Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (13)

Глава дванадесета

Докато траеше всичко това, ние разделихме главите си на няколко фута и вече не мислехме така блестящо.

Станахме изведнъж толкова глупави, че помислихме баща си за полузаспал. Накарахме го да пие кафе и се опитахме да го разбудим с песни и гатанки, които знаехме.

Помня, че го попитах дали знае защо сметаната е много по-скъпа от млякото.

Той промърмори, че не знае.

— Защото кравите мразят да клечат над малки бутилки — обясни Илайза.

Смяхме се много на това. Търкаляхме се по пода. После Илайза стана, отиде до него и като се наведе над главата му с ръце на бедрата, нежно му се скара като на малко момче: „Ей, че си недосетлив, може ли така?“

В този момент пристигна д-р Стюарт Ролингс Мот.

Въпреки че бе предупреден по телефона за внезапната ни метаморфоза, привидно това за него бе ден като всички други. Както винаги, и сега той попита с влизането си: „Как сте днес?“

Тогава за първи път в живота си д-р Мот чу смислено изречение от моята уста: „Татко не ще да се събуди.“

— Наистина ли? — попита той и възнагради правилното ми и завършено изречение с едва забележима усмивка.

Беше така невъобразимо любезен и мил, че ни остави и започна да си бъбри с Овета Купър. Изглежда, майка й, която живееше в селото, беше болна.

— Овета — обърна се той към нея, — искам да ти кажа нещо, което сигурно ще те зарадва. Температурата на майка ти е вече почти нормална.

Баща ни обаче, вбесен от тази проява на нехайност от негова страна, без съмнение бе доволен, че му се отдава случай открито да се разгневи на някого.

— Колко време е продължавало това, докторе? — искаше да разбере той — откога знаете, че са умни?

Д-р Мот погледна часовника си.

— Отпреди четиридесет и две минути.

— Изобщо не изглеждате изненадан — подметна баща ни.

Д-р Мот помисли малко, после сви рамене.

— Много съм щастлив за всички — рече той.

Мисля, че всъщност докторът съвсем не изглеждаше щастлив при тези свои думи и това ни накара отново да си допрем главите с Илайза. Ставаше нещо странно и трябваше да го разберем на всяка цена.

Геният и този път не ни изневери. Помогна ни да разберем, че нашето положение е много по-критично от всеки друг път.

Както се случва с всички гении, нашият също имаше периоди в живота си, когато страдаше от страхотна наивност. Така стана и сега. Той посъветва, че най-доброто, което можехме да направим, за да се измъкнем от критичното положение, без да се скрием отново зад паравана на идиотщините.

— Бъ — каза Илайза.

— Дъ — добавих аз и се изпърдях.

Илайза отново се разлигави.

Аз взех една кифла с масло и я хвърлих към Овета Купър.

— Блътлъ — обърна се Илайза към баща ни.

— Фъфбей — извиках аз.

Баща ни заплака.