Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slapstick, or Lonesome no More, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 септември 2003)
Допълнителни корекции
waterjess (2012 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев

 

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

Kurt Vonnegut

Slapstick or Lonesome no More

Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976

God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965

Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess

Глава пета

А междувременно странният млад д-р Стюарт Ролинг Мот ни мереше и теглеше всеки ден, надничаше в отвърстията ни и вземаше урина за изследване.

— Как сте днес? — имаше навик да пита той.

Отговаряхме му само с „Бъ“ и „Дъ“ и го наричахме „Флока Бът“.

Всеки ден се стремяхме да направим абсолютно същото, както предишния. Когато „Флока Бът“ ни поздравяваше за нашия добър апетит и правилното функциониране на вътрешностите ни, аз неизменно си пъхах палците в ушите и махах с останалите пръсти, а Илайза си вдигаше полата и опъваше и пускаше ластика на чорапогащите си.

И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повторят безконечно.

Мисля, че идеалният живот трябва да бъде като менует, „върджиния рийл“ или „търки трот“[1], които много лесно се научават в училище по танци.

А и досега се раздвоявам в мислите си и не мога да си обясня факта, че д-р Мот ни обичаше, знаеше колко умни сме и желаеше да ни предпази от жестокостта на околния свят, а от друга страна бе така апатичен и затворен.

След смъртта на майка ни аз открих, че сандъкът за бельо под леглото й бе натъпкан с докладите на д-р Мот за нашето здравословно състояние, които той й бе пращал всеки две седмици. Пишеше за все по-големите количества храна, които изяждахме, а после отделяхме. Имаше описание на неизменно доброто ни настроение и естествен имунитет към обикновените детски болести.

Това, което той докладваше, бе по силите на всеки дърводелец-чирак — и той би могъл да запише, че на девет години сме били над два метра високи и други такива.

Повечето цифри в докладите се меняха, но една оставаше постоянна — нашето духовно и умствено развитие бе като на две-три годишни деца.

Але-хоп!

 

Наред с Илайза „Флока Бът“ е един от малкото хора, които жадувам да видя в задгробния живот. Умирам от любопитство да разбера какво е мислил за нас като деца, до каква степен е подозирал истината и какво е знаел.

 

Аз и Илайза сигурно сме му дали хиляди доказателства за нашата интелигентност. Не може да се каже, че бяхме много опитни измамници. Бяхме само деца.

Много е вероятно да е разбирал някои думи от други езици, които вмъквахме в бърборенето си в негово присъствие. Може би е влизал в библиотеката и е намирал книгите разбъркани, а се знаеше, че слугите не се интересуваха от тях. Сигурно и той е открил случайно тайните коридори, имайки навика да броди с часове из къщата, след като бе свършил с нашите прегледи. Казваше, че баща му бил архитект. Вероятно е ходил в тайните коридори, намирал е книгите, които четяхме там, а подът бе целият накапан от свещите.

Кой знае?

Бих искал също да разбера болката, която таеше в себе си. Като деца с Илайза бяхме толкова погълнати един от друг, че рядко забелязвахме душевното състояние на околните. Но тъгата на д-р Мот ни правеше впечатление. Сигурно е била много дълбока.

 

Веднъж попитах внука му, краля на Мичиган Стюарт Ориоул-2 Мот[2], дали знае случайно защо д-р Мот гледаше така мрачно на света. — „Гравитацията не беше още отслабнала — казах му аз — небето все още беше синьо, а не жълто както сега и каквото ще остане завинаги. Природните ресурси не бяха привършени. Страната още не беше обезлюдена от «Албанската болест» и «Зелената смърт».“

„Дядо ви си имаше малка хубава кола, малка хубава къща, неголяма, но добра практика, хубава жена и малко, хубаво дете. И въпреки всичко бе толкова меланхоличен и самотен.“

Срещата ми с краля стана в двореца му на брега на езерото Максинкуки, Северна Индиана, където едно време беше военната академия „Кълвър“. На думи все още бях президент на Съединените американски щати, но нямах контрол над нищо. Конгресът не съществуваше, разпаднала се бе системата от федерални съдилища, нямаше и помен от държавното съкровище, армията и всичко останало.

Във Вашингтон вероятно бяха останали към осемстотин души. Придружаваше ме само един служител, когато изказвах почитанията си на краля.

Але-хоп!

 

Той ме попита дали го смятам за враг.

— За бога, Ваше Величество, не, разбира се — отговорих аз, — щастлив съм, че човек като вас е наложил ред и законност в Средния Запад.

 

Той загуби търпение, когато настоях да ми каже нещо повече за дядо си д-р Мот.

— Какво искате от мен, кой американец знае нещо за дедите си? — рече той.

 

В ония дни той беше сух, ловък и аскетичен млад войник-светец. Моята внучка Мелъди се запозна с него, когато бе вече един дебел, стар и развратен сластолюбец, с мантия, обсипана със скъпоценни камъни.

 

Когато се срещнах с него, той беше облечен в проста войнишка куртка без никакви отличителни знаци.

А ето и моят костюм, който беше направо шутовски — цилиндър, фрак, райе панталон, перленосива жилетка с подходящи гети, изцапана бяла риза с твърда яка и вратовръзка. Предната част на жилетката бе украсена от верижката на златния ми часовник, който е принадлежал на Джон Д. Рокфелер, един от моите прадеди и основател на „Стандарт Ойл“. На верижката на часовника се поклащаха знакът на Харвард с инициалите „Фи Бета Капа“ и миниатюрен нарцис, направен от пластмаса. Вече официално си бях сменил второто име от Рокфелер на Дафодил-11.

— Доколкото ми е известно — продължи кралят, — в онзи клон от рода ни, към който принадлежи д-р Мот, няма убийци, крадци, самоубийци или поклонници на алкохола и наркотиците.

Той беше на тридесет години, аз на седемдесет и девет.

— Може би дядо ми просто е бил един от онези хора, които са нещастни по рождение. Мислили ли сте някога за това?

Бележки

[1] Рийл и трот — вид бързи танци

[2] Ориоул — скорец