Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (11)

Глава десета

Тази нощ майка ни се държа известно време като луда.

В следващите години аз я опознах добре. Но през живота си не успях да се науча да обичам нито нея, нито някой друг, всъщност аз истински се възхищавам от непоколебимото й добро държание към мен и всичко останало. Тя ни лъжеше да. Независимо дали беше с хора или насаме с някого, не накърняваше ничия репутация.

Не беше тя, която каза в навечерието на петнадесетия ни рожден ден „Как мога да обичам граф Дракула и неговата свенлива невеста“, имайки предвид Илайза и мен.

Не беше тя, която попита съпруга си „Как можах да родя тези две разлигавени върлини?“

И тъй нататък.

Колкото до баща ми, той я прегърна. Той плачеше от любов и съжаление.

— Калеб, Калеб — каза тя в ръцете му — това не съм аз.

— Разбира се, скъпа.

— Моля те, прости ми.

— Да, мила, разбира се.

— А бог ще ми прости ли?

— Той вече ти е простил.

— Като че ли дяволът внезапно се всели в мен.

— Точно така беше Тиш — рече той.

Сега тя вече идваше на себе си — „О, Калеб…“

Не искам сега да търся състрадание, но позволете ми да кажа, че в ония дни аз и Илайза бяхме толкова чувствителни, колкото Голямата каменна глава в Ню Хемпшир.

Тогава се нуждаехме от обичта на родителите си, колкото рибата от велосипед, както се казва.

Затова, когато майка ни се изказа така злобно за нас и даже пожела смъртта ни, нашият отговор бе изцяло интелектуален. Много обичах да разрешаваме различни проблеми. Може би и с този щяхме да се справим, но не чрез самосъжаление и самоубийство, разбира се.

Тя евентуално отново щеше да дойде на себе си. Щеше да се закали в още сто наши рождени дни, ако господ бог решеше да я подложи на изпитание по този начин. Но преди това тя каза:

„Бих дала всичко, Калеб, за мъничко интелигентност, за искрица разум и човешко чувство в техните очи.“

Това се уреди много лесно.

Але-хоп!

Върнахме се в стаята на Илайза и нарисувахме едно послание на чаршафа й. Решихме да се вмъкнем в стаята им през фалшивата задна стена на един гардероб, когато заспят, и да го закачим на стената така, че да бъде първото нещо, което ще видят, когато се събудят.

То гласеше:

„Скъпи майко и татко, никога не ще бъдем красиви, но можем да бъдем толкова умни или толкова глупави, колкото светът ни иска да бъдем. Ваши покорни слуги: Илайза Мелон Суейн. Уилбър Рокфелер Суейн“.

Але-хоп!