Дебора Джоунс
Венецианският лъв (14)

14.

Всичко, което остана с Джулиана от Белведере, бяха кошмарите й. Те зачестиха плашещо във Венеция, сякаш нещо в сребърните води на града ги привличаше и изкусно им придаваше форми.

Редовно сънуваше увития в черна пелерина странник, който беше видяла на моста. Този път вместо роза той й подаваше малтийската звезда. Тя беше същата като нейната, само че по-голяма и с много повече детайли. Той движеше устни, напявайки нещо, което тя не можеше да чуе, но което я оставяше бездиханна от ужас.

Друг път, в сънищата я навестяваше Елизабета. Още веднъж се видя в двора на Сант Урбано, а детето умираше в стаичката на горния етаж. Този път тя не се задоволяваше само да изсъска нещо на врачката, а вместо това я нападаше със Силата, старицата залиташе към каменната стена и се строполяваше върху калдъръма на улицата. Но това не й стигаше и тя викаше на безформената купчина: „Сега ти дадох да разбереш! Това е Силата. Ето какво направи тя с теб. Това ли искаше?“

Отново запращаше думите в лицето й, а старата знахарка стоеше зашеметена, докато кръвта изтичаше от пукнатата й глава. С разума си Джулиана съзнаваше, че това не се е случило, но виждаше само шурналата като фонтан кръв и нищо друго.

Всъщност почти всичко, защото през червеното було беше зърнала две ужасени лица. Устата на Домициана зееше отворена в израз на алчно удивление, а изражението на Оливие беше отвратено. Точно неговото лице и се набиваше в очите. Наблюдаваше мълчаливо как той, облечен в блестящата черна дреха на Златния отряд, се приготвя да представи годеницата си на своите войници. Изключително грижовно помагаше на грейналата Домициана да се качи на коня. Вече не поглеждаше към Джулиана, нито тя към него.

В съня си тя ясно си мислеше: Аз съм дъщеря на майка си. Не съм по-добра и също като нея съм обречена.

Събуди се уплашена. Поне не изпищя, но ръката й отново беше започнала да кърви и я болеше. Въпреки това не желаеше да разговаря с никого. Не искаше да чувства нищо. Щеше да се погрижи за този нов проблем, точно както беше правила преди.

Няма значение. Получих каквото исках. Отиваме за майка ми. Щастлива съм.

Малкото кръвотечение лесно можеше да бъде спряно.

Тя уви убоденото в чисто парче лен, което откъсна от дрехата си, но то не беше достатъчно. Кръвта продължи да тече. Джулиана не искаше да си съсипва нощницата. Нямаше голямо желание да се среща е Домициана или графиня Клаудия, но също така не искаше да съсипе спалното бельо на Вениерови с кръвта си. В палацото нямаше своя лична камериерка, но наоколо беше пълно с прислужнички. Въпреки че беше късно, Джулиана реши, че може да намери някоя около кухните. Огънят изискваше постоянно грижа и определено беше по-лесно някой да го пази цяла нощ, отколкото да се разпалва наново.

Тя отвори вратата и излезе в коридора.

Никой не се виждаше, не се чуваше и звук. Палацото изглежда беше потънало в дълбок и непробуден сън. В дъното на разкошната галерия нещо светеше и Джулиана се запъти натам. Беше уверена, че накрая ще се озове, където трябва.

— Италианските дворци са разумно построени — каза си тя, макар да хранеше подозрения, че случаят с това палацо е малко по-различен. Докато бързаше към светлинката, чу сподавените гласове.

Една голяма врата беше открехната съвсем леко и Джулиана различи два гласа. Някой гърлено прошепна нещо, последва възбуден кикот. Пръстите на младата жена неволно се плъзнаха по полираното дърво на вратата.

— А сега какво? — Домициана не криеше вълнението си. — Сега какво да правя?

— Шшшт — предупреди я Елизабета. — По-тихо, господарке, имайте ми вяра. Ще ви покажа.

Джулиана вдигна ръка и побутна вратата. Пантите изскърцаха жално, но никой не забеляза — със сигурност не и двете жени, приведени една до друга, погълнати от заниманието си.

Домициана се беше присламчила до Елизабета със съзаклятието на любовница. Сребристорусата й коса докосваше изтощените, посивели къдрици на врачката. Сенките на огъня играеха по лицата им и Джулиана незабавно почувства, че никога не е виждала коя да е от двете жени толкова красива. Устните на Домициана бяха влажни и леко разтворени. Твърдите линии около устата и очите бяха изчезнали, страните й бяха поруменели прекрасно. Знахарката също изглеждаше преобразена от добрата храна, поддържането на хигиена и отблясъците на огъня. Очите й искряха пакостливо.

— Побързай. Побързай. Оформи го сега. — Гласът на Домициана беше тих, нисък, натежал от зной.

Старицата се изкикоти.

— Търпение. Нима не ви излекувах? Нима сега не се чувствате добре? Обещах ви този мъж и ще го имате.

— Но кога… как?

Елизабета протегна кокалестата си ръка, за да погали нежно Домициана Вениер по бузата. Домициана я беше спасила, беше я довела тук и я харесваше. Когато заговори, в гласа й личеше истинска привързаност:

— Той вече е ваш. Взел ви е за годеница пред Бога и хората.

— Годежът не е същото като женитбата — недоволно измърмори Домициана. — Освен това още не ме е посетил нощес. Твърди, че ме желае, а не ме е обладал.

— Това винаги върши работа — бавно отвърна старицата и любящо погали куклите. Ние, жените, вършим такива неща от памтивека. Налагало ни се е. Единствената ни сила се крие в манипулирането. Така е още от зората на времето.

Домициана кимна. В крайна сметка, тя беше благородна дама и от пеленаче я бяха учили как да владее силата на хитростта. В нейните очи искреше огъня на победата.

Хипнотизираната Джулиана се сети за майка си и я напуши смях. Ако Алин беше тук, щеше да се разсмее с цяло гърло на тази показна проява. Тези жени не разбираха. Нямаха представа какво представлява Силата. Нямаха представа какво ги чака накрая. Дори тази, която се наричаше вещица — особено тя.

Джулиана знаеше, че трябва да оповести присъствието си. Не беше правилно да се промъква и да шпионира. Въпреки добрите намерения, очите й продължаваха да са като приковани към малката восъчна кукла, която Домициана държеше в ръка — към русата коса, разпиляна по челцето, късата черна наметка, ярките тюркоазен и очи. Погледът на младата жена светеше. Устните й бяха леко влажни.

Един пън изпращя в камината и мракът се озари от куп искри. Това напомни на Джулиана за нощта, когато за пръв път беше видяла знахарката в Белведере — когато дамите Вениер любезно бяха помолили дъщерята на Магдалената да им предскаже бъдещето с картите таро. Споменът бе толкова жив и ярък, че магията се разтури и страхът заби нокти в Джулиана. Тя си спомни сънищата с мъжа, загърнат в мантия, който я беше приветствал с малтийската звезда. Спомни си смъртта на Елизабета. Дощя й се да избяга, точно както всяка нощ бягаше в съня си.

Но неизвестното — или може би прекалено добре известното — неумолимо я теглеше напред в стаята на Домициана. Усещаше, че Силата е тук, въпреки глупостите, вършени от знахарката — оформянето на восъчни кукли и прекланянето пред нищо незначещи суеверия. Тя, единственото дете на Алин, я надушваше във въздуха, както кучето надушва крадец или котката — мишка, независимо дали им харесва или не.

И все пак на Джулиана й се щеше да се присмее на кокалестите ръце на старицата, на раболепните й думи. Тази „вещица“ беше неумела. Тя използваше талисмани, амулети и заклинания, за да изтръгне една-две монети от лековерните сиромаси. Не беше като Алин, която използваше Силата по предназначение. Не беше като Алин, която знаеше. Магдалената незабавно би разбрала, че Оливие не е мъж, с когото можеш да си играеш. А тази игричка, от която Домициана така се възторгваше, накрая щеше да донесе само беди на всички.

— Ела по-наблизо, хубавице — засмя се Елизабета. — Очаквах те.

Джулиана сепнато се озърна и видя, че е влязла доста навътре в стаята. Жегата от огнището сякаш щеше да я погълне. Въздухът беше изпълнен със Силата, с миризмата на борова смола и смирна. Джулиана никога не беше обичала смирна.

— Няма да стане — простичко рече тя и за пръв път се изправи лице в лице с Домициана. — Никога няма да получиш от него каквото искаш, ако действаш така. Не можеш да му наложиш волята си — той е твърде силен.

За миг Джулиана зърна в очите на благородничката объркване, после страх и смущение.

Елизабета отново се изкикоти противно. Това разсея Домициана и решимостта й се върна.

— Вещицата го желае за себе си — подметна врачката с престорено безразличие. — Вие сама го видяхте, господарке, когато ви показах как да хвърляте заровете.

— Но не мога да го имам — светкавично отвърна Джулиана. — Щом гадаеш по зарове, те сигурно са ти казали и това.

— По-точно, той не иска да те има — присмя й се Елизабета, но гласът й стана писклив, а страхът отново изкриви лицето й в грозна гримаса.

— Не, не иска. По този въпрос той беше пределно ясен.

— Все пак не е изключено… да те желае — промърмори Домициана.

— И така да е, заклинанията ви не могат да го променят. Това е негов собствен избор, решение на свободната му воля. Елементарни трикове и съзаклятнически шепот не могат да изменят нищо, което е било изковано правилно от човешкия дух.

Джулиана присви очи и зачака. Чувстваше, че на Домициана й иде да я зашлеви. Силата се носеше във въздуха. Много пъти Джулиана беше виждала, да приема форми по човешки команди.

— Нямаш работа да се занимаваш с тези неща — прошепна тя. — Не са ти нужни.

Стоеше бездиханна и чакаше, когато Домициана изведнъж отметна глава и прихна весело.

— Права беше — обърна се тя към Елизабета, а в гласа й се долавяше страхопочитание. — Каза, че можеш да я призовеш и тя ще дойде — Джулиана Мадригал, дъщерята на най-могъщата вещица в християнския свят. Но ето че тя дойде, подвластна на волята ти, точно както ти ми обеща.

Старицата целомъдрено сведе поглед.

— Не аз я призовах. Само знаех, че ще дойде. Заровете ми го показаха, както ми показват всичко друго.

Но не и как да излекуваш едно момченце — отвратено си помисли Джулиана. — Те никога не са ти казали нещо истински ценно и полезно.

Нямаше да допусне тази жена да я разсее. Вместо това прекоси стаята и се приближи към Домициана, за да усети нейната възбуда. Тя, Джулиана Мадригал, дъщерята на Алин дьо Лионе, се насили да влезе в кръга на силата, създаден от друга жена.

— Това, което Елизабета върши, е погрешно — настоя, тя. — Ти не искаш лорд Оливие да ти се покорява по този начин.

— Тая вещица го желае — прошепна знахарката. — Сама видя какви незнайни растения отглежда. Видяхте семената им. Кой знае за какво се използват? Тя иска вашия годеник. И ще го получи, ако не слушате старата Елизабета.

Джулиана не й обърна внимание:

— Накрая само ти ще бъдеш наранена. Видях го, зная го.

— Иска го за себе си — повтори старицата.

— Накрая само ще пострадаш. Дори сега няма да спечелиш нищо.

— Нямало да спечели нищо? — изсумтя Елизабета. — Ха, ти добре познаваш Силата. Твоята собствена майка беше надарена с нея. Със сигурност знаеш какво може да причини тя. Силата е в твоята кръв, в твоя род. — Тя се обърна към Домициана. — Те и двете бяха безпризорни кутрета, без бащи. Но Джулиана носи Силата, без значение колко не й се иска. Силата я придружава винаги като спящо бясно куче, което всеки момент може да се събуди и да започне да хапе. Ама не виждате ли, господарке, че тя само иска да ви отнеме знанието? Иска то цялото да е нейно, за да ви вземе годеника. Иска да ви затворят в манастир, където да не видите бял ден. — Старицата въздъхна. — Но ние също знаем някои неща и си имаме нашите тайни. Кажете й какво знаем. Кажете й какво още показаха заровете.

— Че ти си омъжена — сладко заяви Домициана с безкрайна наслада. От сребърните й очи струеше триумф. — И че съпругът ти още е жив.

— Излъгали са те. Никога не съм била омъжена.

— Може да не си омъжена, но си познала брачното ложе.

Когато се обърна да си ходи, чу сподавения кикот на Домициана. Нямаше смисъл да стои тук и да си хаби думите, Домициана вече бе взела своето решение. И поне в едно отношение младата благородничка беше права — тя бе създадена за наложница, не за съпруга. Доган бей не я беше взел за жена.

И никой нямаше да я вземе.

 

 

— Наранила си се — забеляза Оливие, хвърляйки поглед към чистите превръзки върху пръстите на Джулиана. Прорезът беше дълбок и не зарастваше лесно.

— Бъди спокоен, това няма да навреди на краснописа ми — отговори неговата повереница, решително седна на табуретката и взе в скута си дъската за писане. — Напълно съм в състояние да запиша каквото ми продиктувате, господарю.

— Не се и съмнявам — отговори Оливие. Бяха го прихванали дяволите и изпитваше желание да се заяжда. — Освен това ще бъдеш наша преводачка. Рицарят Дьо ла Марш те препоръча горещо. Всъщност ти си във Венеция по негово настояване.

Джулиана сведе глава в знак на почит към Гасиен, който седеше до граф Дучи Монталдо във високата стая, която Лучано Вениер им беше предоставил за кабинет.

Оливие ги наблюдаваше накриво:

— Не ми казвай, че най-сетне си се научила на малко уважение — изрече той в отговор на нейната учтивост.

Сега не беше в настроение за закачки. В седмиците, откакто Златният отряд бе пристигнал във Венеция, почти не беше виждал Джулиана. Всячески се стараеше да я избягва. Разбира се, управляващата олигархия му създаваше работа. Венецианците, като всички умели търговци, желаеха възможно най-много привилегии от този кръстоносен поход, като в замяна предлагаха съвсем нищожно участие в него. Задълженията на Оливие както към неговите хора, така и към Венеция, запълваха дните му. Не е лесно да си имаш работа с търговци, които искат да икономисат от всичко, включително и от средствата за отбрана.

Своите вечери прекарваше с Домициана. Това се очакваше от него и Оливие се гордееше от факта, че не забравя да се грижи за желанията й. Беше изпратил Кристиано да намери от богатите пазари цели топове панделки и дантела. Бе изпратил кратко писмо на Дино Рисионди, ломбардски търговец, да купи мънички диаманти и други дребни бижута. Дори изрично беше указал Риспонди да търси най-доброто. Другото оставяше на неговия вкус. Оливие беше сигурен, че тези неща ще му потрябват, ако иска да изгради стабилни взаимоотношения с бъдещата си съпруга.

Беше твърдо решен да се разбира с Домициана.

Със своята годеница се държеше като образцов кавалер. Целуваше я, когато преценеше, че това ще и бъде приятно, и й даде кичур от косата си, когато тя пожела. Беше съвестен, любезен и грижовен. Никой не би могъл да го укори в непристойност.

Снощи, след дълги колебания, най-накрая беше отишъл при Домициана и я беше обладал. Прекара при нея няколко часа, които му се сториха цяла вечност. Излезе от стаята й празен — не, по-лошо от празен. Чувстваше се по-смутен от всякога. Обзеха го сериозни съмнения, че постъпва правилно.

Да не говорим, че копнееше за Джулиана.

Не, не за Джулиана, бързо се поправи той. За спокойствието, което намираше с нея. Това искаше — мир. Не плътта й или душата й.

Тази сутрин бе гневен или… не, никога не би признал, че е объркан. И от къде на къде ще се чувства объркан? Нима не беше граф Дучи Монталдо, предводител на Златния отряд, храбър пълководец? Нима венецианците не го наричаха Лъва на Венеция, в чест на митичния крилат гигант, който символизираше техния град от първите дни на неговото създаване?

Нима един лъв не знаеше какво иска?

— Е, хайде да започваме — бодро заяви той. Устните му диктуваха цифри и въпроси, докато умът му се рееше в кътчета, които строго му беше забранил да навестява.

Въпреки своята възраст и високо положение, въпреки че би трябвало да се владее, Оливие откри, че изгаря от желание по Джулиана. Не би могъл да опише състоянието си другояче, въпреки че думата го ужасяваше. Желание. Похот. Човек не биваше да изпитва подобни неща спрямо жена, поверена на неговите грижи.

Но нещата просто стояха така. Оливие се хващаше, че мисли за повереницата си в най-невероятни моменти. Например разговаряше с дожа Антонио Вениер и уговаряше колко кораба от Черната флотилия ще ги превозят надолу по Дунава и изведнъж усещаше сладкия й вкус в устата си. Усещаше как езикът й — кадифен, прекрасен — бавно се плъзга напред-назад по неговия. Представяше си как гърдите й изпълват шепите му. Вдъхваше уханието й, когато нея я нямаше в стаята. Навсякъде чуваше смеха й.

А най-лошото бе, че не можеше да каже, че тя го е омагьосала. Имаше известна представа от магии и заклинания и знаеше, че те преследват даден човек като конска муха. Това, което изпитваше, не беше досаден сърбеж, който изисква незабавно удовлетворяване и после пак се завръща. Би могъл да разбере жаждата си по нея — в последна сметка майка й беше вещица и нищо чудно да я е научила на едно-друго, в случай че неволята потропа на вратата й, — ала чувствата му към Джулиана въобще не бяха свързани с някаква негова нужда.

В определени моменти — сега, например — би дал всичко на света, за да я прегърне.

Наистина, що за чувство беше това? Възможно ли бе да е…

— Пълен ужас — промърмори той. — Не, тая няма да я бъде.

— Господарю, пленникът дойде. Да го доведем ли при вас?

Почти беше забравил за мисията на Кристиано да му доведе българина — поданик на султана, който се беше представил в двореца на дожа на своя глава. Сега кимна на своя лейтенант и посочи на Джулиана да си вземе ново, подострено перо.

— Пленникът може да ни е от полза — отбеляза той. Радваше се, че предстоящият разпит ще изисква цялото му внимание. — Това е българин, отраснал близо до Никопол, който уж знае нещо за земите, през които ще мине моята войска. Твърди, че турците го поробили още когато бил малък и го направили еничар. Известно време напредвал в службата, но имал връзка с една жена от харема на султана. Разбира се, тя била убита, но той смогнал да избяга. Доколкото разбирам, този човек търси отмъщение.

Без да е видяла войника, Джулиана вече хранеше съмнения в достоверността на разказа му. С Оливие чудесно знаеха, че не е толкова лесно да избягаш от някой султански затвор. Вероятно мъжът чисто и просто бе шпионин, целящ да се вмъкне сред тях.

Или може би грешеше? Нямаше да й е за пръв път. Сведе поглед и се зае да подрежда пергаментите и перата си. Разнесе се дрънчене на шпори и еничарят беше въведен в стаята.

Макар че не гледаше, Джулиана усети как тялото му се огъна в дълбок поклон. С него в стаята влезе полъха на Ориента.

Продължи да държи погледа си целомъдрено сведен, когато графът любезно, ала твърдо отпрати всички, включително съюзника й, рицаря Дьо ла Марш.

— Предпочетох да останем насаме — обясни той на добър, но несигурен турски. — С изключение на един човек, който едновременно ще записва и превежда.

Еничарят само изръмжа в знак на съгласие. Проблемът с шпионите със сигурност бе наболял и там, където той служеше, а също и в цяла Западна Европа. Ръмженето на мъжа каза на Оливие, че и двамата са опитни пълководци и е естествено да са наясно с такива подробности.

— Джулиана, попитай го за името му — продължи Оливие на безупречен френски.

И тогава тя вдигна поглед.

Той с нищо не се издаде, но я позна, и още как! Когато го беше видяла за пръв път, лицето му бе по-младо и усмихнато. Сегашният мъж не се усмихваше и я гледаше с нетрепващ поглед. Тъмнокафявите му очи бяха съвършено безизразни, по загорялото лице не личеше и следа от емоция. Но той несъмнено знаеше коя е тя. За нищо на света не би забравил.

— Казвам се Асен — поде той. — Роден съм в България близо до големия град Никопол, но още по-близо до малкия бисер, който се нарича Оряхово. Баща ми беше болярин, чиито земи Мурад II, бащата на султан Баязид, отрано опустоши. Съпротивлявахме се храбро, за което баща ми беше наказан особено жестоко. Султанът не искаше да се чува за въстания. Всички мъже от родното ми село бяха убити, жените бяха изнасилени, децата им — посечени пред тях. Най-накрая и жените минаха под ножа. Дори сега помня колко от тях се молеха да умрат. Видях всичко, но ме пощадиха.

— И докъде доведе милостта на султана? — попита Оливие с помощта на Джулиана.

Асен сви рамене.

— Бях пощаден заради едно птиче. Мечът вече бодеше гърлото ми, когато изведнъж, посред цялата тази касапница, един гълъб реши да кацне на челото ми. Пъдиха го, викаха му да се маха, но той просто си стоеше на главата ми. Султанът, на когото вероятно също му беше прилошало от клането, което се бе почувствал длъжен да нареди, прие това като знак свише. Аз имах друго обяснение за появата на гълъба. Дълбоко в себе си чувствах, че баща ми го е изпратил да ме опази. Да бях поискал, съвсем лесно можех да видя как оцъклените му очи се взират в мен — баща ми, чийто труп бе разкъсан на парчета и оставен да гние на бойното поле. Но аз не пожелах. Знаех само, че ще живея и ще си отмъстя. — Асен млъкна. — Тогава бях на пет години.

Българинът продължи с разказа си. Първо станал роб, но бил амбициозен. Освен това бил едър и привлекателен. В края на краищата, идвал от род на войни. Наблюдавал как войските на султана упражняват маневри в крепостта. Слушал техните хвалби за подвизите им в битка. Винаги гледал да им предлага вода, пръв да поема седлото от ръцете на уморен командир. Асен чистел злокобно извитите ятагани и ги точел. Непрекъснато се стремял да е под ръка. Често се усмихвал. Това не минало незабелязано и той си намерил много нови приятели.

Най-накрая се случило точно това, към което се стремял — казали му да заеме място сред воините. Мурад, а след него и Баязид, почнали да вземат за войници не турчета. Тези нови попълнения нарекли еничари. Асен бил един от първите.

Поискали от него да приеме исляма, което, той сторил драговолно. Християнският Бог не спасил нито баща му, нито майка му, нито сестрите му. Всъщност го съмнявало, че и Аллах много се интересувал от тях. Единият или другият, било му все едно. Той лично щял да поправи пропуска на Господ.

Променил името си, защото му казали, че е длъжен. Бракът му с мюсюлманка бил лично уреден от самия Доган бей. Той дал на Асен образовано момиче от собствения си харем. Жена му била девственица. Била обучена да се грижи за домакинство на важен мъж в империята на султана. Фактът, че е дадена на Асен, говорел красноречиво за плановете, които султанът кроял за малкото българче, посетено от гълъба.

Жената — той така и не спомена името й — му родила четирима синове и две дъщери. Разбира се, той спял с нея, но никога не докоснал кое да е от децата си. Нито веднъж. Странна, свирепа гордост се изписа върху лицето на Асен, когато изрече тези думи. Те не били негово семейство. Неговото семейство било оставено за храна на лешоядите, когато бил на пет годинки.

През цялото това време той се издигал. Станал доста добър. Неведнъж се оказвал безценен за султана.

— Щом си бил толкова ценен за него, защо ти е позволил да избягаш? — Оливие се приведе към българина. Асен не отдели поглед от лицето му. Двамата мъже все още общуваха с помощта на Джулиана, но си говореха един на друг. Когато превеждаше, гласът й беше запъхтян шепот:

— Не съм избягал. Аз съм на мисия — отговори Асен. Устните му се извиха в усмивка, която не озари очите му. После дори и този кратък проблясък изчезна. — Естествено, ти си чувал за Джан Галеацо Висконти, владетел на Милано и Павия?

— И на Генуа — допълни Оливие, не без известна ирония. — Познавам го, но само по име. Наскоро го победихме на война. Да, обаче, както често се случва, сега сме най-близки съюзници в този френски кръстоносен поход. Ти си войн, ясно ти е как стават тези неща. Вчера той беше наш враг, днес е наш приятел.

— Ако го вярваш, значи си истински глупак. — Асен сякаш не изпитваше страх, въпреки че бе пленник на Оливие в град под неговата защита. — Джан Галеацо е най-опасният човек в страна, която изобилства от опасни хора. Той е Висконти — род, който никога не е приемал добре поражението. Той искрено жадува отмъщение, и то не срещу Венеция, заради нейната обидно лесна победа. Не, за много по-тежки рани става дума. — Българинът замълча и отпи от виното в сребърна чаша, което графът бе поръчал за него. — Сигурен съм, че знаеш как орлеанският херцог Луи, братът на френския крал, е поискал да се разведе с жена си Валентина?

Оливие кимна.

— Добре. — Асен отново млъкна над виното си. — В такъв случай знаеш, че Орлеанската херцогиня е дъщерята на Джан Галеацо Висконти.

— Разбира се — тросна се Оливие, но се приведе още напред.

— Следователно цял свят знае, че херцогът е потърсил развод, защото е любовник на братовата си жена. Кралица Изабо е решила, че иска любовника си единствено за себе си и е най-удобно да обвинят Валентина в магьосничество срещу краля и да я затворят в манастир. Ти естествено познаваш методите на Инквизицията. Ако не се лъжа, собственият ти колоритен зет бе изправен на съд пред нея.

С отсечено кимване Оливие го увери, че не се лъже.

— Съдбата на Валентина вече е решена. Тя ще бъде опозорена и разведена. С интриги и тлъсти подкупи, Висконти ще издейства да пощадят живота й. Както и да е, тя ще загуби високото си положение на сила в могъщата Франция.

— Това е стара история. Въпреки своята невинност госпожа Валентина вече е опозорена. А Джан Галеацо не отвори й дума. Той не е войн, но със сигурност е стъпил здраво на земята и възприе унижението на любимото си чедо, като неизбежна последица на политическия живот. Сега е по-голям съюзник на французите от когато и да било. — Тонът на Оливие беше мек, но интересът — остър.

— Висконти нищо подобно не е възприемал. Обидата жестоко терзае отмъстителната му душа. Останал е мълчалив и добродушен в изчакване на подходящ момент за отмъщение.

Въпреки че уж не разбираше френския на Джулиана, Асен се усмихна, когато тя завърши превода си.

За момент тримата останаха в мълчание, докато палацото ги обливаше със звуци от всички страни. Джулиана чу тракането на чинии и бърборенето на прислужничките, които се връщаха от пране при градския кладенец. Счу се гласът на Домициана и нечий висок, писклив смях. Джулиана разгледа Оливие през булото на премрежените си ресници и прецени каква ще бъде реакцията му.

Съмняваше се, че Асен ще забележи промяната у граф Дучи Монталдо, дори с опитното си око на войн, но за нея тя беше очевидна. Зениците на тюркоазните му очи се превърнаха в точици, сякаш устремени да проникнат в ума на Асен. А веднъж окажеше ли се там, щеше да упорства, докато не открие истината, скрита зад думите на еничаря. Асен също не беше за подценяване — тя най-добре знаеше това — и щеше да се дърпа от Оливие, да се крие зад думите си. Джулиана чувстваше как двете несломими воли взаимно се дебнат и изучават една друга. Усещаше съприкосновението на усиленото им внимание.

— И каква форма ще приеме въпросното отмъщение? — най-сетне попита Оливие.

— И бездруго знаеш — отвърна Асен, без да сваля леката усмивка от устните си. — Неговото желание е да провали кръстоносния ви поход. Това е венецианско начинание, а той би искал да даде на Венеция урок. Нещо повече, това е френско начинание, а неговото най-страстно желание е да види Франция унизена. Точно както тя го унизи.

Оливие се изсмя дипломатично:

— Нима Висконти е забравил за безсмъртната си душа? В последна сметка, това е религиозна война — едно така наречено Божие усилие да спасим Изтока от неверниците. Не рискува ли Джан Галеацо твърде много в това преследване на мъст?

Мъничките черни очи на Асен за пръв път се оживиха. И двамата бяха наясно, че въпросът на Оливие е риторичен. Не можеше да му се даде отговор, защото такъв нямаше. Набожните селяни, които в действителност щяха да платят за похода със своите данъци, можеха да бъдат убедени, че жертвите им са предназначени за свещена кауза. Може би техните простодушни свещеници също щяха да повярват. Поне на думи. Не би било далновидно да застанат на друго, противоположно становище. Както и да е, владетелите на Италия и много ръководни фигури в църквата, чудесно знаеха за какво става въпрос. Виждаха пред себе си блясъка на сигурната печалба и биха се задоволили с по-земна полза от една Свещена война.

Всичко това не бе тайна за двамата воини пред Джулиана. Тя потрепери, съзряла леденото съучастие в погледите им.

— Разкажи ми какво още знаеш — простичко нареди Оливие. Асен се усмихна и започна да говори. Джулиана повтаряше смразяващите му думи:

— По своя обичаен заобиколен начин Висконти изпратил послание до господаря ми, че желае да бъде негов таен съюзник. Обещал му важна информация и го уверил, че с течение на времето ще му съобщава все нови и нови неща. Баязид не е глупак и незабавно станал подозрителен, когато Джан Галеацо не назовал цена. Дори на Изток, този човек е прочут със своята алчност. Моят господар знаеше историята с Орлеанската херцогиня и прие това като задоволително обяснение защо Висконти не настоява за плащане в звонк. Султанът също разбира цената на семейството.

Ледените усмивки отново проблеснаха за миг. Всички знаеха, че преди да се възкачи на трона, Баязид е взел обичайната предпазна мярка на османците, беше наредил да удушат братята му с тетива за лък.

— А каква е твоята роля във всичко това?

— Султан Баязид ме изпрати да се срещна с Висконти в Парма. Трябва да бъда негов доверен пратеник. В двора съм прочут с предпазливостта си. Нима не съм предпазлив, дори със собствените си деца? За това начинание благоразумието е от съществено значение. Висконти е силен и гласовит поддръжник на французите — и по-важно, френският крал му дължи много пари. Никога не би искал да го има за открит враг на своята могъща, потънала в дългове държава. — Асен замълча многозначително. — Джан Галеацо придаваше огромно значение на този брак. Той не е словоохотлив, но обича дъщеря си до глупост.

Оливие се втренчи в Асен и заговори:

— И Орлеанският херцог, и брат му крал Шарл бяха прекалено млади, когато баща им почина. Те получиха лукса на свободата, но не и отговорностите, които тя предполага. Допуснаха много сериозни грешки. И все пак, херцогът е бил същински глупак да мисли, че може да изиграе Джан Галеацо Висконти. Не му сече пипето… Спор да няма, сведенията ти са интригуващи, българино. — Оливие сякаш говореше на себе си. — Но повече ме интересува защо реши да дойдеш при мен.

Асен не се поколеба:

— Всеизвестна е омразата ти към турците. При теб, също като при мен, въпросът е на чест или смърт. Сметнах, че може би стоката, която продавам, ще ти се понрави.

— А, дойдохме си на думата. — Изведнъж в гласа на Оливие се прокрадна облекчение. — Кажи си цената, българино.

Само за миг Асен се подвоуми и в това озлобено лице, прорязано с дълбоки бръчки, Джулиана видя онова малко момченце. Детето, обзето от вина, че е било оставено живо и единствено е напуснало читаво онова разрушено село.

— Това, което искам — каза Асен и широко разпери ръце — е малко светлина. Малко простор.

Думите му ги докоснаха като перата на гълъба, който някога, много отдавна беше кацнал на неговата глава.

 

 

— Този човек лъже — преспокойно заяви Оливие, когато остана насаме с Джулиана. Ситният ръмеж на утрото беше спрял и слънчевата светлина започваше да се промъква покрай краищата на облаците. — Нали така, малка Джулиана?

Тя остана изненадана, когато го погледна право в очите. Те отново бяха изменили цвета си и сега бяха зелени. Искрящи, неумолими и бдителни.

— Не, не мисля, че лъже — предпазливо излъга тя. — Защо да го прави? Разказът му доказва, че има защо да отмъщава на султан Баязид.

— Или на някой друг — допълни Оливие. — Понятно е, че отказва да ми каже истината. В края на краищата ние сме врагове, които скоро ще влязат в бой. Но че ти ме лъжеш — е, това вече е съвсем друга работа.

Колебанието й се оказа фатално.

— Не приказвам лъжи. Убедена съм, че българинът ти разказа каквото знае.

Оливие стоеше абсолютно неподвижно и не сваляше поглед от нея. Лицето му не промени изражението си:

— Алин ли се опитваш да защитиш? — замисли се той. — Или някой друг? Може би самата себе си. — Погледът му се върна на купчината пергаменти и карти върху дървеното бюро. — Ако не ме лъжеш, то поне не ми казваш цялата истина, също като този побъркан Асен. От такъв човек не излиза шпионин. Прекалено е безстрашен по природа, за да играе подмолно. А и не вярвам, че е толкова незаменим за султана, че да му простят прегрешение в харема. Никой не е чак толкова важен. Рано или късно ще изтръгна истината от него — и от теб — и ще взема разумно решение. Засега може да гние по венецианските тъмници. Свободна си.

В този миг слънцето напълно проби облаците. Един лъч се вмъкна в помещението, позлати русите косите на Оливие и освети каменното му лице.

Джулиана сведе поглед и се зае да прибира перата и ножчетата за подостряне в техните лакирани кутии. Посипа пергаментите с фин пясък, за да изсъхнат. Много внимаваше да не поглежда Оливие. Движенията й бяха бавни и премерени, но в главата й беше хаос.

Спомняше си последните думи на българина, казани докато най-способните войни на Оливие го отвеждаха. Предвождани от Кристиано, те бяха оформили почетен караул, но всички чудесно съзнаваха, че Асен е само пленник. Бяха на вратата, когато гласът на Оливие се извиси:

— Последен въпрос, Асене. Любопитно ми е да узная защо султанът е избрал теб да се договаряш с Висконти. Не говориш нито френски, нито латински. Нещо повече, ти си неук. Не притежаваш нито една черта, която взискателен мъж като Висконти да намери за… да кажем, положителна. Защо му е на Баязид да се спре точно на теб за тази мисия?

Асен се закова на място, но не се обърна:

— Защото имам късмет — беше казал той, продължавайки напред.

Когато звукът от стъпките на стражата с пленника заглъхна, изгубен в необятното палацо, Джулиана си даде сметка, че късметът няма нищо общо с избора на Асен, нито с факта, че той се е представил на граф Дучи Монталдо. Съзираше хитрина, съзираше вещина.

Асен очакваше посещението й. Знаеше, че то е неизбежно.

Но как щеше да се осъществи срещата им — това беше друг въпрос.