Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (51)

Епилог

Д-р Суейн починал, без да напише нещо повече. Заминал да даде отчет за греховете си.

Пък и нямало никой, който да прочете какво е написал и да се оплаква, че толкова неща е започнал, а ги оставил недовършени. Той бе стигнал до кулминационната точка на своя разказ с новата продажба на земята на един бандитски главатар. Цената била един долар, който той никога не получил.

Умрял горд от това, което двамата със сестра си били извършили за реформирането на обществото. Ето защо той оставил следното стихотворение с надеждата, че някой ще го сложи на гроба му като епитафия:

„Как можем да сравним нещастния жребий на човешкия род с този на бога?

Прекрасното мечтите ваят,

безгрижно там сърцето остаря.

Отминаха нещата, що терзаят.

Намерих аз покой, благодаря.“

Той никога нищо не казал за електронния апарат в Урбана, който направил възможна срещата между мозъка му и този на покойната му сестра и те отново образували оня гений, който били в детството си.

Апаратът, наричан „хулиганът“ от малцината, които знаели за неговото съществуване, се състоял от привидно обикновена кафява глинена тръба с два метра дължина и двадесет сантиметра в диаметър. Била поставена върху стоманена кутия, в която било вградено командното табло на един огромен ускорител. Той представлявал цилиндрична магнитна писта за надбягване на съставните части на атома, а веригата се затваряла през житните поля в края на града.

Да.

А „хулиганът“ по това време бил само един дух, така да се каже, защото ускорителят бил мъртъв от много време, поради липса на електричество и желаещи да използуват възможностите му.

Един пазач, Франсиз Айрън^[1]-7 Хулигън, складирал парче от тръбата върху ненужната стоманена кутия и един път сложил там и една кофа. Тогава дочул гласове от тръбата.

 

Той довел учения д-р Феликс Боксайт-13 фон Петерсвалд, който бил собственик на апаратите. Тръбата обаче отказала да говори отново.

Д-р фон Петерсвалд показал, че е голям учен с готовността си да повярва на думите на невежия г-н Хулигън. Той непрекъснато карал пазача да му повтаря случилото се.

— Кофата — казал накрая той, — къде е кофата?

Хулигън я държал в ръка. Д-р фон Петерсвалд го накарал да я сложи отново точно там по същия начин, както преди.

Тръбата веднага проговорила.

 

Гласовете се представили като хора, обитаващи отвъдния свят. Чувала се и глъчка от много други, които взаимно се оплаквали от скука, незачитане в обществото, леки болести и т.н.

Д-р фон Петерсвалд записал в секретния си дневник: „Чуваше се, като че ли от другия край говореха по телефон в дъждовен есенен ден от небрежно стопанисвана ферма за пуйки.“

Але-хоп!

 

Когато д-р Суейн говорил със сестра си Илайза чрез хулигана, там присъствували и вдовицата на д-р фон Петерсвалд, Вилма Пакисандра-17 фон Петерсвалд, и нейният петнадесетгодишен син, Дейвид Дафодил-11 фон Петерсвалд, брат на д-р Суейн и болен от болестта на Турет.

 

Бедният Дейвид получил пристъп на болестта си точно когато д-р Суейн започнал да говори с Илайза през вселената, която ги разделяла. Дейвид се опитал да сподави несъзнателния порой от мръсотии, но единственото, което постигнал, било, че гласът му се повишил с една октава:

— Лайно… храчка… скротум… нужник… отходно отверстие… нос… лигавица… ушна кал… пикоч…

 

Д-р Суейн излязъл извън кожата си. Несъзнателно се покатерил на стоманената кутия, без да обръща внимание на ръста и годините си. Свит и приведен над тръбата, той се стремял да се доближи до сестра си. Изправил се с главата надолу пред отвора, откъдето се чувал гласът й и съборил съдбоносната кофа на пода. Връзката прекъснала.

— Ало, ало — викал той.

— Пирениум… матка… фашкия… венерини възвишения… плацента — продължавало момчето.

 

Вдовицата фон Петерсвалд била единственият уравновесен човек в този край, така че тя сложила отново кофата на мястото й. Трябвало да я напъха доста безцеремонно между тръбата и коляното на президента. После изведнъж се отзовала в доста комично положение, наведена под прав ъгъл над горната част на кутията, едната ръка протегната, а краката й висели на няколко инча над пода. Президентът бил затиснал не само кофата, но и ръката й.

— Ало, ало — викал той с главата надолу.

От другия край се чувало бръщолевене, крясъци на пуяци, грачене и клопане на кокошки. Някой кихнал.

— Педераст… изпражнения… сперма… тестикули — продължило момчето.

 

Преди Илайза да успее да заговори отново, мъртъвците зад нея усетили, че бедният Дейвид им е сроден по дух — също тъй онеправдан от условията на живот във вселената, както и самите те. И го подтикнали към нови, техни мръсотии.

— Давай, момче, кажи им ги — карали го те. И тъй нататък. Духовете удвоявали всичко. — Двойна фашкия! — крещели те. — И тъй нататък.

Станала истинска лудница.

Въпреки всичко д-р Суейн и сестра му се добрали един до друг и то с такава конвулсивна близост, че той би се пъхнал в тръбата, ако можел.

А това, което Илайза искала от него, било да умре колкото може по-скоро и те отново да допрат главите си. Искала час по-скоро да измислят начин за подобряване на тъй наречения „Рай“, който се оказал крайно незадоволително място.

 

— Измъчват ли те там? — попитал я брат й.

— Не, но тук може да се побъркаш от скука. Този, който е измайсторил това място, не е имал и елементарна представа за човешки същества. Моля те, братко Уилбър, та това тук е задгробен живот, вечността. Там, където си ти сега, е нищо от гледна точка на времето! Смешно е! Пръсни си черепа при първия удобен случай.

И тъй нататък.

 

Д-р Суейн й разказал за проблемите, които имали живите с неизлечимите болести. За двамата, мислейки като един, било детска игра да разбулят мистерията.

А ето и обяснението: Микробите на инфлуенцата били от Марс, чиято инвазия била отблъсната от антителата в организмите на оцелелите и в този момент инфлуенцата не съществувала повече.

От друга страна, „Зелената смърт“ била причинена от микроскопичните китайци, които били миролюбиви и не причинявали вреда никому. Въпреки това се оказали неизбежно фатални за нормалните човешки същества, които ги вдишвали и поглъщали с храната.

И тъй нататък.

 

Д-р Суейн попитал сестра си какъв вид апарат използува от другата страна и дали тя също е клекнала над парче тръба или нещо подобно.

Илайза му отговорила, че няма никакъв апарат, това било само едно чувство.

— Какво е това чувство? — попитал той.

— Трябва да си мъртъв, за да разбереш обясненията ми.

— Все пак опитай, Илайза.

— Това е като че ли си мъртъв.

— Чувство на безжизненост — казал колебливо той, опитвайки се да разбере.

— Да, хлад и студена влажност…

— Хм.

— Също и като че ли си заобиколен от рояци невидими пчели. Гласът идва от пчелите.

Але-хоп!

 

Когато д-р Суейн свършил с това мъчение, оставали му само единадесет хапчета три-бензо-депортамил, които по начало били произведени не като опият за президенти, а като лекарство, което задушава пристъпите на болестта на Турет. А оставащите хапчета, когато ги погледнал на дланта на огромната си ръка, неминуемо са му изглеждали като оставащите зрънца в пясъчния часовник на неговия живот.

 

Д-р Суейн стоял на слънце пред лабораторията с хулигана. Заедно с него били вдовицата и синът й. Тя държала кофата в ръце, така че единствена можела да включи апарата в действие.

Гравитацията била слаба. Д-р Суейн имал ерекция. Момчето също. В същото положение бил и капитан О’Хеър, който стоял наблизо с хеликоптера.

Вероятно съответните части в тялото на вдовицата също са се напълнили с кръв.

— Г-н президент, знаете ли на какво приличахте, кацнал на онази кутия? — попитало момчето. Явно му се гадело от това, което болестта му го принуждавала да каже.

— Не — казал д-р Суейн.

— Приличахте на най-големия песоглавец на този свят, който се опитва да се люби с футболна топка — изтърсило момчето.

За да избегне други подобни приказки, д-р Суейн му подал оставащите хапчета три-бензо-депортамил.

Последствията от отказа му от три-бензо-депортамила били драматични. Наложило се да го вържат шест денонощия за едно легло в къщата на вдовицата.

През това време той се любил с нея и тя заченала бъдещия баща на Мелъди Ориоул-2 фон Петерсвалд.

Пак тогава вдовицата му поверила това, което била научила от китайците — те станали най-напредналите откриватели и изследователи във вселената, като комбинирали сродни мозъци заедно.

 

След това накарал своя пилот да отлетят към Манхатън, на Острова на смъртта. Искал да умре там, като вдиша или изяде невидими китайци и да замине при сестра си в отвъдния свят.

На капитан О’Хеър обаче не му се умирало още и спуснал своя президент с лебедка, въже и кожена примка на покрива на Емпайър Стейт Билдинг.

Президентът прекарал останалата част от деня горе, наслаждавайки се на гледката. След това, дишайки дълбоко през няколко стъпала, като се надявал да поеме китайци в дробовете си, той слязъл по стълбите.

Заздрачавало се, когато стигнал до партера.

 

Във фоайето имало човешки скелети в гниещи купища дрипи. Стените били изпоцапани със сажди от времето, когато там се готвело.

На едната стена бил нарисуван Исус Христос Похитения. Тогава д-р Суейн чул за първи път предизвикващия студени тръпки шум на летящи прилепи, които излизали от метрото с падането на нощта.

Сторило му се, че вече е мъртъв — брат на скелетите наоколо.

В този момент шест души от семейство Разбъри, които били наблюдавали пристигането на хеликоптера, внезапно изскочили от скривалището си във фоайето. Били въоръжени с копия и ножове.

 

Когато разбрали кого са пленили, те едва ли не полудели от радост. За тях той бил цяло съкровище, но не като президент, а като лекар.

— Ура, лекар! Сега вече имаме всичко, от което се нуждаем — извикал единият.

Те изобщо не искали и да чуят за желанието му да умре. Накарали го да глътне нещо, което му се сторило като безвкусен вид фъстък. В действителност това били изварени и изсушени черва на риба, които съдържали противоотрова срещу „Зелената смърт.“

Але-хоп!

 

Те го накарали веднага да тръгне към банковия квартал, защото там лежал смъртно болният Хироши Разбъри-20 Ямаширо, глава на семейство Разбъри.

 

Изглеждало, че човекът е болен от пневмония. Д-р Суейн не можел да направи нищо повече от това, което всички негови колеги са правили от един век насам — да поддържа тялото топло, а челото студено и да чака. Или треската щяла да премине, или човекът щял да умре.

 

Треската преминала.

За да изрази своята благодарност, семейството донесло на пода на фондовата борса в Ню Йорк най-ценното, което притежавало. Имало часовник-радио, алт саксофон, пълен комплект тоалетни принадлежности, макет на Айфеловата кула с вграден термометър и тъй нататък.

От учтивост д-р Суейн избрал един месингов свещник от целия този куп боклуци.

Ето как се появила легендата, че той е маниак на тема свещници.

След този случай всеки му подарявал само свещници.

 

Той не харесвал комуналния начин на живот на семейство Разбъри, чиито правила изисквали между другото и да си върти непрекъснато главата на всички страни и да търси похитения Исус Христос.

Затова той почистил фоайето на Емпайър Стейт Билдинг и се преместил там. Семейство Разбъри го снабдявало с храна.

А времето летяло.

По това време и Вера Чипмънк-5 Запа се заселила там. И тя получила противоотрова от семейството, защото те се надявали, че ще се грижи за д-р Суейн.

Тя наистина се грижила за него известно време, но след това започнала да изгражда образцовата си ферма.

 

Много след това пристигнала малката Мелъди, бременна и тикаща разнебитена бебешка количка пред себе си, пълна с нейните трогателни земни блага. Сред тях бил и един дрезденски свещник. Дори в кралството Мичиган било добре известно, че легендарният крал на Ню Йорк бил луд по свещниците.

Свещникът на Мелъди представлявал флирт на благородник с овчарка в подножието на дънера на едно дърво, обвито с цъфнала лоза. Счупили го на последния рожден ден на стария човек. Една пияна робиня Банда Чипмънк-5 Ривера, го прекатурила.

 

Когато Мелъди се явила за първи път в Емпайър Стейт Билдинг и д-р Суейн излязъл да попита коя е и какво иска, тя коленичила пред него. Малките й ръчички държащи свещника, били протегнати към него.

— Здравейте, дядо — казала тя.

Той се поколебал за миг. После й помогнал да се изправи на крака. — Влез, влез вътре.

 

Тогава д-р Стейн не знаел още, че е станал баща на син по времето, когато се бил отказал от три-бензо-депортамила Урбана. Предполагал, че Мелъди била случайна просителка и негова поклонничка. Нито пък изобщо е мислил при тази първа среща, че има някъде наследници. Никога през живота си желанието му за поколение не е било особено силно.

Така че, когато Мелъди му доказала срамежливо, но убедително, че му е истинска кръвна роднина, той имал чувството, както обяснил по-късно на Вера, че нещо в него се разкъсало и от тази внезапна, огромна и безболезнена рана изпълзяло гладно и изтощено бременно дете, притискащо до себе си дрезденски свещник.

Але-хоп!

 

Да, ето и историята на Мелъди: Баща й, незаконно дете на д-р Суейн и вдовицата в Урбана, бил един от малцината оцелели от тъй нареченото „клане в Урбана“. Заставили го да изпълнява службата на куриер в армията на виновника за клането, херцога на Оклахома.

Мелъди се родила, когато момчето било четиринадесегодишно. Майката била една четиридесетгодишна перачка, която доброволно се записала в армията. Дали на Мелъди името Ориоул-2, за да й се осигури милост и пощада, ако бъде пленена от войниците на Стюарт Ориоул-2 Мот, крал на Мичиган и главен враг на херцога.

Фактически тя била пленена на шестгодишна възраст след битката за Айова сити, в която родителите й били заклани.

Але-хоп!

 

По това време кралят на Мичиган ставал все по-извратен и стигнал до там, че поддържал харем с пленени деца, носещи същото второ име като неговото, Ориоул-2. И малката Мелъди била вкарана в тази зоологическа градина.

Но мъченията ставали все по-отвратителни и тя почерпила кураж и събрала сили от предсмъртните думи на баща си:

— Ти си принцеса, внучка на краля на свещниците, крал на Ню Йорк.

Але-хоп!

 

Една нощ тя откраднала дрезденския свещник от палатката на спящия крал.

След това изпълзяла навън в сгряния от лунна светлина свят.

 

Така започнало невероятното й пътуване на изток, все на изток, в търсене на легендарния й дядо. Неговият дворец бил една от най-високите сгради в света.

Тя срещала роднини навсякъде — ако не Ориоул, то поне птички и всякакви живи същества.

Те я хранели и й посочвали пътя.

Едни й давали мушама за дъжд, други пуловер и компас; трети — детска количка, четвърти — будилник.

Други й давали игла и конец, а също и златен напръстник.

Имало и такива, които я прекарали през реката Харлем до Острова на смъртта, рискувайки собствения си живот.

И тъй нататък.