Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (37)

Глава тридесет и шеста

Имаше ли по принцип противници на новата социална реформа? Имаше, разбира се. И както бяхме предрекли с Илайза, моите врагове бяха така разгневени от идеята за изкуствено създадените семейства, че организираха свои многоезични многочленни семейства.

Имаха също и специални значки, които продължиха да носят дълго след като бях вече избран за президент. Това, което пишеше там, бе фатално:

САМОТЕН, СЛАВА БОГУ!

Смях се, когато дори собствената ми жена, по баща Софи Ротшилд, започна да носи такава значка.

Але-хоп!

Тя побесня, когато получи официално писмо от президента, който фактически бе собственият й съпруг и който я уведомяваше, че трябва да престане да се нарича Ротшилд. Трябваше да смени името си с Пийнът^[1]-3.

И отново: Съжалявам, но се смях.

Софи се цупи няколко седмици. След това допълзя при мен в овалния кабинет — един следобед, когато гравитацията се бе засилила особено много — дойде да ми каже, че ме мрази.

Това никак не ме засегна.

Бях абсолютно наясно, както вече казах, че с човек като мен не може да се изгради щастливо семейство.

— Съвсем честно, не мислех, че ще отидеш толкова далеч, Уилбър — каза тя. — Знаех, че си налудничав като сестра си. Но не вярвах, че ще стигнеш чак дотам.

Не беше необходимо Софи да си вдига главата, за да срещне погледа ми. Проснал се бях на пода с възглавница под брадата. Четях един чудесен репортаж за нещо, което се бе случило в Урбана, Илиноис.

Не го оставих, за да й обърна необходимото внимание, и тя попита:

— Това, което четеш, по-интересно ли е от мен?

— Виж какво, от много години насам аз съм единственият американец, който е говорил с китаец. Току-що прочетох, че вече не е така. Китайска делегация е посетила вдовицата на един физик в Урбана преди около три седмици.

Але-хоп!

— Аз наистина не бих искала да ти отнемам от скъпоценното време — каза тя, — защото си много по-близък с китайците, отколкото някога си бил с мен.

Бях й подарил стол на колела за Коледа, за да се разхожда около Белия дом, когато гравитацията е много силна. Попитах я защо не го използува.

— Много ми става мъчно — рекох, — като те гледам да пълзиш на четири крака.

— Сега се казвам Пийнът — каза тя, — а това растение живее близо до земята. Това е едно от отличителните му качества. То е най-евтиното и най-ниското от всички растения.

В началото, когато изобщо започна всичко, мислех, че е особено важно да не се позволява на хората да сменят имената, дадени им от правителството. Грешах обаче, като изисквах това да се спазва стриктно. Сега непрекъснато ги сменят — и тук, на Острова на смъртта, и навсякъде. Не виждам нищо лошо в това.

Но спрямо Софи бях неумолим.

— Сигурно искаш да бъдеш Ийгъл^[2] или Дайъмънд^[3]-2? — попитах.

— Искам да бъда Ротшилд — отвърна Софи.

— В такъв случай ще трябва да отидеш на Мачу Пикчу — казах аз. Повечето от истинските й роднини бяха заминали там.

— Наистина ли си такъв садист, че ще ме караш да доказвам любовта си, като се отнасям приятелски с непознати, изпълзели от разни влажни дупки като стоножки? Или като охлюви? Като червеи?

— Е, стига де.

— Кога за последен път погледна навън, за да видиш онази идиотска тълпа зад сградата? — попита тя.

Ежедневно покрай сградата на Белия дом гъмжеше от хора, които претендираха, че са роднини на мен и Софи.

Помня, че имаше двойка близнаци-дребосъци, които носеха знаме с надпис: „Цветята на власт“.

Имаше и една жена, облечена във военна куртка над червена официална рокля. На главата й имаше старомоден кожен авиационен шлем, защитни очила и всичко останало. Носеше плакат на дълга дръжка с надпис: „Фъстъчено масло“.

— Софи — рекох й, — тези навън не са обикновените американци. Ти много правилно се изрази като каза, че са изпълзели от разни влажни дупки като стоножки, охлюви и червеи. Те никога не са имали приятели и роднини. През целия си живот са били принудени да вярват, че са попаднали на друга, чужда планета и затова никой никога не им е казал добра дума или им е дал работа.

— Мразя ги.

— Карай тогава — казах аз, — това, доколкото знам, не може да причини зло.

— Не мислех, че ще стигнеш чак дотам, Уилбър. Смятах, че ще се задоволиш с това, да станеш президент, но чак дотам — не вярвах.

— Щастлив съм, че го сторих и че можем да мислим за всички онези хора отвън, Софи. Те са уплашени отшелници, които са се изкушили да изпълзят от влажните си дупки от нови, човечни закони. И зашеметени, те търсят братята, сестрите и братовчедите, с които внезапно ги е дарил техният президент, отключвайки охраняваното досега социално съкровище на нацията.

— Ти си луд — каза тя.

— Възможно е, но няма да бъде халюцинация, ако видя всички тези хора извън оградата да се намират един друг, щом никой не ги е намерил досега.

— Те се заслужават — отсъди тя.

— Точно така — казах, — но те заслужават и още нещо, което ще постигнат, те вече имат смелостта да говорят с непознати. Погледни ги. Софи. Простият факт, че общуват с други хора, ще им помогне да се изкачат по стълбата на прогреса за часове или дни, най-много за седмици. И няма да бъде халюцинация, когато ги видя да стават човешки същества, след като са били толкова години, както ти ги нарече, стоножки, охлюви и червеи.

Але-хоп!