Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion of Venice, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дебора Джоунс. Венецианският лъв

ИК „Ирис“, София, 2009

Редактор:

Коректор:

ISBN: 954–455–060–3

История

  1. — Добавяне

13.

— Дойдох да те взема — прошепна Джиневра. — Всички си почиват. Можем да се измъкнем.

— Да се измъкнем ли? — объркано повтори Джулиана. С изненада беше чула как на вратата й се тропа и с още по-голяма изненада долови приглушения глас на Джиневра. Беше обърсала сълзите от очите си и извила устни в приятна усмивка, преди да отговори.

— Отвори вратата и ще ти обясня всичко.

След като влезе, Джиневра се огледа и поклати глава:

— Майка ми направо се е престарала по отношение на стаята ти — отвратено възкликна тя. — Исках да те сложат с мен.

Джулиана поклати глава и на лицето й се изписа невероятно тъжна физиономия.

— И защо й е на графиня Вениер да ни настанява в една стая?

— Заради обичая девиците да спят заедно. Недей се преструва, че не знаеш. Вероятно и ти си искала същото като мен. — Тя изгледа проницателно Джулиана. — Стаята ми е с много по-добър изглед към града, но трябва да призная, че не е и наполовина толкова светла.

— Обичам светлината.

— Тогава през деня твоята стая ще е на двете ни. С тази сватба, която й е на главата, майка няма да забележи какво съм намислила. Мога да идвам и да си отивам, когато си поискам и ще се възползвам от това, за да идвам при теб.

— На майка ти вероятно няма да й хареса, че търсиш компанията ми — каза Джулиана. — Не съм от благороден произход. Аз съм просто повереницата на графа.

— Вярно е — отговори Джиневра. — А майка ми е най-голямата снобка във Венеция. И все пак не може да се каже, че си селянка и тя би трябвало да ни настани заедно, дори само за да угоди на граф Оливие. Страх я е от майка ти, вещицата. За Домициана също се шепне, че била магьосница — що се отнася до нейните бракове, те са пълна трагедия — и майка ми не иска цяло Венето да мълви, че в сватбата между сестра ми и граф Дучи Монталдо е намесена нечиста сила.

— Но графиня Клаудия доведе Елизабета от Белведере.

— Сестра ми настоя да направят място за врачката и майка ми, както обикновено, не можа да й откаже. Само пожела да не я показваме пред хорските очи. — Освен това — заключи Джиневра и светлината примигва в оловносивите й очи — Елизабета е глупава и проста селянка, която е напипала златна жила и възнамерява да я изцеди до край. Ти си Магдалената и това е нещо съвсем друго. Трябва да се отнасяме с уважение към легендите.

— Нищо не разбирам от магии — уморено отвърна Джулиана. По-рано смяташе, че е открила приятел в Джиневра, но сега видя, че момичето иска същото като останалите: облекчение на сърбеж, цяр за раните на живота. — Не мога да ти помогна да хванеш рицаря Дьо ла Марш.

— О, за това не ми е нужна помощта нито на вещица, нито на приятелка — насмешливо заяви Джиневра. — Той вече е мой. Само дето не го е разбрал. Не, дойдох при теб аз да ти помогна. Ще те заведа в центъра на града, по-далеч от тази вода. Видях ръкавиците ти, които носеше по време на пътуването. Наистина прекрасен цвят. Никога не съм виждала подобно масленожълто. Помислих, че сигурно нямаш нищо против да ги украсиш с парче дантела. Ако побързаме, ще стигнем до пазара за платове точно преди затварянето на гилдията. О, колко е хубаво, че отново съм във Венеция! Тук ще ти хареса. Има какви ли не съкровища, които можеш да си купиш.

 

 

— Нали ти казах? — весело се обърна към нея Джиневра. Двете тъкмо си тръгваха от плетача на дантели, стиснали малките ленени пакетчета с покупките си. — Не е ли това най-красивият плат, който си виждала?

— Да — отвърна Джулиана. Дори в собствените й уши гласът й прозвуча малко уплашено. — Но цената не беше ли… височка?

Джиневра успя едновременно да повдигне рамене и да разтърси енергично глава:

— Глупости. Оливие без съмнение ти е дал пари, в противен случай нямаше да имаш. А щом ти е дал пари, най-логичното е да ти ги е дал за харчене. Е, ти току-що направи точно това.

Джулиана сигурно не изглеждаше убедена, защото девойката пак се засмя.

— Целта на всички във Венеция е да си купуват красиви вещи — иначе защо да пращаме нашата Черна флотилия на изток, за да ни ги носи дотук? Градът е построен на повече от сто острова, свързани помежду си с мрежа от около триста моста. В края на всеки мост има занаятчия от гилдията, който сътворява нещо прекрасно от великолепните неща, които достигат до нас по Пътя на коприната. На всяка павирана уличка има шивачи и ръкавичари, парфюмери и обущари. Градът е рай за пазаруване. Ти, Джулиана, трябва да си изкараш хубаво. Разбрах го още първия ден, щом зърнах гранатовите ти обици.

Джулиана притисна длан към лицето си:

— Те не са мои, не и истински. Преди никога не съм си купувала нещо лично за мен. Госпожа Франческа ми дава това, което й омръзне. — После лоялно добави: — Не че дрехите й не са прекрасни. Сир Арнонкур винаги я снабдява с най-прелестните рокли и украшения, но Франческа си има други интереси. Казва, че полите само й се пречкат в краката. Обици и гривни направо не може да понася, защото има четирима сина, които изискват грижите й. Е, поне тя така твърди. Затова роклите и дребните бижута винаги отиват при мен. Суета е, знам — срамежливо добави тя, сякаш си признаваше голям грях. — Но винаги съм имала слабост към такива дрънкулки.

— Знаех си! — възкликна Джиневра и плесна с ръце, облечени в нови кралскосини ръкавици. — Приятелка, която обича красивото! Идвай, трябва да отидем на още едно място, преди камбаните да са били за вечерня. Има един мъничък човечец, може би малко съсухрен, който прави най-страхотните…

Всъщност три улици по-късно Джулиана остави Джиневра да се пазари шумно с галантериста. Усети прималяване в стомаха, неизбежен резултат от цял ден прахосничество. В същото време любвеобилно погали многобройните ленени пакетчета и си помисли колко ще се радва да разопакова покупките си в усамотението на своята стая. Щеше да има удивени възклицания, охкане и ахкане. Този следобед бе преминал много поучително: в изучаване географията на магазините и в пресмятане на цени.

Джулиана чудно се беше забавлявала, но никога преди не бе била толкова разточителна. Ако не внимаваше, щеше да й се наложи да поиска от настойника си попълнение на кесията златни флорини — нещо, което никога не бе правила преди и което не смяташе да прави в бъдеще. Всъщност идеята й се видя толкова ужасна, че направо й секна дъхът.

Камбаната би за вечерня и Венеция започна да се приготвя за мирен зимен сън. Това се случи много по-тихо, отколкото в Тоскана и докато крачеше по калдъръмените улички, Джулиана чуваше звука от собствените си стъпки и тихото плискане на водите в дървените перила на каналите.

Градът не беше прекалено силно осветен. Разбира се, през прозорците блестяха огънчетата на свещите и пламъците на готварските огньове, но се надигаше мъгла. Улиците на Венеция й напомняха повече на паркови алеи, отколкото на нормални пътища за пешеходци и каруци. Виеха се змиевидно към мостовете, гънеха се покрай водата и по тях сякаш нямаше жива душа. Тук, в лагуната на Венеция, морето беше потайно. Не издаваше нито звук. Но въпреки това, Джулиана го чувстваше близо до себе си: дебнещо, агресивно.

Докато вървеше, тя сякаш изгуби всякакво чувство за ориентация. Нямаше ясна представа накъде я водят краката в този странен град. Той не спираше да я изненадва. Венеция през сребърната зима, тъй се различаваше от останалата част от Италия, че приличаше на златоткана дреха. Може би, това обясняваше, защо не видя мъжа, преди да се озове на два метра от него. Поне за нея това беше причината. Мислеше за покупките и пресмяташе колко монети са й останали, освен това търсеше магазина на галантериста.

Да, може би по тези причини не беше забелязала човека. Естествено, той не можеше просто да изплува от мъглата, както й се беше сторило отначало.

Нещо в него, в преднамерената му походка едновременно уплаши Джулиана и я накара да се закове на място. Не можеше да свали очи, понеже в движенията му имаше нещо хипнотично. Мина известно време преди да осъзнае, че той е куц. Мъжът вървеше болезнено бавно към нея по дървения мост.

Точно към нея, ясно си даде сметка тя, въпреки че почти не го виждаше. Тялото му беше загърнато в дълга черна пелерина, която го покриваше от глава до пети. Личеше си, че има поне един здрав крак.

Джулиана, която не се беше поддала на първоначалния си порив да побегне, само заради тежестта на ценните пакети, спря и нескрито го зяпна. В тази походка имаше нещо познато. Много отдавна беше виждала някой да тропа с крак по същия начин.

Но къде?

Мъжът не даваше вид да бърза. Той спря и Джулиана изпита странното усещане, че се е втренчил в нея с невидими очи. А тя искаше да види очите му, имаше потребност да ги види. Алин винаги я учеше, че очите на един човек ти казват всичко, което трябва.

В нетърпението си тя направи крачка напред.

Усети как мъжът се усмихва и отново се понася напред с несигурна крачка.

Тогава Джулиана зърна малтийската звезда. Не я беше виждала, откакто напусна Никопол, откакто напусна майка си. Тя висеше на солидна златна верижка около врата на странника и сякаш привличаше, а не отразяваше малкото светлина, останала на улицата. За пръв път Джулиана с неудобство осъзна, че на шията й виси абсолютно същия амулет. Не беше мислила за звездата, откакто Оливие я беше докоснал при нейното завръщане в Белведере.

После си спомни.

Господарю. Съпруже.

Чу изпълнения е благоговение глас на Алин и видя бавните стъпки на техния освободител. Тогава е била малко момиченце, но си спомняше усойната килия и него. Та как иначе? Това беше мъжът, спасил живота им.

Дали?

Дружелюбната й усмивка застина на устните. Беше ли възможно той да се озове във Венеция след двайсет години и да куца по абсолютно същия начин, докато се е запътил неумолимо към нея? Това бе изключено. Това бе магия.

Мъжът, изглежда, разбираше двоумението й, мислите, които се въртяха в главата й. И ненадейно застана пред нея с протегнати длани.

— Вземи това, Джулиана — каза той. Гласът му сякаш въздишаше по нея. Сякаш този глас я обичаше. — Почакай ме. Ще се върна.

— Джулиана! Джулиана!

Тя се обърна да види кой вика името й, но отначало не позна девойката, тичаща към нея. Едва след няколко мига успя да свърже лицето й с името „Джиневра“.

— Мислех, че си се запиляла незнайно къде и ще се наложи да пратим Златния отряд по дирите ти! Пътищата на Венеция са известни с това, че никоя девица не е в безопасност по тях. Един Господ знае каква бурна съдба очаква непредпазливата девойка, излязла тук сама — подразни я Джиневра и се закикоти, но нещо в изражението на Джулиана прекърши смеха й.

— Зле ли ти е? — Топлите думи бяха пълни със загриженост. — Божичко, само не ми казвай, че…

— Видя ли онзи мъж? — развълнувано прошепна Джулиана и бързо се дръпна встрани, за да не закрива гледката на Джиневра към моста. — Не го ли видя?

— Кой мъж? Къде?

Естествено, младата девица от рода Вениер не видя нищо лошо. И Джулиана разбра какъв е бил този мъж. Появата му беше предназначена единствено за очите на Магдалената.

Или може би е бълнувала?

— Кой мъж? — повтори Джиневра и се огледа. После притегли Джулиана към себе си и се усмихна. — Горката дева Мадригал е уморена и изнервена. Беше много егоистично и необмислено от моя страна да те водя на такова дълго приключение през първия ти ден в града. Венеция може да обърква хората, които не са свикнали с привичната й уредба. Сега ще се приберем вкъщи и ще се навечеряме с останалите. Графът сигурно вече се е притеснил за теб и ще има да слушам упреци от него.

Тя тъкмо понечи да улови ръката на Джулиана и забеляза цветето. Джулиана също го забеляза.

— Колко е красиво! — каза тя. Личеше си, че е възхитена. — Бяла роза през зимата. Никога не съм виждала такъв голям цвят. Къде я намери? — Джиневра се усмихна и се наведе да я помирише. После ахна ужасено: — Джулиана, убола си се на шиповете. Хубавите ти ръкавици, пакетите ти — всичко е изцапано с кръв. Бедничката, дай да ти помогна. Защо не се сетих…

Толкова беше заета да се суети около нея като някоя квачка, че не видя как Джулиана яростно запрати розата в мазните води на лагуната.

 

 

— Твърдят, че хрътките на султан Баязид излизали на лов с диамантени нашийници — каза Домициана на вечеря. Залата беше топла, както винаги в дома на Вениер, а във въздуха се носеше миризмата на тамян. Всички се бяха нахранили вкусно и Джулиана подозираше, че яденето ще е все така добро. За разлика от Англия, в Италия и Франция храната не се възприемаше с пренебрежение. Тук яденето никога не биваше оставяно на случайността и на произвола на съдбата.

Даже гозбите бяха в излишък и сега, когато времето за вечерна молитва отдавна беше минало, гостите край трапезата на семейство Вениер бавно си угаждаха със захаросани бадеми и портокали, предназначени за прочистване на небцето. Джулиана се беше затъжила за късче натурален плод. Копнееше за вкуса на портокал, който не е бил карамелизиран, нанизан на шиш и изрязан, за да прилича на нещо, което не е.

— Диамантени нашийници. Каква упадъчност!

Масата беше пълна, но ниският глас на Домициана изпълваше всичко. Тя седеше между баща си и годеника си на издигнатия подиум. Рицарят Дьо ла Марш също беше настанен там. Той седеше до госпожа Клаудия и беше изключително обект на нейното внимание. Разбира се, това до голяма степен се дължеше на привилегированото му положение като посланик на Франция, която за две седмици се бе превърнала в стар приятел на хитрата и оправна Венеция. Нейните стародавни морски пътища бяха заплашени от Османската империя. За тяхната защита бяха нужни съюзници и свещена война, и Венеция бе повече от готова да плати цената, но да опази търговията си.

Джулиана подозираше, че новото положение на Гасиен допринася за образа му на перспективен зет в очите на графинята. Не се замисли какво ли е мнението на Лучано Вениер по въпроса. Той изглеждаше послушен, напълно под сянката на властната си жена и своя могъщ братовчед, дожа. Рядко си отваряше устата, без да спомене единия или другия. Джулиана го погледна и му се усмихна. Усмивката, която получи в отговор, бе бърза и плаха, но топла. Тя харесваше Лучано Вениер. Надяваше се, че животът ще продължи да се отнася благосклонно към него.

Ръката й беше внимателно превързана от Джиневра. Госпожа Клаудия не беше проявила интерес как точно се е наранила Джулиана, но бе поомекнала, разрешавайки на двете девойки да седнат една до друга, въпреки че ги бе настанила на края на масата, далеч от солниците. Но и двете момичета не възразяваха. Джиневра бъбреше, Джулиана й отговаряше… когато си спомнеше, че трябва. Стаята грееше от светлината на свещите, но от силната топлина по челото и гърба на Джулиана се стичаше пот. Голямата зала й се струваше прекалено гореща. Оливие обаче, изглежда, се чувстваше съвсем удобно. Разговаряше с годеницата си и с майка й, усмихваше се, кланяше се на другите и от време на време подвикваше нещо през масата на рицаря Дьо ла Марш. Погледът му обаче отказваше да срещне нейния.

Това не й попречи да го гледа и да си мисли, че е най-красивият мъж, когото е виждала. Тъмносинята му туника подчертаваше тюркоазните му очи. Простата златна бродерия придаваше блясък на косата му. Всички венециански благородници на масата бяха отрупани с рубини, бисери и диаманти. Граф Дучи Монталдо изпъкваше сред тях със своята естественост.

„Той не се нуждае от украшения, за да блесне“ — предано си помисли Джулиана. Изобщо не й мина през ума, че защитава някого, когото се е заклела да не обича повече.

Ръката я болеше и тя си спомняше човека на моста — злият мъж, който я беше повикал с името й. Никога в живота си — дори в харема на Доган бей — не се бе чувствала такава окаяница. Никога в живота си не бе искала толкова много да умре.

Но тя не можеше да умре — не и когато беше на път да спаси майка си. Не и когато бе на път да поправи живота си. След известно време дните й в палацото придобиха определен ритъм. Прекарваше утрините с останалите дами от къщата, клюкарстваше с тях, докато бродираха или шиеха, а сегиз-тогиз излизаха и на пазара за някоя ценна дрънкулка. Джиневра винаги беше готова за тези походи, но изтънялата кесия на Джулиана и дълбокото й отвращение при мисълта да иска флорини от граф Дучи Монталдо действаха отрезвяващо на всеобщия им възторг. И все пак Джулиана търсеше компанията на момичето. Преди никога не беше имала приятел — като се изключи рицарят Дьо ла Марш, разбира се. През повечето време двете девойки седяха сами в някой ъгъл, шепнеха и се смееха, напълно забравили иглите си, докато графиня Вениер не им напомнеше остро, че не бива да се помайват. Джулиана не се беше чувствала толкова млада и безотговорна. Откри, че усещането е доста приятно.

Не се засичаше с Елизабета. След стълкновението им в селото онази нощ, знахарката внимаваше да не се пречка на пътя й. Беше отпътувала от Тоскана, скрита в една покрита каруца. Джулиана изобщо не я беше виждала в палацото, но знаеше, че старицата е наблизо — усещаше това, а също и че Елизабета е предана на госпожа Домициана. И че се труди много усърдно.

Джулиана не бе зърнала повторно онзи мрачен мъж, но знаеше, че той се спотайва наблизо, както винаги. Знаеше, че някога, когато му дойде времето, той ще се появи за нея. Засега Джулиана прекарваше утрините си с Джиневра, а следобедите яздеше с голямата любов на младата Вениер, рицаря Дьо ла Марш.

— А ти не искаш ли да дойдеш? — питаше тя приятелката си. — Ние само пресичаме лагуните и яздим през Венето. Ще ти бъде забавно.

Джиневра клатеше енергично глава:

— Майка никога няма да позволи. Твърде съм млада, а и тя си е наумила да сватоса сир Гасиен за Мария. Единствената причина да ти позволява тази свобода е, че още не е намерила повод да ти откаже. В края на краищата, ти не си нейна отговорност, а на графа. Освен това — добави Джиневра с пакостливо пламъче в очите — сир Гасиен дори няма да ме забележи, когато ти си наблизо. Въобразява си, че е влюбен в теб и трябва да преодолее своето увлечение, преди да открие истинската си любов.

Джулиана, която не би могла да обсъжда чувствата си към Оливие със същата лекота, и следователно въобще не ги обсъждаше, поклати глава на това добродушно нахалство. Двете с Джиневра бяха толкова различни, че понякога се чудеше как така могат да бъдат приятелки.

Трябваше да признае, че самотните следобеди със сир Гасиен й доставяха неимоверно удоволствие. Ярките покривала на конете се вееха, докато те препускаха по осланените хълмове, а звънчетата на седлата дрънкаха весело. Джулиана настояваше да яздят в галоп. Шумът, бързината, студеният зимен въздух я караха да забравя за Оливие — или поне в повечето случаи.

Те вече не си споделяха. От онази нощ край парапета на лабораторията в Белведере той поддържаше дистанция помежду им. Тя вече нямаше представа какво желае той или какво върши. Да, но освен ако не проявяваше изключителна бдителност към себе си, Джулиана неволно усещаше, че го търси с поглед и страстно се ненавиждаше за тази своя слабост. Мразеше се, че все още обича мъж, сгоден за друга, но изгарящ тайно от копнеж по повереницата си.

— Ненавиждам Венеция — каза тя един ден, докато разхождаха конете си.

Но както обикновено Гасиен не изглеждаше сплашен от раздразнението й.

— Защото ви напомня за Изтока, а Изтокът е бил ваш дом в продължение на много години. Може да сте французойка, но ме съмнява, че сте слушала добри неща за родината си от Алин.

— И защо й е било на Алин да обича родината си? — подигравателно попита Джулиана. — Там не е срещнала разбиране. Само й причиняваха болка. Опитаха се да я изгорят на клада.

— Вярно е — каза Гасиен и сръчно й подаде ръка. — Но тя не се е предала и е намерила в Ориента дом и поне някакво призвание. А във Венеция ще откриете много заимствано от Изтока. Може би това проличава най-ясно в Равена, вероятно защото църквата на Византийската империя е оставила следи там, стъпвайки на сигурна основа. Но Изтокът присъства и във Венеция. Ще видите. Ще го опознаете и обикнете. Въпреки по-мрачния си облик, това е град на авантюристи и изследователи. Те са хора като вас — работили дълго върху овладяването на своя страх, което ги е направило безстрашни. Братята Поло се завърнаха с нещо повече от подправки, когато отплуваха, за да разширят пазарите на своя град по цял свят. Върнаха се с нов начин на мислене, с разширени духовни хоризонти.

Наистина ли Гасиен я мислеше за безстрашна? Изведнъж Джулиана пламенно си пожела да сподели с този добър мъж колко я е страх всъщност.

— Но аз не мога да се удържа — каза тя, говорейки за издирването на майка си, но имайки предвид любовта си към Оливие. — Мечтата ми съществува твърде отдавна, не мога да се откажа просто така. Сякаш тя ме е превзела, омаяла.

Изчерви се при думите си.

Ала Гасиен сякаш не забеляза двусмислицата. Той се усмихна и цялото му лице се преобрази като с вълшебна пръчица.

— Ако вътре в себе търсенето ви е все така отчаяно, тогава нямате избор, освен да го последвате докъдето ви отведе. Не можете да го отхвърлите с лека ръка като нещо повърхностно. Не можете да решите да не обичате граф Оливие.

Джулиана поруменя и поклати глава, но Гасиен вече оборваше възраженията й:

— Любовта не зависи от силата на волята. А вие, госпожо Джулиана, винаги сте налагала своята воля. Може би това не е било разумно. Човек израства от любовта. Трябва да се извисите, за да се принизи болката. Трябва да я оставите да заеме своето място във вашата история, във вашето житие.

Джулиана го прониза с поглед, чудейки се как е отгатнал тайната й, а също и коя го е научила на този урок. Но се боеше да попита, боеше се, че ще разкрие още повече от любовта си към Оливие. Рицарят Дьо ла Марш очевидно не беше противник, с когото можеш да си играеш. Изглежда я познаваше добре. С другите можеше да се преструва, че е потеглила на път, водена от непорочния мотив да издири майка си. Дори можеше да заблуждава себе си за безкористните си намерения. Обаче не можеше да заблуди Гасиен и знаеше, че няма смисъл да опитва. Той сякаш прозираше в нея като онзи мъж от моста.

Тя се боеше, че в неговите очи не ще изглежда по-добра от Алин. Когато го погледна свенливо, откри, че той все още се усмихва.

За момент усети силен подтик да му признае всичко — какъв е бил животът й, какъв смисъл е имал. Дори пожела да му разкаже за мъжа на моста и за обещанието му да се върне някой ден за нея, да му сподели колко се е уплашила. Но когато си пое дълбоко дъх, моментът беше отминал.

Тя беше наследница на Магдалената и този мит значеше, ако не друго, то поне, че може сама да решава проблемите си, че е в състояние да се грижи за себе си.

— Все едно — каза тя, пристъпи напред и изложи лицето си на вятъра, така че сълзите й да изсъхват, преди да са паднали на земята. Не искаше никой да ги забележи. Но най-вече тя самата не искаше да ги усеща.

Не откриваше радост в това пътуване за спасението на майка й. Беше толкова различно от представите й. Къде се губеше облекчението, което си мислеше, че накрая ще изпита?