Дебора Джоунс
Венецианският лъв (1)

1.

Съдено беше на Оливие да бъде последният велик войн от знатния графски род Дучи Монталдо. Младият мъж разчупи тежкия златен печат на писмото и се намръщи.

— Сестра ми Франческа пише от Англия — обясни той и вдигна поглед. Жените, скупчени около него, отвърнаха на учтивостта му с любезно кимване и се заловиха за иглата с подновено усърдие. Но мисълта за писмото от колоритните английски роднини на граф Оливие, разпали въображението им, както искрата разпалва наръча сухи съчки. Фактът, че погледите им останаха скромно приведени над гоблена, издаваше благородния им произход и строго възпитание. Особено като се имаше предвид, че писмото беше донесено чак от семейния замък на Дучи Монталдо в Тоскана, до палата на рода Вениер, на Канал Гранде във Венеция. Дори в лято Господне 1395-о пътищата от Венеция до другите части на Италия бяха осеяни с разбойници и диви зверове, без значение колко усърдно патрулираше по тях Златния отряд на графа. Щом бяха изпратили дотук въоръжен войн, значи новините действително бяха важни.

Толкова важни, че дванайсетгодишната Джиневра, най-малката от четирите сестри Вениер, рискува да си навлече гнева на майка си, като хвърли поглед към светлокосия гигант, който седеше до баща й. Както винаги, й се стори, че Оливие Дучи Монталдо е най-красивият мъж на света с тази своя руса коса и тези невероятни очи. Момичето въздъхна. Оливие беше прочут рицар. Животът му бе изпълнен с такива фантастични приключения и геройства, та на Джиневра й се струваше несправедливо, че сестра й Домициана е успяла да го впримчи, макар че не беше девица.

Е, още не го беше хванала съвсем на въдицата си.

Изглежда Домициана някак бе усетила тази мисъл, защото погледна сестра си лошо, преди да вземе нов конец от кошничката си. Джиневра покорно сведе поглед и се захвана с деликатните очертания на един бял еднорог.

В продължение на няколко секунди единствените звуци в голямата зала на палата бяха пращенето на огъня и тихото шумолене на дамите от дома Вениер, които бродираха с копринени конци. Жените работеха мълчаливо, защото знаеха, че Лучано Вениер, техен съпруг и баща, има правото да говори от името на всички им.

— Надявам се, че не ви носят лоши вести — рече той. Оливие вдигна поглед. Мрачен облак тегнеше над синьо-зелените му очи.

— Не знам — отвърна той и се усмихна с известно закъснение. — Всъщност дори не съм сигурен, че новините ме засягат.

— Надявам се, че майка ви е добре? — внезапно се обади графиня Клаудия и за миг сгърчените й от артрита пръсти забравиха гоблена. Последното нещо, което трябваше на рода Вениер, бе нещо да се случи с графиня Дучи Монталдо. Но щеше да е в типично неин стил, да съсипе всичко. Французойка по произход и по възпитание, Бланш дьо Монфор Дучи Монталдо открай време умееше да приковава вниманието към себе си. Особено когато това внимание засягаше нейния най-голям и обичан син. Но Клаудия също имаше свое най-голямо и най-обично чедо, за което да мисли — годежът на Домициана не търпеше отлагане.

— Да, майка ми е добре — отговори Оливие и за пореден път нави и разви пергамента. — Изглежда моята повереница, госпожа Джулиана, е потеглила от Арнонкур, за да се присъедини към мен в Белведере.

Лицето на графиня Клаудия запази изражението си на строга безстрастност при думата „госпожа“, употребена спрямо Джулиана Мадригал.

— Предполагам, че посещението й е проява на чиста вежливост — каза тя и остро добави: — В края на краищата щедростта ви към нея е известна в цяла Европа.

Красивите черти на Оливие се извиха в сурова гримаса, въпреки, че чувствата му към Джулиана бяха нееднозначни.

— Такава щедрост едва ли е неоправдана — меко изрече той, — при положение че нейната майка ми спаси живота.

— Да, да, разбира се — изчурулика госпожа Клаудия, докато пръстите й ловко боравеха с иглата и конеца. — Какво щастие за нас и за Италия, че онази жена се справи така великолепно с мисията си.

„Още една грешка“, помисли си Джиневра и се опита да прикрие собствения си интерес, докато се мъчеше да си припомни дочутите клюки. Ах, да. Сега си спомни. Мълвеше се, че майката на Джулиана Мадригал е Алин дьо Лионе. И че тази Алин е вещица.

Внезапно зад гранитните стени на замъка зачурулика самотна птица, вероятно благодарна, че е успяла да кацне на едно от малкото плодни дръвчета, по които беше останала някаква зеленина. Зимата във Венеция можеше да бъде сурова — студена и влажна. Джиневра пламенно се надяваше, че малкото птиче бързо ще отлети на юг, преди времето да покаже лошия си нрав.

Но дворецът на рода Вениер — внушително разположен на Канал Гранде под сянката на наскоро завършената катедрала „Сан Марко“, както обичаше да изтъква наляво и надясно Лучано Вениер — беше топъл и уютен. Особено когато очакваха Оливие Дучи Монталдо за гостенин. Жегата в стаите трябваше да демонстрира благополучието им, както и всичко останало в това разкошно обиталище. Сред удължаващите се сенки на ноемврийския ден маранята от огнищата трептеше и изтръгваше отблясъци от позлатените мебели, осветявайки изрисуваните с фрески стени, прочутите френски гоблени и пищно тъканите килими, които неотдавна бяха изминали Пътя на коприната, за да стигнат до богатата и могъща Венеция, право в дома на богатите и могъщи Вениер. Дори и на дванайсетгодишна възраст Джиневра бе достатъчно прозорлива, за да си дава сметка, че тяхното богатство — тяхното изтънчено европейско богатство — е една от причините, които бяха накарали лорд Оливие да се спре на семейството й. Другите можеха да си мислят, че това е, защото Лучано Вениер е първи братовчед на Антонио Вениер, глава на властващата във Венеция олигархия, но Джиневра виждаше зад привидността на нещата. Тя бе наблюдавала как Оливие, самият той заможен, реагира на знаците за тяхното благополучие. Беше видяла как докосва, помирисва и вдъхва атмосферата на палата им. Оливие беше прочут и могъщ, господар сам на себе си. Под неговото предводителство Златния отряд, легендарната войска от наемници, основана от английския му зет, Белден от Арнонкур, непрекъснато набираше сили и сега почти цяла Североизточна Италия се намираше под нейната закрила. Но легендата за Оливие не бе възникнала в Европа. Тя бе покълнала на Изток, по тамошните бойни полета и в тъмницата на султан Баязид. Рицарят беше прекарал в чужбина много време и ужасни нещастия бяха сполетели рода му по време на неговото отсъствие. Вярно, че трубадурите възпяваха подвизите му, но трагедията пригласяше на песните им като панихида.

Оливие с неохота се канеше да напусне уютния дом на Вениерови. Нежеланието ясно се изписа на лицето му.

— Най-добре да тръгвам обратно за Белведере, преди камбаните да са били за вечерня — каза той. — Предстои ми усилена езда. В писмото сестра ми пише, че пратеник на нашия родственик, Бургундския херцог, придружава повереницата ми и носи послание от своя господар. Разбира се, трябва да приготвя и детската стая. Госпожа Джулиана ще се нуждае от нея.

— Детска стая, как ли пък не! — озъби се Клаудия Вениер, след като нейният съпруг и гостенинът се отдалечиха достатъчно. — Понякога мъжете могат да бъдат големи глупаци. Тази Джулиана трябва да е прехвърлила двайсетте и отдавна щеше да е омъжена, ако дори обединените усилия на родовете Арнонкур и Дучи Монталдо не се бяха оказали безсилни да намерят мъж за това мюсюлманско сираче.

— Джулиана не е мюсюлманка, а схизматичка. — Домициана поправи Клаудия с привичната си безцеремонност. — Християнка е. Говори се, че била родена в Константинопол след бягството на майка й. Константинопол все още е под закрилата на нашия Господ Исус Христос, ако не е под владичеството на папата. Но по време на бягството си Алин трябва да е била бременна. Джулиана е била нейната защита. Не е добре да изгориш бременна жена — дори тази жена да е вещица.

— Неверница или схизматичка, каква е разликата? — попита майка й. Беше толкова разстроена, та за момент забрави, че двете й по-малки дъщери Мария и Джиневра са в стаята и имат уши за всичко. Включително и за прословутата Алин дьо Лионе. В този момент Клаудия не даваше пукната пара за тях и за изнежените им девически сетива. Нямаше да намери покой, докато не задоволи страстното си желание да чуе бързото и необратимо официално обявяване на годежа, между графа и най-голямата си дъщеря. Понякога й се струваше, че живее само за това. И имаше защо. Същата тази сутрин, докато дамите от рода Вениер се разхождаха из открития пазар, две стари селянки бяха дръзнали да си направят знак против уроки. Те и всички останали. Макар че, двайсет и шест годишната Домициана още беше хубава, тя бе погребала двама съпрузи и годеник, но имаше и по-лошо: няколко мъртвородени деца. Венецианците започнаха да шептят, че над младата жена и семейството й тегне проклятие.

И може би бяха прави. Ако не за друго, то поне заради факта, че Вениер нямаха синове, които да поддържат и умножат славата на това благородно име, зад което стояха много по-малко пари, отколкото дори най-добрите им приятели подозираха. Родът Вениер беше богат, но богатството му беше натрупано отскоро, по Пътя на коприната. Що се отнася до търговията, Венеция не проявяваше снобизъм както повечето италиански градове, но беше страшно суеверна — нещо типично за големите пристанища, които трябваше да търпят гнева и капризите на необятното море. Луиза и Джиневра също трябваше да си намерят добри партии. Лучано, който по принцип беше много снизходителен баща, бе намекнал, че ако съюзът между Оливие и Домициана скоро не стане реалност, най-доброто разрешение за всички ще е най-голямата му дъщеря да се оттегли в манастир. Но това беше неприемливо за Клаудия. Самата идея да погребе красивата си дъщеря в някой затънтен метох, където тя ще носи груби дрехи, ще яде проста храна и цял ден ще прекарва в разкаяние и молитви, й беше непоносима. Не, тя нямаше да допусне такова нещо.

— Неверница или схизматичка, каква е разликата? — повтори Клаудия. — С тази своя майка, с този свой произход тя е обречена, все едно каква се нарича. Освен това е грозна и с отвратителен характер. Едно вечно намусено създание! Беше си темерут, когато Оливие я доведе със себе си от Изтока, и вероятно е станала злобна и свадлива жена. Особено като се има предвид, че последните години е живяла в Англия. — От устата на Клаудия „Англия“ прозвуча като „Ада“. — С отвратителен характер, че и темерут. Ами да, никога не съм я видяла да се усмихне! Говори се, че Франческа д’Арнонкур много я обича, но графинята е светица. И ти щеше да си такава, ако имаше Бланш дьо Монфор за своя майка. Цяло чудо е, че нито годеникът ти, нито зет му не са решили да я затворят в манастир.

— Оливие още не ми е годеник — отговори Домициана. Тя също бе видяла онези две селянки на пазара. Забеляза начина, по който се отдръпнаха от нея. Бяха мръсни, грозни и миризливи, но въпреки това гледаха отвисоко на нея, дама от рода Вениер, племенница на дожа. Бръкна под края на гоблена си и извади мъничко златно огледалце. Джиневра наблюдаваше как сестра й се втренчи в отражението си, в русата коса, която вече започваше да побелява, в бузите, които трябваше да се обтриват със сок от касис, за да поддържат руменината си, в дългите линии, които постепенно се очертаваха покрай устата й, в леката паяжина, която вече обрамчваше зимно сивите й очи. Тя повдигна дългите си ръце, накичени с пръстени, и безстрастно се взря в себе си.

— Манастир — сприхаво повтори Клаудия. — Нямам представа защо не са я затворили в манастир.

Домициана свали огледалото. На лицето й се беше настанило хладното изражение, което нейното семейство познаваше доста добре, но което Оливие никога не беше виждал.

— Опитаха — отговори тя. — Но Джулиана отказа да чуе подобно нещо. Калугерската забрадка не била за нея.

 

 

Оливие Дучи Монталдо пришпори коня си в галоп през блатистия полуостров, който разделяше областта Венето от останалата италианска суша. Зад него почетната стража от десетте му най-добри войници го следваше без проблеми. Ако зависеше от него, Оливие би се понесъл към Белведере само с един човек за охрана, но Лучано Вениер не беше дал и дума да се издума. Фамилията Вениер се тревожеше за неговата безопасност и макар Оливие да знаеше, че загрижеността им не е лишена от егоистични подбуди, все пак позволи да го поглезят. Дълго време бе прекарал като затворник на място, където никой — или почти никой — не се интересуваше от неговото удобство. Загрижеността на могъщия венециански род бе предназначена да стопли душата му.

Колко млад беше, когато за пръв път яхна коня и безгрижно се отдалечи от Белведере — млад и безразсъден. Само двайсетгодишен, но твърдоглав и решен да се махне далеч от Тоскана и от родния си дом. Радостно беше препуснал, за да обедини сили с непознат френски принц срещу също тъй непознатия, но войнствен враг — безверник. Така беше оставил и своя покой зад себе си, но тогава не го знаеше. След първия принц последва друг, последва и втори неверник. Както повечето благородни рицари, и Оливие се оказа неспособен да устои на комбинацията. Войната беше биле, упойващо като смирна: лакомо беше посегнал към нея е ръце, меч и сърце. Десет години беше като пристрастен, преди да го пленят и да го пратят да чезне в тъмницата на султан Баязид, докато първо цялото му семейство, а после — след много смърт — майка му и сестра му сами се трудеха робски, за да съберат невъзможния откуп. Оливие смяташе, че е обречен да изгние в зандана, когато най-неочаквано зет му, Белден д’Арнонкур, му се притече на помощ и го освободи. С помощта на Алин, разбира се. И на Джулиана. Озлоблението, което още таеше след толкова години, го смайваше, и той пришпори коня си, за да му избяга. Напразно.

Алин получи каквото искаше. Взех дъщеря й. Получи възнаграждението си изцяло. Ала понякога, особено докато яздеше по самотните, обвити в среднощен мрак пътища, се чудеше дали някога наистина ще успее да й се издължи. Дали някога наистина ще бъде свободен.

Но точно сега нямаше да поддаде на това угнетително настроение. Пътят му може би водеше към Белведере, но проницателните му очи се присвиха, когато мислите му се насочиха към един по-належащ проблем. Към пергамента, пратен от сестра му Франческа, бе прикрепена бележка, носеща печата на мъж, когото Оливие не познаваше, но за когото бе чувал. И действително, много малко бяха хората в целия християнски свят, които не бяха слушали за славния Гасиен дьо ла Марш.

От битката при Поатие, състояла се през 1356 година, Англия и Франция взаимно човъркаха стари рани в непрекъсната война, която даваше всички признаци, че ще продължи и през следващия век. При това положение имаше нещо гнило във факта, че Бургундският херцог изпраща най-прочутия си рицар през половин Европа, с призив до господаря на Арнонкур в Корнуол. Но фактът, че знаменитият му зет беше отпратил Дьо ла Марш към Тоскана, вече наистина говореше, че се задава нещо сериозно! Животът отдавна бе научил Оливие на цинизъм, но младият мъж не беше от тези, които предизвикват съдбата. Знаеше, че ако им дадеш достатъчно време, важните въпроси сами ще намерят своя отговор. И все пак, помисли си той, нямаше да боли, ако се постарае да разбере що за птица е Дьо ла Марш, преди да се срещнат официално. Ако не друго, то пристигането на бургундеца може би вещаеше опасност за Венеция. А щом могъщата Венеция — с нейното стратегическо пристанище, богати търговски пътища и силни, но обтегнати връзки с Изтока — беше застрашена, значи бе застрашена и цяла Италия.

— Кристиано! — извика той през рамо и Кристиано от Салерно, заместникът му в отряда, се озова до него. Италианецът бе същинска канара, мрачен и заплашителен. Лицето му бе обезобразено от меч в някаква стара битка, но той бе добър и способен, и най-вече отличен лейтенант. Кристиано бе служил при бащата на Оливие, стария граф, беше яздил редом със зет му, Белден д’Арнонкур, и сега се бе завърнал, за да служи отново под развятия синьо-бял флаг на Дучи Монталдо. Кристиано бе отишъл в Белведере, за да изчака пристигането на Гасиен дьо ла Марш и по своя инициатива веднага бе донесъл писмото на Франческа във Венеция. Не беше някой глупак.

— Как намираш рицаря Дьо ла Марш?

Кристиано сви рамене — кратко движение в тъмното.

— Французин. — Мълчание. — Хубав мъж. Руса коса, сиви очи. Изглежда по-млад, отколкото би трябвало да е с тази слава. А тя не е никак малка — за французин. — Кристиано имаше определени съмнения относно французите и не се стесняваше да им даде израз, въпреки че Оливие Дучи Монталдо беше наполовина французин по майчина линия и братовчед на Бургундския херцог. — Но все пак е свестен. Не дрънка много. Дружи главно със себе си и с малкото бургундци, които го придружават. Не е самовлюбен както повечето си сънародници. Разбира се, той е тук да те вербува и му се налага да се държи прилично. — Кристиано направи многозначителна пауза. — Бургундският херцог ще се нуждае от помощта ти, ако се надява да оглави новия кръстоносен поход.

Оливие не каза нищо. Разбира се, знаеше, че Гасиен дьо ла Марш е дошъл с мисия за кръстоносния поход. Знаеше го още преди да прочете писмото на Франческа, или поне тази част от него, която не бе споделил със семейство Вениер.

— Кой не е чул мълвата? — продължи Кристиано. — Чини ми се, че даже краварките в селото са наясно какво търси тук рицарят. Наричат султан Баязид „Светкавицата“ и казват, че османците са опустошили Балканите, а сега чукат на вратите на Източна Европа. А веднъж окопаят ли се толкова навътре… нищо не може да ги спре. Познаваш Баязид, нали, графе? Познаваш ли го лично?

— Да, познавам го — отвърна Оливие.

— Тогава знаеш, че той не е празна заплаха. Поне рицаря Гасиен не го възприема така. С този Баязид се задават неприятности. Свещениците са разстроени, защото сменя религията на хората. Принцовете се сърдят, защото тях вечно ги сърби да се сборят за нещо. Желанието за завоевания тече в жилите им. Те ще се бият срещу всеки, стига от това да пада облага.

Кристиано млъкна и за момент единственият шум бяха приспивното чаткане на копитата по отъпканата земя и приглушените звуци на сънуващата гора около тях. Но на Оливие му се стори, че долавя и още нещо. Тропот на конски копита далеч сред дърветата, които не бяха в ритъм с конвоя. Тилът му настръхна. Въпреки че се зазоряваше, все още бе прекалено тъмно, за да се вижда добре. Озърна се към пламналото небе, но не съзря нищо.

Кристиано заговори отново със сподавен шепот:

— Говори се, че е разположил гарнизон в Никопол. Познаваш града добре, нали? Нали там си срещнал госпожа Джулиана?

Моята майка. Твоето обещание.

— Да, там я срещнах. В Никопол. — Оливие се изненада, че думата не заседна в гърлото му.

Сега беше безполезно да мисли за нещо друго и той го знаеше. Оливие не възнамеряваше да се връща обратно на Изток, не възнамеряваше да ангажира армията си с Баязид, само защото Бургундският херцог така иска. Дългът на Златния отряд бе към Венеция, не към Франция. Но ако Баязид превземе Балканите… Ако заплаши, търговските пътища на Венеция по Дунаваи през Дарданелите…

— Не, стига ми толкова. — Оливие чу думите, произнесени със собствения му глас, но те сякаш принадлежаха на някой странник. Пришпори коня си напред. Нямаше да гледа назад. Миналото беше погребано. Беше подпечатано с кръвта му.

Оливие протегна ръка и докосна мястото, където Домициана го беше целунала за сбогом, когато пресичаха Моста на въздишките, докосна го като талисман.

— Домициана. — Той изрече името й на висок глас. То не беше като името на Джулиана, погребано дълбоко в него, дълбоко в душата му, толкова дълбоко, че би предпочел да забрави.

Отново чу приглушеното чаткане на копита, този път отчетливо. Успя да познае, че това е самотен ездач и се намръщи.

— Странно.

— Защото — продължи Кристиано, — въпреки че рицарят Дьо ла Марш е много любезен и дори до известна степен потаен, той неволно прояви огромен интерес към Никополската крепост — почти толкова огромен, колкото и към госпожа Джулиана.

Кристиано чу как господарят му остро си пое дъх. Обърна се на седлото с лице към Оливие, за да чуе как ще коментира той тази интересна новина за повереницата му, и очите му се оцъклиха от ужас. Оливие се беше килнал напред, а напъпилата зора на новия ден осветяваше черната дръжка на стрела, която стърчеше от рамото му.

 

 

— Това е само чародейство. Не може да ме засегне, не може да ме нарани, освен ако аз не му позволя — шепнеше Джулиана и притискаше нос към прозореца на главната източна кула. Под нея плодородните възвишения на Тоскана се надигаха лениво към небето, готови да омагьосат всеки странник, който тръгне по тях. Изглеждаха весели и хубави, дори когато дърветата по тях се извиваха от студения вятър, който фучеше през този студен зимен ден. Тоскана и небето бяха любовници.

Но Джулиана беше магьосница. Тя знаеше, че е открита за вълшебството на това място и следователно трябва да се пази от него. Хора от цяла Европа говореха за Белведере и за неговия чар, менестрели възпяваха легендите му. Всички знаеха, че замъкът на Дучи Монталдо е омагьосан и че спомените, които пази, могат да привързват като окови. Шептяха за призрака на граф Пиеро и тримата му трагично загинали сина, които посрещаха странниците поели на далечен път, с поздрави — и не ги пускаха да си отидат. Самата тя беше чула как духът я зове, докато идваше с рицаря Дьо ла Марш по дългия път от суровото крайбрежие на Англия, до тази земя на дъхави кипариси и олюляващи се пинии. Неволно си беше спомнила уроците на Алин. Беше се взирала внимателно в дърветата на Тоскана и се беше учила от тях. Ние сме вечнозелени — казваха те. — Оставаме в ярка премяна, която носи обещанието за пролет, дори когато небесата плюят зимен сняг. Навремето урокът й се беше сторил слаба утеха, но щом действително се озова в Белведере — мястото, към което така усилено се беше стремяла, — вече съвсем не им вярваше.

Свещеникът до нея поклати глава и за пореден път я върна тук, в лабораторията. Върна я към нейната цел. Джулиана виждаше как очите му мигат до нейните в отражението върху стъклото на прозореца. Стъкло, което беше почистила със собствените си ръце.

— Не си ли доволна, че се върна в Белведере? — сгълча я отец Гаска дьо Лоран. — Това място беше твой дом толкова години.

Не беше мой дом — яростно си помисли Джулиана. — Никога не е било мой дом.

След тъмните години, тази стая, скрита в най-високите предели на източната кула, се беше изпълнила с изстрадана любов и трудно извоювано щастие. Около девойката отекваше призрачен смях. Франческа и съпругът й. Гукането на двете им деца, първото от дълго жадуваните момчета, родени тук. Майката на Франческа, Бланш, която флиртуваше с кавалера си. Дори и слугините — винаги щастливи, винаги бременни. Но ако не си наистина част от цялата тази любов, но си принуден да седиш самотно и да търпиш… Да, но понякога Джулиана се вглеждаше в очите на Оливие, разчиташе безстрастното изражение, което той старателно си беше наложил, и си мислеше, че той се чувства така в лабораторията и затова я е оставил да потъне в плесен и паяжини. Че той също се е чувствал отчужден и самотен. Или грешеше? Оливие беше различен — открай време си е бил различен. Той не споделяше семейното увлечение по алхимията и науката. Не беше прекарал времето си в тъмницата в учене, като Белден д’Арнонкур — или като нея самата. Не беше видял нищо хубаво в Изтока. От първия ден на своя плен, Оливие беше живял, за да избяга.

Но тя не можеше да сподели мислите си с добрия свещеник. Падре Гаска никога не би я разбрал. Той знаеше какво е сторило семейство Дучи Монталдо за нея. Знаеше с каква любов са я обградили Оливие, Франческа и дори Белден д’Арнонкур. Винаги бяха до нея, винаги я подкрепяха.

И все пак…

— Мръщех се на лабораторията — усмихна се тя на лъжата си. — Бях забравила каква бъркотия е тук.

— Ах, да, лабораторията — повтори Гаска и също отклони поглед от хълмовете към стаята, в която се намираха. — Положението е трагично. Очевидно никой не е помислил за нея по време на големия ремонт.

— По някаква причина трудолюбието на настойника ми не се простира до това място — каза Джулиана. Беше усетила неловкостта на свещеника и искаше да го успокои.

За последно беше видяла това високо помещение преди шест години. Шест години, откакто Белден д’Арнонкур беше напуснал Златния отряд, прочутата си наемна армия, поверявайки го в способните ръце на брата на своята съпруга, Оливие Дучи Монталдо, за да се отзове на призива на Ричард Втори Плантадженет. Беше се завърнал в Англия с младото се семейство, за да потуши поредния шотландски бунт. Шест години, откакто Джулиана бе зърнала за последно, своя красив настойник със синьо-зелените очи. Шест години, откакто бе положила целомъдрена прощална целувка върху бузата му. Но за всички тези шест години, не бе имало повече от шест последователни часа, в които да не помисли за него.

— Наистина — повтори тя. — Лабораторията очевидно е била забравена.

Останалата част от замъка беше така ремонтирана, преустроена, обновена, излъскана и позлатена, че падре Гаска, който някога бе подсъдим в папския съд в Авиньон и не беше чужд на лукса и разкоша, който може да се купи със солидно количество злато, беше останал с отворена уста, когато тежките дъбови порти се бяха разтворили пред тях. Добрият старец беше сигурен, че не е останал сам в смайването си. Обучен в тънкостите на наблюдението, беше забелязал как лицето на Джулиана се озарява от удивление и как проницателните очи на Гасиен дьо ла Марш се присвиват. За всеки беше очевидно, че под управлението на Оливие богатствата на Дучи Монталдо отново се трупат главоломно. Замъкът притежаваше блясък, който се постига единствено с много пари. Но фактът, че новият граф бе издирил и закупил обратно всеки гоблен, всяка сребърна ваза, всеки оловен съд, който семейството му бе продало, докато той е бил в плен, бе очевиден само за Гаска. От тримата той единствен бе виждал Белведере в разцвета му. Сега гобленът с еднорога, очуканите сребърни кани и купи, които майката на Оливие бе донесла със себе си от Франция като зестра, килимите от Прованс, дългите ракли от уханен кедър гордо заемаха старите си места. Гаска усети как кръвта му се смразява. Като знаеше историята на графския род и по-специално участието на Оливие в нея, той намери промяната за изключително обезпокояваща.

Сега обаче кимна и се усмихна на момичето. Светлокафявите му очи отново се озариха. Естествено, коментарът на Джулиана беше излишен. Източната кула, приютяваща лабораторията на Дучи Монталдо, беше оставена на произвола на съдбата — черепите гниеха, пергаментите мухлясваха, спомените избледняваха. Колекцията от етруски монети и грънчарски изделия, които петте деца Дучи Монталдо бяха открили и окачили внимателно по стените, докато Гаска и старият граф се смееха, сега беше оставена да прашасва по пода. Джулиана никога не ги беше познавала, но ако затаеше дъх и се заслушаше, ако спреше хода на мислите си, и особено ако старият свещеник и неговата сила бяха с нея, тя все още можеше да ги чуе. Можеше да проникне в сърцето му и да ги възкреси с любовта, която щеше да бликне там. Оливие, Пиеро Втори, Лука, Марко, Франческа. Можеше да ги върне към живота — тях и баща им, който бе неговият най-добър приятел.

— Виждам ги всичките — бе прошепнал в ухото й в първия ден на завръщането им. — Тогава бяха пет деца, но сега останаха само две.

Франческа, която беше далеч в Англия, и Оливие, който идваше по-близо до тях с всяка изминала минута.

Гаска хвърли поглед към Джулиана, която натопи ръце във ведро с гореща вода и се зае да чисти енергично. Малката Джулиана се беше превърнала в хубавица — нещо, което никой не би сметнал за възможно, когато тя дойде при тях от Изтока. Очите й бяха все така бистро зелени, а кожата — леко смугла. Под нейната безформена, лекьосана бяла престилка се криеше прекрасно заоблено женско тяло. Гаска забрави обетите си и глупавите поверия, които му бяха втълпени, и започна да я наблюдава с безпристрастен научен поглед. Джулиана наистина се беше разхубавила неузнаваемо. Оливие непременно щеше да забележи промяната. Тъмната й коса беше хваната на дълга плитка, която стигаше чак до кръста й. Не носеше забрадка и това, кой знае защо, караше свещеника да изпитва неудобство. Напоследък Оливие беше станал консервативен, както е типично за богаташите. Сигурно нямаше да му се понравят свободомислието на девойката, знанията й. Нищо чудно да опита да я опитоми.

— Мисля, че тази работа може да я свърши някоя прислужница — меко рече Гаска, гледайки паяжините, прашните повърхности и плесента по сивите стени. — Сигурно има кой да ти помогне. Например онова момиче, което ти даде за камериерка? То определено може да се потруди тук.

— За Сабата ли говориш? Тя ще ни помогне, даже изяви желание. Изпратих я до селото. Тревожеше се за малкия си брат. Имал лоша кашлица, а по това време на годината е рано за такова нещо. Даже не е минал празникът на Свети Мартин, не сме опитали от новото вино и кестените.

— Детето сигурно си има майка. Тази Сабата не е бивало да те оставя сама.

— Тя не ме е оставяла. Аз я отпратих.

Но си личеше, че Гаска няма да миряса толкова лесно.

— Все пак не е редно господарката на дома, да чисти със сапун от овча лой — настоя той.

— Не съм господарката на дома — засмя се Джулиана и натопи ръце във врялата вода. — Това е най-малкото, което мога да направя.

— Защо не отидеш да видиш братчето? С твоите знания сигурно можеш да помогнеш за кашлицата. Майка ти беше опитна билкарка. Не сме толкова далеч от Франция — климатът е близък до този на Ориента. Вероятно тук ще откриеш каквото ти трябва. Защо не наминеш в селото? Вземи билките. Сигурно ще бъдеш от полза.

Внезапно един окъснял слънчев лъч проблесна през прозореца и освети Джулиана.

— Не, не — отговори тя твърде припряно. Слънцето позлати тъмната й коса и лъжата лъсна на хладния сутрешен блясък. — Нищо не разбирам от лекарства. Не съм вещица.

— Това не е вещерство — успокои я Гаска. — Това е знахарство.

— Нищо не разбирам от лекарства — повтори Джулиана.

Гаска вдигна тревожен поглед. Изглеждаше овладян, но мислите му се устремиха към тежкия златен амулет, който висеше на нежната моминска шия. Познаваше Арнонкур, бяха се срещнали веднъж, когато жаждата му за знание го бе отвела на Изток. Сети се за слуховете. Сети се за Мария Магдалена. И закопня да се прекръсти.

— Освен това — небрежно добави Джулиана — ви сте учен човек и сте вещ в билкарството. Та вие сте направо известен — даже прословут — със знанията по алхимия, щом самият папа ви е отлъчил.

— Но това беше преди много време — възкликна Гаска, решавайки да захапе въдицата и да остави собствените си въпроси за по-нататък. — Сега римският папа, съюзникът на Англиканската църква в тази война, краят на която ще ме завари в гроба, отново ме приобщи към лоното на църквата. За всеки случай крал Ричард собственоръчно ми дари имение в Оксфорд. Въпреки че, дали го направи заради моите заслуги, или за да вбеси френския папа, който ме заклейми — е, това само Господ го знае. — Гаска извъртя очи нагоре в израз на престорена набожност.

— Сякаш ви интересува — засмя се Джулиана. — В допълнение към кралското благоволение Ричард ви даде църковен сан и лаборатория. Съчетанието на тези две удобства е компенсирало много минали оскърбления…

— Повече от нужното — поправи я Гаска.

— Затова сега дори монасите от „Сан Марио“ ви викат за консултация.

— Трябва да се благодарят, че съм на тяхно разположение след някогашното им лошо поведение — отвърна Гаска и разсеяно се почеса по тонзурата, докато преглеждаше наръч прашни пергаменти. — Ала манастирът им е наблизо, на не повече от два час път с пъргаво магаре. Храната там винаги е вкусна и в изобилие, а виното — просто чудесно. Утре пътувам в тяхна посока — само да поговоря с граф Оливие.

Джулиана се усмихна на падре Гаска, който се суетеше из прашните руини. Ръцете му машинално търсеха пергаменти, които навремето беше оставил тук, и които му липсваха през годините в Англия. Напоследък му вървеше много. Миналото вече го нямаше, нямаше ги и проблемите му.

Джулиана се огледа наоколо.

— За нищо време ще подредим всичко — усмихна се тя, влизайки във веселия тон на свещеника. — Обещахме на Франческа. Тя иска тези неща да заминат в Англия за Майкъл, втория й син. Смята, че момчето има талант за наука.

— Така си е — отвърна Гаска и очите му блеснаха добродушно.

Девойката повдигна един буркан с консервирана жаба. Очите на жабата се втренчиха в нея през мътната течност. Джулиана бе готова да се закълне, че земноводното й намигна.

— Пак извадихме голям късмет, че прислужничките се съгласиха да пренесат ведрата и парцалите. Та те се кръстеха на всяко стъпало! Имам чувството, че няколко дребни монети няма да стигнат, за да ги свалят долу, след като свършим. Никой от близките три области, няма да влезе доброволно в лабораторията на Дучи Монталдо. Селяните са се наслушали на какво ли не, за това място.

— Може би рицарят Дьо ла Марш ще ни услужи с един от мъжете си — невинно подхвърли Гаска. — Може би дори лично ще ни направи честта.

Джулиана го погледна с изумление.

— Гасиен дьо ла Марш никога няма да се принизи дотам. Той е един от първите рицари на Франция и отгоре на това — бургундец. А те са известни със своята гордост.

— Вярно е, бургундците са прословути със своята гордост. Обаче имам усещането, че великият Гасиен дьо ла Марш ще се принизи дотам да ни помогне — ако ти го помолиш.

Свещеникът забеляза изненадата на Джулиана и смущението, което обагри страните й в прелестно розово. Това момиче изглеждаше очарователно. Дощя му се да я види как поруменява още по-силно.

— Според мен не е изключено той да се интересува от теб. Дьо ла Марш е богат, прочут, неженен. Съвсем не лош избор на бъдещ жених.

За миг беше готов да повярва, че по хубавото лице на Джулиана пробягна тревожна сянка.

— Невъзможно — отсече тя и побърза да извърне глава. — В мен той вижда само приятелка. Човек, който знае нещо за странните тоскански привички. — Гаска забеляза решителното й изражение и реши, че е по-мъдро да не спори.

Известно време двамата чистиха заедно. Джулиана се занимаваше с по-трудоемката част — търкаше с вряла вода, подреждаше гипсови отливки, миризливи еликсири и тинктури, а Гаска се беше увлякъл в ръкописите и се усмихваше разсеяно. От време на време промърморваше „Когато старият граф беше жив…“ или „С Франческа и Белден правехме следното…“ но като цяло в помещението цареше приятна тишина. След споменаването на Гасиен дьо ла Марш, Джулиана беше благодарна за мирната атмосфера и общата цел.

Защото едва удържаше вълнението си при мисълта за Оливие. Никой не й беше казал, че той ще се прибере вкъщи, но тя го усещаше, чувстваше приближаването му. А тогава… Когато си поговореха… След като той разбереше… Години наред се беше надявала на това чудо, беше се молила, надмогвайки страховете си, да се върнат в Никопол. Там щяха да намерят Алин — и поне веднъж щяха да заставят волевата й майка да разкрие истината за баща й — и за това какво ги свързва. Обаче знаеше, че е длъжна да скрие тези мисли от падре Гаска. Той имаше дарбата — усещаше го. Надушваше го. Той би могъл да разбере.

Работеха мълчаливо. Отначало положението стана по-лошо. Докато беше покрита с прах, стаята имаше някакво магическо излъчване, вълшебен ред. Когато лабораторията беше изчистена с вода и сапун, тя придоби мръсен, неприятен вид. Скрити тайни, които селяните предпочитаха да избягват. Но после, много бавно, почти като по чудо, видът й се пооправи. Джулиана можеше да види следи от стаята, която помнеше с такава смесица от чувства. Едва ли не чуваше да звънти смях. Под нейното докосване огледалата, които Белден д’Арнонкур беше поставил, за да има жена му стимул да намери лек за луничките си (как само се забавляваха с тези лунички!), започнаха да й намигат от нишите си в стената.

Но, тъжно си помисли тя, не със същата жизнерадост, с която намигаха на Франческа. Джулиана бе друга жена. С по-тъмна коса, с по-смугла кожа. Дори зелените й очи, бяха като замрежени с мрачен облак и при определено светлина изглеждаха черни. Очите й плашеха хората и тя го знаеше. „Като парченца счупено стъкло“ — веднъж й беше казал Оливие. Джулиана знаеше, че не притежава нищо от лъчистата и приветлива красота на Франческа. В най-добрия случай изглеждаше студена и мразовита. Нищо общо с това, което мъжете желаеха — или с това, от което се нуждаеха.

— Трябва да приема очите си. Трябва да приема миналото. Трябва да приема лицето си.

Трябваше да приеме външността си. Трябваше да приеме очите, които творецът й беше дал. Отново се насочи към прозорците, въпреки че първо тях бе измила. Обърса няколко въображаеми петна, почисти малко несъществуващ прах. Приветстваше всичко, което разсейваше мислите й от тази стая и щастието, което беше видяла в нея, но което не беше изпитала.

— Графът! Графът!

Така ги завариха радостните викове. Джулиана се втурна към прозореца. Сърцето й щеше да изхвръкне.

Във възбудата си съвсем забрави за падре Гаска. Забрави, че не бива да оставя мъдрия старец да прочете мислите й.

Под нея хората от замъка размахваха ръце и крещяха. Решетката бе вдигната, подвижният мост беше спуснат. Знамената бяха вдигнати за добре дошъл. Джулиана присви очи й ги видя. Не препускаха като Белден д’Арнонкур, сякаш се гонят с вятъра, а яздеха спокойно, дори неохотно. Джулиана се намръщи озадачено. Нямаше значение как се връща, важното беше, че се връща, защото бе зърнала златно черните пряпорци на Златния отряд, а над тях, както винаги откакто Оливие му бе предводител, се развяваха синьо-белите флагове на Дучи Монталдо. Вятърът си играеше с тях, изпълвайки ги с живот.

Джулиана примигна няколко пъти. Нямаше представа, че на лицето й се изписала усмивка, която я преобразява. На страните й цъфнаха рози, очите й се превърнаха в скъпоценни камъни.

— Оливие е — бездиханно изрече и парцалът се изплъзна от ръцете й, но тя не забеляза. — Моят настойник се завърна.

Не дочака отговор. Обърна се и побягна по стълбището. Меките й пантофки едва ли не, прелитаха над стръмните стъпала, водещи към централната зала на графския замък. Тичаше по престилка, с оцапано лице и диво развяваща се коса, изтръгнала се от панделките, които я държаха прибрана.

— Оливие! — извика тя. Изобщо не й хрумна, че настойникът й може би няма да се радва да я види.