Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (40)

Глава тридесет и девета

И точно когато всичко вървеше така добре и американците бяха по-щастливи от всякога, въпреки че страната бе западнала и пред банкрут, хората започнаха да измират с милиони от албанската инфлуенца в повечето райони на страната. Тук, в Манхатън, ги косеше „Зелената смърт“.

Това бе краят на нацията. Останаха само семействата, нищо повече.

Але-хоп!

Имаше предявени претенции за царства, херцогства и разни подобни глупости, сформираха се армии, строяха се укрепления. Малко хора обаче одобряваха това, семействата страдаха повече от лошото време и колебанията в гравитацията.

Една нощ ужасна гравитация раздроби основите на Мачу Пикчу. Сградите, магазините, банките, златото, бижутата, колекциите от предмети на предколумбовото изкуство, операта, черквите, всичко изчезна от Андите и потъна в морето.

Аз плаках.

А семействата рисуваха навсякъде Исус Христос Похитения.

Известно време хората продължиха да изпращат сведения в Белия дом. Непрекъснато се сблъсквахме със смърт, смърт и отново смърт и самите ние очаквахме да умрем.

Все повече пренебрегвахме личната си хигиена. Не се къпехме и не си миехме зъбите редовно. Мъжете пуснаха бради и коси до раменете.

Започнахме да опустошаваме Белия дом, горяхме мебелите, лампериите, перилата на стълбите и рамките на картините, за да се стоплим.

Частната ми секретарка Хортънс Маскалъндж-13 Макбънди умря от инфлуенца. От същата болест умряха и камериера ми Едуард Стробъри^[1]-4 Клайндийнст и вицепрезидента Милдред Хилиъм^[2]-20 Тиъдърайдс.

Съветникът ми по научните въпроси д-р Албърт Акуамарийн^[3]-3 Пиатигорски буквално издъхна в ръцете ми на пода в овалния кабинет.

Беше висок почти колкото мен. Представям си каква гледка сме били двамата.

— Какво значи всичко това? — не преставаше да ме пита той.

— Не знам Албърт, а може би съм щастлив, че не знам.

— Питай някой китаец — каза той и предаде богу дух, както се казва.

От време на време телефонът звънеше. Това ставаше така рядко, че лично аз отговарях.

— Президентът е на телефона — казвах аз. По всяка вероятност говорех в тънкия, пръщящ диск с някакво митическо същество — Краля на Мичиган, Извънредния губернатор на Флорида, Временно-изпълняващия длъжността кмет на Бирмингам и други такива.

С всяка измината седмица обаче разговорите намаляваха. Накрая изобщо престанаха.

Бяха ме забравили.

Така дойде краят на моето президентство — бяха изминали две трети от втория ми мандат. Имаше и още нещо, което съдбоносно намаляваше със същата бързина — запасите ми от три-бензо-депортамил, които нямаше от къде повече да попълня.

Але-хоп!

Не смеех да преброя оставащите ми хапчета, докато повече не можех да издържам и го направих — почти нищо не бе останало. Толкова се бях пристрастил към тях, толкова много им дължах, че ми се струваше, че животът ще свърши с последното хапче.

Броят на сътрудниците ми също намаляваше бързо. Скоро остана само един. Останалите бяха покойници или се пръснаха и заминаха, тъй като нямаше никаква работа.

Единственият човек, който остана с мен, бе верният ми брат Карлост Дафодил-11 Вилависенсио, миячът на чинии, когото бях прегърнал първия ден, когато се преименувах Дафодил.