Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (23)

Глава двадесет и втора

Ние с майка ми изобщо не се противопоставихме, на Илайза и адвоката й и тя лесно възстанови правата си и полагаемата й се част от наследството. Едно от първите неща, които направи, бе да купи половината акции на професионалния клуб „Патриотите на Нова Англия“.

Покупката бе последвана от голям рекламен клип. Илайза все още стоеше в кабината за изчакване и не се показваше пред камерите, но Цари, обеща на света, че тя винаги ще носи златната фланелка на клуба по време на наддаванията.

Попитаха я на едно интервю дали следи събитията и новините.

— Китайците не са виновни, че си отиват — заяви тя.

Това се отнасяше до закриването на китайско посолство във Вашингтон. Опитите за създаване на по-ниски хора в Китай донесоха такива резултати, че техният посланик бе едва 60 сантиметра висок. Прощалната му реч бе учтива и дружелюбна. Той подчерта, че дипломатическите връзки се прекъсват, просто защото в САЩ няма повече нищо, което да интересува китайците.

Попитаха Илайза да обясни как са успели да разберат истината.

— Коя цивилизована страна може да се интересува от това проклето и ужасно място, наречено Америка — каза тя, — където никой не дава пукната пара за роднините си?

Един ден забелязах Илайза и Мушари да минават пеша по моста „Масачузетс Авеню“ от Кеймбридж за Бостън. Беше топъл слънчев ден. Сестра ми носеше слънчобран, беше облечена във фланелката на своя футболен тим.

Господи, какви каши забърква винаги това момиче!

Тя бе така прегърбена, че лицето й бе на едно ниво с това на Мушари, а той по ръст бе колкото Наполеон Бонапарт. Сестра ми палеше цигара от цигара и кашляше като магаре.

Мушари носеше бял костюм с червена роза на ревера. В ръката си държеше бастунче.

Скоро двамата бяха заобиколени от весела тълпа журналисти и телевизионни екипи.

Аз и майка ми ги гледахме по телевизията с нарастващ ужас; защото процесията се приближаваше към моята къща на Бикън Хил.

— О, Уилбър, Уилбър, Уилбър — стенеше майка ми, — това ли е наистина сестра ти?

Опитах се да се пошегувам горчиво и без усмивка:

— Тя или е твоята единствена дъщеря, или някакъв особен вид мравояд.