Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slapstick, or Lonesome no More, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 септември 2003)
Допълнителни корекции
waterjess (2012 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев

 

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

Kurt Vonnegut

Slapstick or Lonesome no More

Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976

God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965

Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess

Глава двадесет и седма

Не видях повече Илайза след тази оргия. Чух само гласа й два пъти — веднъж, когато се дипломирах и втори път като президент на САЩ, а тя бе мъртва от много години.

Але-хоп!

 

Когато майка ми подготвяше прием в хотел „Риц“ в Бостън по случай дипломирането ми, и двамата изобщо не предполагахме, че Илайза ще разбере по някакъв начин за това и ще се върне от Перу.

Сестра ми никога не е писала, нито се е обаждала по телефона. Слуховете за нея бяха така смътни, като че ли идваха от Китай. Чухме, че пиела страшно много. И се пристрастила към голфа.

 

Чувствувах се превъзходно на приема, когато пиколото ме извика навън — не във фоайето, а в благоуханната, лунна нощ. Илайза бе последното нещо, което можеше да ми дойде на ума в момента.

Мислех си, докато следвах пиколото, че „Ролс-Ройса“ на майка ми е паркиран навън и ме очаква.

Раболепието и униформата на моя водач не оставяха никакви съмнения. Главата ми бе замаяна от шампанското. Не се поколебах да го следвам, когато пресякохме Арлингтън Стрийт и навлязохме в парка и пленителната гора от другата страна.

Моят водач обаче не беше никакъв пиколо, а измамник.

 

Навлизахме все по-навътре между дърветата. На всяка полянка очаквах да видя „Ролс-Ройса“.

Но вместо това той ме заведе до една статуя. Тя представляваше старовремски лекар, облечен така, както аз обичах да се обличам, когато се забавлявах. Бе меланхоличен, но горд и държеше в ръцете си спящ младенец.

Прочетох, доколкото позволяваше лунната светлина, че това е паметник в чест на първата упойка при хирургическа операция в САЩ, извършена в Бостън.

 

Чух някакво тракане и бръмчене откъм града, може би идваше от Комънуелт Авеню, но изобщо не го свързах с шума на кръжащ хеликоптер.

Изведнъж мнимият пиколо, който се оказа инка и слуга на Илайза, изстреля магнезиева сигнална ракета.

Всичко наоколо, осветено от тази неестествена и заслепяваща светлина, стана безжизнено и замръзнало като група статуи, тежащи стотици тонове.

Алегоричният хеликоптер, превърнал се после в чудовищен механичен ангел, се материализира в отблясъците на ракетата точно над нас.

Илайза бе там горе с мегафон.

 

Струваше ми се напълно възможно да ме застреля отгоре или да ме удари с торба, пълна с изпражнения. Тя обаче бе дошла чак от Перу, за да ми прочете половината от един Шекспиров сонет.

— Слушай — извика ми тя. — Слушай. И после пак: — Слушай.

Междувременно ракетата догаряше наблизо — парашутът й се бе натъкнал на короната на едно дърво. Ето какво рецитираше Илайза на мен и околността:

„Но как да те възпея аз не знам.

Нали си всичко най-достойно в мен.

Не зная аз кого възпявам сам

във тоя стих, на тебе посветен.

Да бъдем две различни същества,

с отделна обич, чувства и мечти.

Така ще имаш в моя стих това,

което заслужаваш само ти.“[1]

Събрах дланите си в рупор и я извиках. После изкрещях смело и дръзко нещо, което за първи път в живота си искрено чувствувах:

— Илайза, обичам те.

Наоколо бе пълна тъмнина.

— Чуваш ли ме, Илайза? Обичам те. Наистина те обичам.

— Да, чух — отвърна тя, — но никой не трябва да казва тези думи на друг човек.

— Но аз го чувствувам.

— Тогава и аз ще ти кажа нещо, което наистина чувствувам и мисля, братко мой.

— Какво е то?

И тя каза: „Бог да закриля и направлява ръката и ума на д-р Уилбър Рокфелер Суейн.“

 

След това хеликоптерът отлетя.

Але-хоп!

Бележки

[1] Преводът е на Вл. Свинтила — бел.пр.