречива дискретност.

Всички се засмяха на нейната духовитост.

— Слушай! — пошепна Джиневра на Джулиана. — Сега мама ще се впусне в историята на тези лагуни. Има много да разправя за лъва на Сан Марко — Лъвът на Венеция — който е местна легенда, и тя ще ни угости с цялото предание, но специалното й внимание ще бъде насочено към рицаря Дьо ла Марш. След като уреди успешно Домициана, ред е да помисли и за Мария. — Девойката поклати глава, за да възпре въпроса на Джулиана. — Не, никога не си я виждала. Тя отказа да напусне любимата си Венеция за кратко пътуване до Тоскана. Как майка ми си представя, че Мария ще пътува до Бургундия — е, този въпрос го оставям на ангелите и светиите.

Джулиана загуби нишката на разговора и си го призна.

— Майка ми намира сир Гасиен за многообещаващ — охотно разясни Джиневра. — Той има тежестта на голямо име и още по-голямо имане. Май му липсва единствено съпруга. Майка ми с безкрайно благородство се е заела да поправи тази несправедливост, като му подари ръката на сестра ми.

Джиневра се усмихна, Джулиана — също.

— Е, той наистина не е женен — внимателно прошепне тя, за да не я чуят.

— Знам — отговори младата Вениер. — Всички го знаят. Да, обаче Мария не е подходяща за негова съпруга. Аз съм!

— Ти ли! — удивеното лице на Джулиана помръкна. — Не ми казвай, че сир Гасиен те е обладал насила. Та ти си почти дете!

— Аз съм само няколко години по-млада от теб — отвърна Джиневра с чувство за собствено достойнство. — Освен това Дьо ла Марш си въобразява, че е влюбен в теб. Ще мине известно време, докато преодолее разочарованието си, но накрая с него ще се съберем. Обичам го, откакто го зърнах. Той е мой.

Джулиана понечи да каже нещо, но Джиневра притисна пръст към устните й:

— Шшт. Мама говори и сме длъжни да я слушаме — превзето нареди тя. После й смигна и Джулиана доби странното усещане, че Джиневра Вениер я има за приятелка.

— Виждаме Венеция каквато е била по времето на основаването си — продължаваше госпожа Клаудия, докато се наместваше по-удобно на стола си. Джулиана, която януарският мраз хапеше жестоко, правилно предположи, че урокът се оформя доста дълъг. Надяваше се, че лодката час по-скоро ще стигне до палацото на Вениер на Канал Гранде. — Много от каналите, по които минаваме, са достатъчно плитки човек да ги прегази, но от десетилетия тъкмо те ни предпазват от нашественици. Всъщност Венеция е била създадена като убежище от разбойници.

Графинята спокойно се огледа, за да се увери, че всички й отдават дължимото внимание. Джулиана, която надничаше към Оливие изпод полуспуснати ресници, видя как отегчената му физиономия бе заменена от изражение на ентусиазиран интерес, когато бъдещата тъща и сегашната годеница го изгледаха втренчено. Двете дами кимнаха одобрително. Щом извърнаха погледи, Оливие се взря в Джулиана и улови закачливата й усмивка. Той й се ухили и само за секунда тяхното съучастничество ги свърза по-сигурно от целувка. Погледът му намери устните й, после се стрелна нагоре, сякаш Оливие внезапно се беше опомнил. Но това нямаше значение. Джулиана бе усетила неговия зной, неговата светлина и беше отговорила с целия си плам. Мина дълго време, преди двамата да сведат целомъдрено очи.

— Убежище — продължаваше графиня Вениер. — Хората от цяло Венето се стичали тук, дълго преди появата на римляните, защото смятали, че лагуните и блатата ще ги защитят…

Джулиана си напомни да се усмихва и да си придаде заинтригуван вид, но духом вече не се намираше на тази студена, влажна барка, която пътуваше по мазната вода към палацото на Вениер. Беше обратно в Белведере, а пръстите й галеха коравите мускули на Оливие, докато тя за пръв път го вкусваше с езика си. Спомни си колко свежа бе утринта, как беше отворила устни и Оливие ги бе завладял. Спомни си каква сигурност изпита в прегръдките му и как за пръв път се беше зачудила докъде може да ги отведе такава милувка. Мисълта никак не й беше неприятна. Не я беше уплашила. Беше решила, че…

Нямаше значение какво си е помислила тогава или за в бъдеще. Важното беше, че граф Оливие Дучи Монталдо е сгоден за Домициана Вениер. Такава беше реалността, а от ранно детство Джулиана бе приучена да се изправя очи в очи с нея. Това щеше да направи и сега.

— Той е влюбен в нея. Той ще се ожени за нея. — Тя пошепна думите на вятъра и на сърцето си. — Домициана е всичко, което господарят на Дучи Монталдо някога е искал. — Да, така стояха нещата.

Разбира се, това й бе известно открай време. Заради възбудата, че ще бъде включена в похода, заради факта, че ще бъде близо до Оливие, че ще може да вижда него и усмивката му, представите й някак си се бяха разминали с действителността. Беше си позволила да прекарва часове в мечтание по него, съживявайки спомена за целувката им. Не беше съзряла нищо лошо в това. В края на краищата спасението на Алин бе най-важното. После можеше да се откаже от всичко, ако знаеше, че е изпълнила синовния си дълг. Можеше да се откаже от Оливие, защото той бе сгоден за друга. Както много пъти преди, тя бе намерила опора в собствената си сила. Бе намерила опора във факта, че винаги може да се застави да постъпи правилно.

Сега за свое огорчение откриваше, че не е предвидила едно нещо: изгарящата, непрекъсната болка да вижда как Оливие обсипва с грижи жената, която обича.

 

 

Оливие беше отегчен — отегчен до смърт. Винаги беше хранел тайното подозрение, че графиня Вениер е жена, чийто мозък не се обременява с тежка мисловна дейност. Откакто потеглиха към Венеция, вече бе убеден, че това е факт. Не че госпожата не беше хитра, напротив. Тя беше същинска лисица. Това бе очевидно, най-вече за него. И все пак в графиня Клаудия имаше нещо arriviste — просташко, както би се изразила майка му. Тя прекалено се стремеше да бъде очарователна, да блесне, да носи най-пищните дрехи.

Единственият път, когато двете графини се бяха срещнали — преди повече от година по настояване на Клаудия Вениер, нещата не протекоха добре. Оливие още изтръпваше при спомена колко опасно близо до грубост се държа майка му. Тя непрекъснато подрънкваше с многобройните си златни гривни, докато графиня Вениер се спираше надълго и нашироко върху историята на благородните си предни по мъжова линия. Бланш изобщо не беше скрила прозявката си при стотното споменаване на „скъпия Антонио, нашия братовчед дожа“. Накрая дори беше прибягнала до прозрачни извинения, за да не слезе на обяд. Когато синът й, в качеството си както на граф Дучи Монталдо, така и на предводител на Златния отряд, я бе порицал за нейната неучтивост и й бе напомнил, че е на служба при венецианците, Бланш бе свила прекрасните си рамене и се бе прозяла. Прочутите й очи — тюркоазен и точно като неговите — бяха придобили отсянка на отегчение.

— Нека мисли, че съм се удавила в най-близката бъчва с вино — беше се пошегувала тя, с част от предишния си живот, която Оливие все още не можеше да осъзнае. — Вероятно тази клюкарка точно това разправя зад гърба ми. Щом си решил да се жениш за дъщеря й — прав ти път, имаш благословията ми. Но моля те, не ме замесвай в това. Не я понасям тази жена.

Макар, че побесня, Оливие реши да не спори. В края на краищата Бланш дьо Монфор бе известна като снобка.

Но не можеше да й се отрече, че обича Джулиана.

Мисълта определено порази Оливие с неочаквана мощ. Невероятно, но факт. Бланш, потомка на един от най-личните родове на Франция, прекосила планини да се омъжи за човек, който можеше да проследи родословното си дърво до дните на римската република, беше обикнала детето Джулиана от самото начало. Играеше си с нея и я обсипваше с ласки от първия ден, в който я беше зърнала. Пееше й приспивни песнички, обясняваше й за колко хубаво намира нейното фамилно име:

— Джулиана Мадригал — казваше тя с приятния си културен глас, — сигурно е чудесно да има песни за името ти.

Сякаш едно име можеше да даде на Джулиана наследство, подразни се граф Дучи Монталдо. Имаше вещица за майка, баща й беше неизвестен — и толкова. Знаеше, че, докато той е бил в тъмницата, Бланш е вкусила нещо повече от обикновена бедност. Смяташе, че ще иска да забрави всичко за този епизод от живота си, да го изтика в някое далечно ъгълче на съзнанието си като него самия. Смяташе, че тя гори от нетърпение да поднови стария си живот, да търпи дори по-големи досадници от Клаудия Вениер, за да възвърне славата на името Дучи Монталдо. Но изглежда, майка му бе изгубила амбициите си с течение на годините, през които той гниеше в тъмницата на Доган бей. Същото важеше и за Франческа. Те двете не даваха пукната пара за Клаудия Вениер и подобните й.

Те искаха Джулиана. Те жадуваха присъствието й.

Аз също, осъзна Оливие. Аз също.

Чувството го връхлетя изневиделица.

Какво, за Бога, ме беше прихванало, че да я целуна? Оттогава нямаше и миг покой. Изучаваше картите и най-неочаквано подушваше аромата на теменужки. Надзираваше войниците си по време на учение и му хрумваше абсурдната мисъл да се допита до Джулиана относно размера на техните дажби. Виждаше изгрева или залеза и усещаше порив да я повика, за да се насладят заедно на гледката. Изглежда, непрекъснато мислеше за нея, независимо дали съзнателно или не.

Това трябваше да спре. Знаеше как да му сложи край. Лицето на граф Дучи Монталдо се изопна решително, когато лодката се блъсна лекичко в пристана до палацото на Лучано Вениер. Той бе зает мъж, очакваше го бъдеща невеста, която страстно го желаеше. Тази нощ той щеше да отиде при Домициана. Щеше да я люби — един, два пъти, ако се налага и до сутринта. Щеше да стори нужното, за да си избие Джулиана Мадригал от главата.

 

 

Гасиен подаде ръка на Джулиана, за да й помогне с изкачването на хлъзгавите стъпала, отвеждащи до палацото. Появи се един слуга, за да я въведе вътре и да вземе багажа й, но Джулиана притисна вързопа към гърдите си. Беше открила специални целебни семена в лабораторията и бе решила да ги вземе със себе си. Една война бе свързана с многобройни рани. Не бе нужно да имаш силата на вещица, за да си дадеш сметка за този прост факт.

Ако беше любопитен относно съдържанието на вързопа й, Гасиен с нищо не се издаде. Вместо това въведе Джулиана в двореца и тихо я увлече в разговор, докато другите слизаха от лодката. Морето миеше каменните стълби и Джулиана забеляза водна линия, която й подсказа, че макар сградата да изглежда съвсем нова, е била наводнявана нееднократно.

— Тук няма ли по-висока земя? — нацупи се тя и притисна семената си по-силно от страх да не би нещо да ги намокри. Реши, че във Венеция всичко може да се случи. Всичко беше прогизнало от влага. Да не говорим, че бе мрачно. — Благородниците не можеха ли да си построят палатите по-нависоко? По всичко личи, че разговарят с рибите след всеки пролетен дъждец.

— Госпожа Клаудия ни обясни това доста подробно в лекцията си. Сигурен съм, че ти слушаше изключително внимателно — подразни я Гасиен. — Венецианците се заселили на тези островчета, за да избягат от варварите.

— Сега вече няма варвари — присмя му се Джулиана. Макар османците да й бяха враг, тя ги познаваше твърде добре, за да твърди, че са нецивилизовани. — Човек би си помислил, че опасността да хванеш мухъл е по-страшна, от който и да е мор на сушата.

Гасиен прихна. Придържаше я здраво, докато тя се изкачваше по хлъзгавите стъпала.

— Разбира се, че са можели да построят града по-навътре, но това би ги лишило от прехраната им.

— Прехраната им?

— Морето. — Той махна с ръка, за да обхване безкрайната сива бездна, която водеше на изток.

Оливие подкрепяше годеницата си по пътя към нейния дом, който скоро щеше да стане и негов. Той си го напомни с мрачна решителност. Възхищаваше се на двореца от първия ден, когато пристигна във Венеция като командир на Златния отряд. Наблюдаваше го от една веранда на Канал Гранде и мислеше колко е силен и солиден. Даже плашещ. Налагаше се над останалите сгради, точно както Оливие се налагаше над останалите хора. Пожела го за себе си и в известен смисъл го получи. Точно както беше получил всичко друго, за което мечтаеше, докато гниеше в тъмницата на Доган бей — и докато баща му и братята му са умирали, а животът е променял неузнаваемо майка му.

Беше получил каквото искаше. Венеция бе негова.

Но все пак…

Отново го налегна същото смущаващото усещане за неловкост, докато гледаше Джулиана в лодката, усмихваше се и си припомняше. Не знаеше откъде се е взело, не му беше познато от по-рано. То не му харесваше.

Опита да се съсредоточи върху графиня Вениер, която показваше стари гоблени на рицаря Дьо ла Марш и му обясняваше, че са притежание на семейството от векове. Оливие нямаше да се изненада, ако види ленено парче с цената, все още закачено за гърба им. Клаудия Вениер беше шумна жена и колкото повече му надуваше главата, толкова повече го уморяваше и дразнеше. Откакто му беше гостувала в Белведере, съзираше недостатъците й с плашеща яснота. Слава Богу, че Домициана не беше наследила просташкото поведение на майка си. Но в края на краищата тя бе Вениер по рождение. Той винаги можеше да разчита, че тя ще се държи като дама.

Оливие открай време бе наясно, че съдбата му е, да се свърже с жена от знатен род. С Домициана беше получил точно каквото искаше — а той винаги осъществяваше стремежите си. Беше избягал от ноктите на султана, беше възвърнал на Белведере предишния му блясък, беше си намерил подходяща съпруга.

— Аз съм истински щастливец — яростно изрече той и си обеща, че още същата нощ ще се съвкупи с годеницата си. Така бе най-добре и за двама им.

За разлика от него Джулиана изобщо не се чувстваше щастливка. Вярно, че и тя беше получила каквото искаше. Цяло чудо беше, че изобщо я пуснаха да дойде във Венеция, но тя беше тук, по-близо до майка си откогато и за било след онази нощ в Никопол, откакто се разделиха насила. Разбира се, всичко това се беше осъществило по нечия благосклонна милост, но също благодарение на желязната й воля. Чувстваше, че ще придружи рицаря Дьо ла Марш до Венеция и това се беше сбъднало. Знаеше, че накрая Оливие ще бъде придуман да участва в този кръстоносен поход — и това бе станало. Нещо й нашепваше, че той ще спази обещанието си да спаси Алин — нима не бе получила уверенията му, че ще стори всичко по силите си да помогне на майка й? Освен това, единствено вратите на няколко стаи я деляха от Оливие. Никога в целия си живот не беше била толкова близо до любимия си.

Но въпреки това се чувстваше съсипана.

Да, точно това чувство се прокрадваше в душата й. Загуба, отхвърляне, скръб. Отначало Джулиана се опита да припише лошото си настроение на стаята, отредена й от графиня Клаудия. Помещенията в двореца бяха великолепни и пищни. Те блестяха — в тях имаше дори повече злато, сребро и полирано дърво, отколкото в сарая на Доган бей. Дори Оливие не беше обзавел Белведере толкова разкошно. Само в централните апартаменти Джулиана преброи десет гоблена с изображения на всякакви еднорози, прекрасни девици и зайчета със сребърна козина. Госпожа Клаудия я увери, че последният гоблен, който шие с дъщерите си (тя насила накара Джулиана да го види) е абсолютно копие на този, над който се труди в момента кралица Изабела от Франция с придворните си дами.

— Макар да се съмнявам, че ще справи добре като нас — самодоволно беше отбелязала Клаудия. — Никой не върти иглата по-сръчно от моята Домициана, да не говорим, че най-добрите прежди и конци се кардират и боядисват тъкмо в Италия. Носят се слухове, че кралицата поръчва само от някакъв ломбардец, който работи изключително с коприна, внасяна от Изтока, от венецианските търговци. Нашето качество е несравнимо по-добро от това на французите. Човек се ражда закърмен с тази истина.

Джулиана хранеше известни съмнения, че прочутите със снобизма си французи са закърмени с точно тази „истина“, но реши, че е за предпочитане да скрие острите си думи зад възхитена усмивка. Цяло чудо беше, че въобще е тук — трябваше да го помни.

Откри, че отредените й покои далеч не са толкова разкошни като долните апартаменти. Това нито я изненада, нито разочарова особено. Беше прекарала живота си като гостенка на друга хора, нищо че тези други хора бяха добри. Така че тя знаеше какво е да те впишеш в нещо, което вече съществува преди твоето пристигане. Бяха я настанили на етажа за благородниците — всичко друго би било тежка обида към настойника й — и стаята разполагаше с обичайните остатъци от отдавнашни ремонти. Мебелировката беше оскъдна и по дървената маса стърчаха трески. Молците очевидно добре си бяха похапнали с червените пердета. Поне имаше много светлина. Джулиана злобничко си помисли, че светлината не е на почит във Венеция, защото нейната домакиня бе пропуснала да я спомене, докато описваше съкровищата на палацото. Но тя самата обичаше светлината. Радваше й се.

Не се радваше обаче, че ще е сама. В стаята имаше само едно легло — и бездруго мястото бе малко — но поне на пода можеше да има сламеник за някоя слугиня. Всъщност се надяваше, че ще я сложат с Джиневра. Допадаше й пиперливото чувство за хумор на девойката и най-вече нейната прямота. Когато Джиневра й беше заговорила за рицаря Дьо ла Марш, все едно видя себе си на нейната възраст — влюбена в един определен мъж и твърдо решена да го има. Мислеше, че любовта й ще преодолее всички препятствия и че някой ден, един специален ден, той ще бъде неин. Щеше да постигне това със силата на волята си. Свирепата й любов щеше да изиска в ответ неговата. А вместо това…

Е, действителността си беше действителност. Беше получила някои неща, други никога нямаше да бъдат нейни. Поне можеше да спаси Алин и да й върне свободата. Можеше да освободи майка си от тегобата да се занимава с вещерство. Можеше да я освободи от бремето да прави магии. Двете щяха да заживеят в каменна колиба. Щяха да носят тъмни дрехи и често да ходят на църква. Щяха да бъдат уважавани и обичани.

Всички щяха да забравят легендата за Магдалената. Накрая и те самите щяха да я забравят.

Джулиана си каза, че всъщност винаги това е искала. Да бъде с майка си. Да води почтен живот, в който вълшебствата не играят роля.

Живот, в който Оливие не играе роля.

Защото това беше истината и тя го знаеше. Изправяше се лице в лице с факта, че Оливие обича Домициана и ще се ожени за нея. Погледна тази страшна истина право в очите и я прие. Смисълът на живота бе да преодоляваш страданието — урок, който бе научила още с първото мляко от майчината гръд.

Но, о, Господи, Господи… Когато огледа светлата си и вехта стая, Джулиана разбра нещо друго.

Щеше да й е безкрайно трудно да превъзмогне любовта си към Оливие.