Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (42)

Глава четиридесет и първа

Бях дълбоко развълнуван, въпреки погълнатия три-бензо-депортамил.

Загледах се в потния кон на човека с кожените дрехи, който пасеше във високата трева на моравата пред Белия дом. След това се обърнах към самия пратеник:

— Откъде взехте писмото?

Той ми обясни, че е застрелял по погрешка един човек на границата между Тенеси и Западна Вирджиния, очевидно приятеля на Вилма Пакисандра-17 фон Петерсвалд от семейство Берилиъм. Взел го е за един от семейните му врагове.

— Мислех, че е Нютън Маккой.

Опитал се да върне невинната си жертва към живота, но той умрял от гангрена. Преди да издъхне обаче, той накарал човека с кожените дрехи да се закълне като християнин, че ще предаде писмото, което той самият се бил заклел да връчи на президента на САЩ.

Попитах го за името му.

— Байрън Хатфийлд.

— Какво е новото име, което ви даде правителството?

— Никога не съм му отдавал значение — отговори той.

Оказа се, че принадлежи към едно от малкото семейства с кръвна връзка в страната, което е във вечна вражда с друго такова семейство от 1882 година.

— Никога не сме се натискали за тия нови втори имена — каза той.

Двамата с него бяхме настанени на люлеещите се позлатени столове в балната зала, за които всички вярваха, че са били купени специално за Белия дом от Жаклин Кенеди преди много години. На пилота бяха предложени същите удобства и той нетърпеливо чакаше реда си да говори. Погледнах табелката с името му на горния джоб. Там бе написано:

„КАПИТАН БЪРНАРД О’ХЕЪР“.

— Капитане — казах аз, — вие също май не сте започнали да използувате новото си второ име. — Забелязах освен това, че той е твърде възрастен, за да бъде само капитан, ако все още съществуваха такива неща. Всъщност той бе почти шестдесетгодишен.

Заключих, че е лунатик, който е намерил някъде униформата. Почувствувал се е толкова щастлив и умът му така се замъглил от това, как изглежда, че единственото му желание в този миг било да се перчи пред своя президент.

Той обаче бе напълно нормален. Било му заповядано да стои единадесет години в един секретен подземен хангар в Рок Грийн Парк. Никога преди не бях чувал за хангара.

Там бил скрит един хеликоптер за президента заедно с хиляди галони безценен бензин.

Според получените заповеди той трябвало да излезе най-после оттам, за да разбере „какво за бога става?“.

Трябваше да се засмея.

— Хеликоптерът все още ли е готов за полет? — попитах го аз.

— Да, сър, разбира се, че е готов. — Той сам го бил поддържал през последните две години, защото механиците изчезнали един по един.

— Млади човече — казах му, — ще те наградя с орден за това, което си извършил. Свалих значката от парцаливия си ревер и я закачих на неговия. На нея, разбира се, бе написано:

НИКОГА ВЕЧЕ САМОТА!