Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (10)

Глава девета

Сложиха ни в традиционните детски креватчета, в отделни, но съседни спални. Те бяха свързани с таен вход в стената. Креватчетата бяха големи като товарни жп вагони. Когато вдигаха стените им, шумът беше ужасен.

Престорихме се на заспали. След половин час обаче бяхме отново заедно в стаята на Илайза. Слугите никога не идваха да ни наглеждат — бяхме в цветущо здраве и спинкахме като агънца, както обичаха да казват.

Минахме през тайния вход под леглото на сестра ми и след малко вече се редувахме да наблюдаваме родителите си в библиотеката през малката дупка, която сами бяхме пробили в стената и в горния ъгъл на рамката от портрета на професор Суейн.

Баща ми разказваше нещо, което бе прочел в някакво списание предния ден. Ставаше дума за опитите на китайските учени да сътворят по-дребна раса, която се нуждае от по-малко храна и не носи такива големи дрехи.

Майка ми се взираше в огъня и той трябваше сам да чува думите си. Едва тогава тя разсеяно отговори, че според нея китайците могат да доведат до успешен край всичко, което дойде наум.

Само преди месец те бяха изпратили двама души изследователи на Марс, без да използуват летателен апарат в Космоса.

Никой учен от западния свят не можа да разбере как бе станало това. А самите китайци не публикуваха никакви подробности.

Майка ми каза, че от много време американците нищо не са открили. „Най-неочаквано рече тя, — сега китайците откриват абсолютно всичко. А по-рано ние откривахме“ — добави тя.

Това беше невероятно скучен разговор. Толкова бездушен, сякаш младите ни и красиви родители от Манхатън бяха потопени до устата в мед. Винаги ни се струваше, че някакво провидение тегне над тях и ги принуждава да говорят за неща, които изобщо не ги интересуват.

Това проклятие наистина съществуваше, ние още не знаехме, че то бе едно желание, което ги задушаваше и парализираше, желанието да видят мъртви децата си.

Казвам това, макар че нямам никакви доказателства, които да потвърдят думите ми, освен едно предчувствие, стаено дълбоко в костите ми, в душата ми, защото никой от двамата по никакъв начин не бе споменал на другия, че желае да изчезнем.

Але-хоп!

Изведнъж нещо изпращя в камината. При горенето в суровия пън се бе събрала пара, която трябваше да излезе през някоя цепнатина.

Майка ми, една хармония от химически елементи и реакции, характерни за всяко живо същество, изпищя. Елементите в нея настояваха да изпищи в отговор на пращенето.

Бяха я принудили да стори това, макар че искаха много повече от нея. Смятаха, че е крайно време да изрази гласно онова, което чувствува към Илайза и мен. И тя го направи. Когато го каза, всичко в нея полудя. Ръцете й се сключиха конвулсивно. Раменете й се отпуснаха, лицето й се сбръчка и изведнъж тя се превърна в една много стара вещица.

„Мразя ги, мразя ги, мразя ги“ — рече тя.

Не мина и миг, когато тя обясни със злобна отчетливост кого мрази.

„Мразя Уилбър Рокфелер Суейн и Илайза Мелон Суейн“ — каза тя.