Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slapstick, or Lonesome no More, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 септември 2003)
Допълнителни корекции
waterjess (2012 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев

 

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

Kurt Vonnegut

Slapstick or Lonesome no More

Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976

God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965

Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess

Глава двадесет и девета

Колкото повече се приближаваше към края си, майка ми все по-често говореше колко много мрази изкуствените неща — синтетични парфюми, тъкани, пластмаси и т.н. Казваше, че обича коприна, памук, лен, вълна, кожи, глина, стъкло и камък. Обичаше също коне и платноходки.

— Всички тези неща отново се връщат — казах й аз и това беше вярно.

В болницата имах двадесет коня, фургони, каруци, файтони и шейни. Имах собствена кобила, шотландска порода. Златисти косми скриваха копитата й. Нарекох я „Бъдуайзър“.

Чух, че в пристанищата на Ню Йорк, Бостън и Сан Франциско отново имало гори от мачти. Доста време мина, откакто не ги бях виждал.

 

С радост открих, че умът ми проявява една голяма благосклонност към фантазията. Разните машинарии започнаха да отмират, връзките с външния свят ставаха все по-слаби и мътни.

Ето защо изобщо не се изненадах, когато една нощ, след като бях сложил майка си да спи, аз се прибрах в спалнята си със запалена свещ и намерих там един китаец, не по-голям от палеца на ръката ми, да стои на полицата над камината. Беше облечен в синя памуклийка, панталон и шапка.

Пресметнах след това, че той бе първият официален пратеник на Китайската народна република в САЩ за повече от двадесет и пет години.

 

Доколкото ми е известно, през този период никой чужденец, отишъл в Китай, не се бе върнал оттам.

Така че изразът „Заминавам за Китай“ бе станал синоним на самоубийство.

Але-хоп!

 

Малкият посетител ми направи знак да се приближа така, че да не се налага да вика. Обърнах към него едното си ухо. За него това сигурно е била ужасна гледка — един тунел, пълен с косми и ушна кал.

Той ми каза, че е пътуващ посланик и е назначен на тази длъжност, понеже е видим за чужденците. Бил много по-висок от един среден на ръст китаец.

— Мислех, че не се интересувате вече от нас — казах аз.

Той се усмихна.

— Това беше глупаво от наша страна, д-р Суейн, и ние се извиняваме.

— Искате да кажете, че знаем неща, които вие не знаете?

— Не съвсем. Имах предвид, че вие по-рано сте знаели неща, които ние не знаем.

— Не мога да си представя какви са били те.

— Естествено — отговори той, — но аз мога да ви загатна нещо: нося поздрави от вашата близначка от Мачу Пикчу.

— Това не ми помага много да се сетя.

— Много бих искал да видя ръкописите, които вие двамата сте сложили в погребалната урна в мавзолея на професор Суейн преди много години.

 

Оказа се, че китайците изпратили експедиция до Мачу Пикчу, за да открият, ако могат, някои от изчезналите тайни на инките. И те, като моя посетител, били много по-големи от сънародниците си.

Тогава Илайза им направела следното предложение. Казала им, че знае къде се намират ръкописи, които са равностойни и дори по-важни от всичко, което инките са имали и постигнали.

— Ако това, което ви казвам, се окаже истина — заявила тя, — искам да ми се отплатите с пътуване до вашата колония на Марс.

 

Китаецът ми каза, че името му било Фу Манчжу.

 

Попитах го как е стигнал до моята полица над камината.

— По същия начин, както стигнахме и до Марс — отговори той.