Дебора Джоунс
Венецианският лъв (2)

2.

Въпреки болката, извираща от раненото му рамо, Оливие се усмихна, когато накара мощния си дорест ат да спре пред вътрешните стени на крепостта. Голямата решетка с наскоро смазани, блестящи месингови панти, се спусна зад гърба му с трясък. Пажове, облечени в искрящи плътни коприни, се втурнаха към рицарите, за да им помогнат с конете.

Домочадието на Оливие го чакаше. Всички му се кланяха. Жените носеха изгладени, безупречно чисти престилки, мъжете бяха с нови ливреи, ушити в прочутите цветове на Дучи Монталдо: синьо-зелено и бяло. Той доволно забеляза, че по дрехите им няма петна и издайнически кръпки. Изглеждаха точно толкова добре, както по времето на първия му кръстоносен поход. Откакто се беше завърнал, Оливие се грижеше всички, които работят за него, да ядат прясно месо всяка неделя и да вървят по криволичещите пътища на хълмистия тоскански пейзаж, с гордо вирнати глави. Славата на древния род Дучи Монталдо отново беше възкръснала в Италия. Оливие знаеше, че хората му се радват на новото благополучие не по-малко от него самия. Те лично му го бяха казали.

Това беше цяло чудо, казваха селяните, възкресение, и се кръстеха при спомена за чумата, смъртта и лошите времена, които бяха отминали. Минало свършено.

Поне бяха щастливи. Оливие го четеше по лицата им, докато слизаше от коня с копринено покривало, докато подаваше златната сбруя в ръцете на оръженосеца си и сваляше ръкавиците си за яздене, изработени от мека ярешка кожа. Болката го проряза. Кристиано беше извадил стрелата от рамото му, но раната беше загноила, а на пътя нямаше как да я почистят добре, не разполагаха и с лекарства. Но отец Гаска ги очакваше в Белведере и Кристиано беше счел за най-уместно, да повери господаря си на свещеника — човек, вещ в знахарството — и на госпожа Джулиана. Приемаше се за даденост, че тя ще помогне.

Не забравяха и смущаващия факт, че нямаха представа кой е стрелял по Оливие и защо. Не че графовете Дучи Монталдо си нямаха врагове, всеки човек с високо положение имаше мнозина неприятели. Но нападателят беше самотен конник, достатъчно дързък и опитен с лъка, за да се прицели при първите лъчи на зората. Достатъчно умел, за да изчезне в сенките, преди обучените войници на Оливие да са успели да го проследят. Достатъчно отчаян — или достатъчно добре платен — че да рискува живота си, за да стреля по войн, заобиколен от хората си. Това представляваше мистерия, за чието разгадаване Оливие се нуждаеше от повече сведения. Предупреди хората си да пазят мълчание и се зарече той самият да не казва никому, какво се е случило. Само на Гаска — и, разбира се, на Джулиана. По някаква причина чувстваше, че е редно и тя да знае.

Рамото го болеше ужасно, но докато оглеждаше вътрешния пръстен на укрепленията — пряпорците и конете с пъстри покривала, добре поддържания граничен насип и последните цъфнали мушката, които прорязваха сутрешната мъгла с кървавочервения си цвят — усмивката беше като залепена за устните му. Отправяше жизнерадостни приветствия към хората си и търсеше непознатото лице на Гасиен дьо ла Марш.

— Мислиш ли, че французите стоят зад това? — беше попитал Кристиано, след като бе извадил стрелата и бършеше ръцете си. За целия Златен отряд не беше тайна, че заместник-командира не е хванал вяра в добрите намерения на галите. Не и след като беше служил при върлия англичанин Белден д’Арнонкур. Но пребледнелият от болка Оливие беше поклатил глава. Като войн не виждаше причина за нападение от страна на бургундците — все още.

— Добре дошли!

Оливие вдигна глава и видя своя домоуправител, Джузепе Мота, да се тътри към него, притиснал към могъщото си бедро един от безбройните си синове. Преди да се обърне към господаря си, той нежно пусна детето на земята.

— Добре дошли в Белведере! Добре дошли у дома!

— У дома — повтори Оливие и усмивката му стана още по-широка.

Двамата тръгнаха през двора и Мота трябваше да подтичва, за да не изостава. Белведере гъмжеше като пчелен кошер. На Оливие не му убягна, че Дьо ла Марш е довел със себе си поне петдесетина мъже. Те се бяха разделили на малки групички и го наблюдаваха. От крилото за гости се вееше флага на бургундския херцог — зелено с тъмночервено. Всичко беше наред и Оливие се радваше да види, че независимо от многото нови войни в гарнизона, Белведере все още функционира добре. Слугите вече оправяха чакъла, разпилян от конете на новопристигналите.

Петдесетина мъже, помисли си Оливие. Най-малко. Това беше достатъчно, за да плъпнат клюки из цяла Европа и той твърдо реши, че тези френски рицари ще отнесат в родината на майка му мълвата за възстановеното богатство на рода. Трубадурите щяха да измислят нови балади за Дучи Монталдо и този път, мелодиите щяха да са весели. Оливие беше работил усърдно, беше страдал неимоверно, за да постигне щастлив край.

— Къде е моят гост? — попита той пухтящия домоуправител. — Къде е сир Гасиен?

Едва тогава Оливие чу високия, мелодичен женски смях. Звукът го порази изневиделица и ръката му по навик посегна към украсената със скъпоценни камъни дръжка на меча му — нищо, че се намираше в своя собствен замък, нищо, че си беше у дома. Изви се към звука, без да изпуска оръжието и очите му се отвориха широко, когато видя двамата души, вървящи към него. Този път те се засмяха заедно и по някаква непонятна причина Оливие усети как го пробожда жилото на ревността. Тяхното щастие изглеждаше толкова непорочно, толкова интимно. Сигурен беше, че са ги известили за пристигането му и те, както всички други, го търсеха. Но той беше изключен от задружния им смях. За миг остана скрит в сянката на Белведере, загледан в приближаването им.

Френските войници направиха път на двойката и Оливие разбра, че рицарят е сир Гасиен, а жената до него сигурно беше съпругата му. Разбира се, беше чувал за славния кавалер Дьо ла Марш. Та кой ли, в целия покръстен свят не беше? Във Франция този мъж бе също така известен, както Белден д’Арнонкур в Англия. Заедно със сир дьо Куси и конт д’Йо той биваше смятан за един от стълбовете на френското рицарство. Семейното му родословие беше великолепно. Също като Оливие и той бе роднина на френския крал.

Но е млад, мислеше си Оливие, загледан в стройната фигура пред себе си. Пълната тежест на неговите трийсет и пет години се стовари отгоре му. Млад, за да е извършил такива чудни подвизи. Погледът му се плъзна изпитателно по бургундеца. Кафявата туника на рицаря беше с елегантна кройка и втъкани златни нишки. Тя подхождаше на дълбокия, наситен цвят на очите му и контрастираше с гъстите му руси къдрици. Златните му шпори дрънчаха с всяка негова стъпка. Въпреки славата, която го предхождаше, в Гасиен дьо ла Марш имаше нещо земно и солидно. Лицето му щеше да е красиво, ако не беше дълбокият белег на лявата буза — от веждата чак до брадичката. За миг Оливие се запита кой е обезобразил така, този хубав мъж. После жената направи бавно движение и цялото му внимание бе приковано от нея.

Тя беше красива, много красива, макар отначало да бе сигурен, че не я е виждал никога преди. Позволи си да се порадва на хубостта й малко по-дълго от приличното. Не му убягна бързото проблясване на големите, премрежени очи, бликащият звънък смях, дългата коса с пищния цвят на брезова кора, която падаше на вълни под кръста. Странно, Оливие си помисли, че би дал всичко, за да прокара ръце през тази разкошна, лъскава грива и в този момент забрави пулсиращата болка в рамото си, а пръстите му отпуснаха хватката си около меча. И точно тогава, скрит в сенките, докато гледаше прехласнато, мъжът се наведе да прошепне нещо в ухото на жената. Смехът им отново се разнесе, а хубавицата отметна глава, развеселена и чаровна. Точно тогава Оливие зърна мъничкия амулет, който блестеше на шията й, и разпозна Малтийската звезда.

Разпозна своята повереница. Каза си, че е можел да я познае и без помощта на златното бижу, но кой знае. Със сигурност Джулиана изглеждаше щастлива, но лицето й не бе изгубило онзи свой вглъбен израз. Да, нейните невероятни зелени очи си бяха същите, а и костната структура, и великолепния водопад от коси. Не, същността на Джулиана не се бе променила, само беше узряла. Вече определено не бе дете — факт, за който владетелят на Дучи Монталдо не беше подготвен.

— Джулиана, — прошепна той. — Колко красива си станала.

Сега бяха толкова близко, че девойката навярно беше чула думите, защото се обърна към него със сияйна усмивка. Той видя как лицето й се озари от радост, видя как се откъсна от другия рицар и се втурна да го посрещне.

— Виждате ли, сир Гасиен, той е тук! — извика тя на великия посланик на бургундския херцог, увеси се на шията на настойника си и се притисна към него с невинността на дете.

Оливие я прегърна и ноздрите му се изпълниха с нежния аромат на този блестящ водопад от коси, пробуждайки спомена. Откакто се помнеше, от Джулиана се разнасяше ненатрапчивото ухание на теменужки. Беше свикнал с миризмата й, докато траеше опасното им пътуване от Никопол до Белведере. Навремето, самотна и уплашена, тя се сгушваше при него в тъмното и той й разказваше за Запада. Разказваше й за Франция — нейното отечество, за Англия и Италия. Но най-много й разправяше за Тоскана, която пак щеше да бъде негов дом — техен дом, защото сега той носеше отговорността за нея. Тя беше негова повереница. Той изпълваше въображението й с картини от замъка, говореше й за него, като за приказно убежище, което никога не ще им се наложи да напуснат. Но естествено, бяха го напуснали — тя беше отпътувала за Англия с Франческа, а той за пореден път се беше отдал на войнишки живот.

— Джулиана? — отново прошепна той, този път с удивление, забравяйки да я откъсне от себе си. После осъзна, че ги обгражда пълна тишина. Усети как Гасиен дьо ла Марш се приближи — много тихо и много дискретно той принуждаваше Оливие да се обърне към него.

— Господарю Оливие — каза Гасиен и се поклони изящно.

— Господарю Дьо ла Марш.

Магията се разтури и изведнъж Оливие осъзна, че държи в прегръдките си не дете, а истинска жена, и че самият той е почти сгоден.

— Джулиана! — Острият му глас отекна в двора, гласът на човек, свикнал да получава подчинение. — На какво прилича това? — Мекотата й го беше разстроила, смутила. Спомените го връхлитаха с уханието на нейните теменужки. — Загубила сте воала си. Мръсна сте. Не сте облечена подобаващо за компанията на сир Гасиен.

Отначало тя като че ли не го разбра. Продължи да го гледа, а странните й тъмни очи грееха от щастие и надежда.

— Но Гасиен ме е виждал в много по-лошо състояние. Пътувахме две седмици дотук. Да не говорим, че валеше. Единственото, по което Англия и Франция си приличат, е ужасното време. До Хейстингс газехме в черна кал, а след Кале калта стана кафява. Чак в Италия слънцето се показа. — Тя се усмихна на бургундския рицар, търсейки неговото потвърждение.

— Той може да ви е виждал как ли не — много тихо изрече Оливие. — Но тук не бива да ви вижда такава. Докато сте под моя покрив, ще се обличате като дама. Приберете се в стаята си и очаквайте нарежданията ми. Не слизайте долу, ако не можете да се носите и държите подобаващо на една повереница на Дучи Монталдо. — Той особено натърти на думата „повереница“.

Джулиана не отговори, но Оливие забеляза как пламналите й страни постепенно пребледняха и тя се отдръпна от него. Направи стъпка назад, после две. Помежду им сякаш се издигна крепостна стена. Възцари се напрегнато мълчание, въпреки че никой не беше по-напрегнат или по-мълчалив от самия граф. Оливие не би могъл да обясни грубостта си, дори животът му да зависеше от това. Дощя му се да вземе думите си назад. Но винаги се получаваше нещо такова, когато беше с Джулиана. Искаше да се покаже благодарен и щедър — стига тя да стои далеч от него. Но присъствието й възкресяваше спомена за Никопол — а там Оливие беше видял какво е ад.

Обеща си, че ще й поръча нова копринена рокля от Комо. Домициана го бе научила, че жените винаги гледат на подаръците с добро око, че с тях се постига всичко. Щеше да се извини на повереницата си и да я компенсира. За пореден път…

Джулиана усещаше съчувствието на Дьо ла Марш, чуваше неизречения шепот на околните. Бързо сведе очи, за да не гледа настойника си в лицето и зърна собственото, си вехто облекло. Видя колко са зачервени ръцете й от търкането в лабораторията. Щом престилката и ръцете й изглеждаха така, можеше да си представи какъв ужас е лицето й. Беше забелязала промените в Белведере, настъпили след завръщането на Оливие, и внезапно осъзна, че за него овладяното поведение и чистата престилка може би имаха огромно значение. Не „може би“, а „със сигурност“. Чувстваше, че мястото й не е тук, в този тъй подреден и излъскан замък.

— Господарю. — Тя стори реверанс и се отдръпна дори още по-далеч. — Моля за извинение.

Но Гасиен дьо ла Марш ловко се зае да я оправдае:

— Не може да си представите колко се вълнуваше госпожа Джулиана от завръщането ви в Белведере — обърна се той към Оливие, но погледът му не се отклони от Джулиана. — Откакто тръгнахме от Арнонкур Хол, не е говорила за друго. Незабавно се присъединих към нея, защото бях сигурен, че ви е видяла от прозореца на кулата — нали така, госпожо? Понеже оттам се открива най-добра гледка към пътя. По думите на дамата, от най-високата стая човек буквално можел да види как възвишенията целуват небето. Госпожа Джулиана само за това говореше през цялото пътуване. Искаше да се завърне в Белведере при настойника си. Искаше да се завърне у дома.

— Ако ме извините, господарю — намеси се Джулиана. — Ще бъде вашата воля. Нося писма от майка ви и от сестра ви. И едно от господаря Арнонкур. — Тя се поклони отново, при което полите й се развяха, и се обърна да си ходи. Зад нея се разнесоха любезните слова на Гасиен дьо ла Марш.

— Знам, че желаете малко спокойствие, за да си починете след пътуването, граф Оливие. Ето защо, с вашето благосклонно позволение, ще придружа повереницата ви до нейните покои, където съм сигурен, че я очаква чист и изгладен воал.

Той отиде при Джулиана, хвана я за лакътя и се усмихна. Не е особено хубав, реши Оливие. Но когато се усмихне…

— Нямам воали. Не мога да ги понасям — измърмори Джулиана, докато Гасиен я водеше през централната зала и нагоре по студеното каменно стълбище. — И той го знае. Знае, че лорд Белден мрази да гледа жените увити в тях като гъски, овързани и заклани за Коледа. В Арнонкур Франческа никога не е трябвало да крие косата си, нито пък аз. Лорд Белден не даваше да се издума за такова нещо, а волята му беше закон.

— Навярно господарят Оливие смята, че у вас има повече вродено чувство за приличие, отколкото у неговата благородна, но ексцентрична сестра.

Джулиана му се нахвърли бясно:

— Франческа не е ексцентрична, само защото се интересува от научни изследвания! Съпругът й би ви предизвикал на дуел за тези думи!

Дьо ла Марш вдигна ръце, уж че се предава.

— Възхищавам се на господарката на Арнонкур, а престоят ми в замъка й беше невероятен. Най-малкото мога да кажа, че не скучах. Човек никога не знае дали сандъкът в стаята му съдържа чисто бельо или кости от човешки крак, които някой е забравил поради разсеяност. Или кога малката орда от Арнонкурови наследници ще реши, че им трябва жива мишена, в която да се блъскат.

— Опитвате се да отклоните мислите ми от случилото се — погледна го косо тя. — Но излишно си правите труда. Граф Оливие ме ненавижда. Предполагам, че винаги съм го знаела, откакто мама го принуди да ме отведе. Някога си мислех, че това ще се промени с времето, че наистина се е променило… — Думите й заглъхнаха, докато крачеше по каменното стълбище към горния етаж. Чувстваше, че със сир Гасиен са се сприятелили по време на ужасното пътуване през Англия и Франция, но никога не би могла да му сподели, че обича Оливие. Че винаги го е обичала. Добрият бургундски рицар щеше да я сметне за глупачка: да се надява на някой, който е толкова високо над нея.

— В мое лице настойникът ми вижда Никопол, тъмницата си и своя срам — накрая завърши тя. — И забравя всичко останало.

Засега Гасиен дьо ла Марш успяваше да удържа със здрава ръка собствените си чувства, както подобава на рицар с мисия от своя сюзерен. Но сега на челюстта му затуптя нервен тик.

— Белден д’Арнонкур ми разказа. Как би могъл граф Оливие да забрави какво е сторила майка ви за него? В края на краищата той е рицар, и то велик. Това ще рече, че мечът и животът му са подчинени на определени идеали. Той се е отдал на живот, ръководен от чест, любов и истина, следователно е длъжен да уважи обетите си спрямо вас. В противен случай не би имал право да съществува.

— Но вие не знаете какво му е било в тъмницата — възкликна Джулиана. — Той не е като Белден д’Арнонкур, мрази ориенталците и сарацините, не е положил усилие да се научи на нещичко от тях. Живял е само за да се завърне в Белведере. Сега се обвинява за разрухата, сполетяла семейството му. Смята, че смъртта и разорението са негово дело. Понеже графиня Бланш и Франческа мислят така. Сир Гасиен, моля ви да ми простите, но вие сте били роден сред богатство и сега сте първи рицар на Франция. Нямате представа какво е да страдаш.

— О, мисля, че имам добра представа — възрази Гасиен. Светлината на една стенна факла огря белега, който разсичаше бузата му.

Джулиана спря пред вратата към покоите си и за момент се загледа в блясъка на лъснатите месингови панти, помисли си колко малко й е разказвал Гасиен за битката при Махдия и за случилото се после.

— Да, естествено, че знаете — прошепна тя и се обърна към него. — Естествено, че знаете.

Но лицето на Гасиен беше озарено от обичайната му топла, добросърдечна усмивка.

— Тъкмо защото знам, мога да ви уверя, че Оливие ще изпълни обещанието си. Няма друг избор. Дал е дума, че ще ви заведе обратно в Никопол, за да откриете майка си. Не се тревожете как, кога и защо. С времето нещата ще се наредят от само себе си. Винаги така става. Имате думата ми.

За един много дълъг момент Джулиана си позволи да му повярва, позволи си да я сгреят грижата и обещанието на първия френски рицар, човекът, който я беше довел благополучно да Белведере и бързо се превръщаше в неин истински приятел. За миг постоянните тревоги я напуснаха и тя беше щастлива. Истински щастлива. Но тогава сир Гасиен се поклони и си тръгна, а тя остана сама в този огромен замък, който не беше неин дом, и все пак бе единственият дом, който познаваше. Освен ако не успееше да спаси майка си. Освен ако Алин не беше принудена най-сетне да й признае истината. Освен ако най-сетне — веднъж и завинаги — тя, Джулиана, не разбереше.

Колко лесно бе на един мъж, произлизащ от знатен род, да я утешава. Зачуди се дали Гасиен щеше да й каже същото, ако знаеше житието й — цялото, а не захаросаната порция, с която Белден д’Арнонкур го беше угостил. Не, налагаше се да предприеме нещо. По един или друг начин трябваше да убеди настойника си да уважи своята дума. Защото, ако си останеше сама, безименна жена без власт и човек, на който да се уповава за помощ, щеше да се принуди да поеме по пътя, който Алин дьо Лионе — Магдалената — беше отъпкала пред нея. А на този път табелите със сладкия знак „чест, любов и истина“ просто нямаха място.