Айзък Азимов
Роботите на зората (84)

84.

Ако Жискар беше човек, навярно щеше просто да опули очи, мълчалив и смразен; или може би щеше да избухне вбесено; или да се свие от ужас; или да реагира по десетки други начини. Но понеже беше робот, той не даде никакъв признак на каквато и да било емоция и просто запита:

— Кое ви кара да смятате така, сър?

— Абсолютно сигурен съм, Жискар — каза Бейли, — че ти знаеш много добре как точно съм стигнал до това заключение, но ще ми направиш услуга, ако ми позволиш на това тихо място и за това кратко време, което ми остава преди да отпътувам, да изясня нещата заради самия себе си. Бих искал да изложа мислите си на глас. И бих искал да ме поправяш, ако греша.

— При всички случаи, сър.

— Предполагам, че първоначалната ми грешка е била да приема, че ти си по-несъвършен и по-примитивен робот от Данил, само защото изглеждаш по-малко човекоподобен. Едно човешко същество винаги би сметнало, че колкото по-човекоподобен е един робот, толкова по-усъвършенстван, усложнен и интелигентен би трябвало да бъде. Във всеки случай, робот като теб се проектира лесно, а такъв като Данил представлява голям проблем за хора като Амадиро и с него може да се справи само един гений в областта на роботиката, какъвто е Фастълф. И все пак, предполагам, че трудността в проектирането на Данил се крие във възпроизвеждането на всички човешки аспекти, като например израза на лицето, интонацията на гласа, жестовете и движенията, които са от изключителна сложност, но на практика нямат нищо общо с капацитета на мозъка. Прав ли съм?

— Напълно, сър.

— И така, аз автоматично те подцених — както и всички останали. Но ти се издаде още преди да бяхме кацнали на Аврора. Сигурно си спомняш, че по време на кацането ме беше обзел пристъп на агорафобия и за момент бях дори още по-безпомощен, отколкото снощи в бурята.

— Да, сър.

— В онзи момент Данил беше в каютата с мен, докато ти се намираше отвън пред вратата. Аз изпаднах в нещо подобно на кататонично състояние, а той вероятно не е гледал към мен и затова не е разбрал. Ти беше отвън и въпреки това, именно ти се втурна вътре и изключи устройството, което държах в ръце. Ти беше пръв преди Данил, макар че неговите рефлекси са също толкова бързи, колкото са и твоите, сигурен съм — както стана ясно, когато попречи на д-р Фастълф да ме удари.

— Д-р Фастълф не може да е искал да ви е удари.

— Не е. Той просто демонстрираше рефлексите на Данил. И все пак, както вече казах, тогава в каютата ти беше пръв. Аз едва ли съм бил в състояние да забележа този факт, но съм обучен да забелязвам всичко и не излизам напълно от строя, дори когато съм обхванат от агорафобичен ужас — както стана ясно и снощи. Забелязах, че ти беше пръв, макар че почти забравих за този факт. Съществува, разбира се, само едно единствено логично обяснение.

Бейли замълча в очакване Жискар да се съгласи, но роботът не каза нищо.

(Години по-късно, това беше първото нещо, което изникваше пред Бейли при спомена за пребиваването му на Аврора. Не бурята. Дори не и Гладиа. А тихото и спокойно време, прекарано под дървото, със зелените листа на фона на синьото небе, лекия ветрец, едва доловимия шум от животните и Жискар, изправен срещу него със слаб блясък в очите.)

— Изглежда, че по някакъв начин ти си отгатнал състоянието на мозъка ми — продължи Бейли, — и дори през затворената врата си разбрал, че съм изпаднал в някакъв пристъп. Или накратко казано — и може би упростенчески, — ти можеш да четеш умовете.

— Да, сър — тихо каза Жискар.

— А също така, можеш по някакъв начин да влияеш на умовете. Вярвам, че си забелязал как съм открил това, и си направил така, че да я забравя, а ако случайно съм си я припомнял да не й отдавам значение. Но не си се постарал твърде успешно, може би защото имаш ограничени възможности…

— Сър, Първият закон има приоритет — прекъсна го Жискар. — Трябваше да ви се притека на помощ, макар ясно да осъзнавах, че така ще се издам. А трябваше да попреча на вашето съзнание в минимална степен, за да не се стигне и до най-малкото увреждане.

Бейли кимна.

— Виждам, че си имаш своите проблеми. Аз бях възпрепятстван в минимална степен — и успях да си спомня всичко, когато съзнанието ми се беше отпуснало достатъчно и можех да мисля с освободени асоциации. Точно преди да изгубя съзнание в бурята разбрах, че ти ще ме намериш пръв, както тогава на кораба. Може да си ме намерил по моето инфрачервено излъчване, но всеки бозайник или птичка също излъчват, а това сигурно обърква нещата. Но освен това, ти си могъл да откриеш и разумна активност, макар че съм бил в безсъзнание. И така си ме намерил.

— Определено това ми помогна — съгласи се Жискар.

— И така, аз си спомнях — на границата със съня или безсъзнанието. Но щом съзнанието ми се връщаше напълно, аз отново забравях. Снощи обаче, се сетих за трети път, но не бях сам. С мен беше Гладиа. Тя ми повтори какво съм казал: „Той беше пръв“. Но дори и тогава не можах да разгадая смисъла, докато една случайна забележка на д-р Фастълф не ме отведе към мисълта, която премина през всички препятствия. И след като веднъж ми светна, аз си спомних и други неща. Например, когато се чудех дали кацаме на Аврора, ти ме увери, че крайната ни цел е Аврора още преди да бях задал въпроса. Предполагам, че не позволяваш на никой да разбере за твоята способност да четеш умовете.

— Така е, сър.

— А защо?

— Тази способност ми дава уникална възможност да се подчинявам на Първия закон, сър, и затова аз много я ценя. Мога далеч по-ефективно да предотвратявам опасностите за човешките същества. И все пак ми се струва, че нито д-р Фастълф — нито което и да било друго човешко същество — не биха търпели дълго време един робот, който чете умовете, затова пазя своите способности в тайна. Д-р Фастълф обожава да разказва историята за телепатичния робот, унищожен от Сюзън Келвин, а аз не бих искал той да повтори нейния подвиг.

— Да, той ми разказа легендата. Подозирам, че подсъзнателно той се досеща, че ти можеш да четеш умовете, иначе не би се пристрастил така към нея. А бих казал, че това е опасно за теб. На мен то определено ми помогна да се досетя.

— Правя каквото мога, за да неутрализирам опасността, без да се намесвам неоправдано в съзнанието на д-р Фастълф. Д-р Фастълф неизменно подчертава легендарния и невъзможен характер на историята всеки път, когато я разказва.

— Да, и това си спомням. Но ако Фастълф не знае, че ти можеш да четеш в умовете, значи първоначално не си бил проектиран с подобни способности. Тогава откъде ги имаш? Не, не ми казвай, Жискар. Нека направя едно предположение. Мис Василия е била изключително очарована от теб по времето, когато е била една млада жена, правеща първи стъпки в роботиката. Тя ми каза, че е експериментирала, като те е програмирала под непрякото наблюдение от страна на Фастълф. Възможно ли е в определен момент тя да е направила съвсем случайно нещо, което да те е надарило с тази способност? Прав ли съм?

— Прав сте, сър.

— А ти знаеш ли какво е било това нещо?

— Да, сър.

— Ти единственият телепатичен робот ли си?

— За сега — да, сър. Ще има и други.

— Ако те попитам какво е направила д-р Василия — или ако д-р Фастълф те попита, — ти би ли ни казал по силата на Втория закон?

— Не, сър, защото според мен за вас би било вредно, ако разберете, а следователно отказът ми ще е пряко следствие от Първия закон и ще има предимство. Но проблемът не би възникнал, защото аз бих разбрал, че някой се готви да ме попита и да ми заповяда, и бих премахнал в съзнанието му желанието да го стори, преди да се е случило каквото и да било.

— Да — съгласи се Бейли. — Вечерта преди снощната, докато вървяхме от имението на Гладиа към имението на Фастълф, попитах Данил дали е имал контакти с Джендър по време на неговото пребиваване у Гладиа. Той ми отвърна съвсем просто, че не е. После се обърнах към теб с намерението да ти задам същия въпрос, но не знам защо така и не те попитах. Предполагам, че си потиснал намерението ми да го направя.

— Да, сър.

— Защото ако те бях попитал, щеше да бъдеш принуден да кажеш, че си го познавал добре през този период, а ти не си бил готов да ми го съобщиш.

— Не бях, сър.

— Но през този период на връзка с Джендър ти си знаел, че Амадиро е експериментирал с него, защото предполагам, че си можел да четеш и в ума на Джендър или да разкриваш позитронните му потенциали…

— Да, сър, дешифрирането на човешка мозъчна активност, както и на мозъчната активност при роботите, се обхваща от една и съща способност. Роботите са много по-лесни за разбиране.

— Ти не си одобрявал занятията на Амадиро, защото си съгласен с Фастълф по въпроса за завладяването на Галактиката, нали?

— Да, сър.

— Защо не спря Амадиро? Защо не заличи от съзнанието му желанието да експериментира с Джендър?

— Сър — отвърна Жискар, — аз не мога да се бъркам така лесно в съзнанието на хората. Решението на Амадиро беше толкова дълбоко и сложно вкоренено в него, че би се наложило да извърша много неща, за да го залича от ума му — а той е много развит и важен ум, който не бих искал да увредя. Оставих нещата да продължат доста време, докато се чудех, кое действие би удовлетворило най-пълно изискванията на Първия закон. Накрая избрах нужния начин за оправяне на положението. Не беше лек избор.

— Решил си да обездвижиш Джендър преди Амадиро да е успял да открие метода за проектиране на един истински хуманоиден робот. Знаел си как да го направиш, тъй като за всичките изминали години си успял чудесно да разбереш теориите на Фастълф, като си ги прочел в ума му. Така ли е?

— Точно така, сър.

— Така че в крайна сметка Фастълф не е бил единственият, който е знаел достатъчно, за да обездвижи Джендър.

— В известен смисъл той е, сър. Моята собствена способност е просто отражение — или продължение — на неговата.

— Но тя стига. Не си ли даде сметка, че това обездвижване ще изложи Фастълф на огромна опасност? Че естествено подозренията ще паднат върху него? Имал ли си намерение да признаеш своята постъпка и да разкриеш способностите си, ако това е било необходимо, за да го спасиш?

— Наистина си давах сметка, че д-р Фастълф би изпаднал в болезнено положение — отвърна Жискар, — но нямах намерение да признавам вината си. Надявах се да се възползвам от положението, за да ви доведа на Аврора.

— Да ме доведеш мен тук? Твоя идея ли беше това? — Бейли се почувства доста глупаво.

— Да, сър. Ако ми разрешите, бих искал да обясня.

— Моля те, обясни ми — каза Бейли.

— Знаех за вас от Мис Гладиа и от д-р Фастълф — започна Жискар, — не само от онова, което те казваха, но и от това, което се криеше в главите им. Разбрах за положението на Земята. Ясно беше, че земляните живеят зад стени, от които им е трудно да избягат, но също така ясно ми беше, че и аврорианците живеят зад стени.

Аврорианците живеят зад стени, направени от роботи, които ги предпазват от всички превратности в живота. Според плановете на Амадиро, аврорианците трябваше да издигнат стена от предпазни общества на новите аврориански заселнически планети. Освен това, аврорианците живеят и зад стените, изградени от техния собствен продължителен живот, което ги принуждава да надценяват своята индивидуалност и им пречи да обединят научния си потенциал. Нито пък се въвличат в шумните дрязги на противоречията. Посредством Председателя, те дават накъсо всяка несигурност и така стигат до споразумение за решението, още преди проблемът да е изпъкнал. Не си губят времето да се занимават с едно истинско и детайлно обсъждане на най-доброто решение. Те искат тихо решение.

Стените на земляните са груби и буквални, така че тяхното съществуване се натрапва и е очевидно — а винаги се намират такива, които копнеят да се измъкнат. Аврорианските стени са нематериални и дори не се усещат. На никой не му минава през ум мисълта за бягство. Затова ми се струва, че земляните, а не аврорианците — или другите космолити — трябва да заселят Галактиката и да основат онова, което един ден ще се превърне в Галактическа Империя.

Всичко казано дотук представляват аргументите на д-р Фастълф и аз съм съгласен с тях. Д-р Фастълф обаче, се задоволява само с аргументите, докато аз с моите способности, не можех да бъда доволен. Трябваше да изследвам пряко мозъка поне на един землянин, за да мога да бъда сигурен в изводите си, а вие бяхте землянинът, който реших, че бих могъл да доведа на Аврора. Обездвижването на Джендър послужи както за да спре Амадиро, така и за повод на вашето посещение. Оказах съвсем лек натиск върху Мис Гладиа, за да предложи тя на д-р Фастълф да ви извика тук; после и върху него, за да предложи това на Председателя; и върху Председателя, за да го накарам да се съгласи. След като вече пристигнахте, аз ви изследвах и останах много доволен от онова, което открих.

Жискар спря да говори и отново, типично по роботски замръзна безучастно.

Бейли направи гримаса.

— Започва да ми се струва, че нямам никаква заслуга за работата, която свърших тук. Ти сигурно си се погрижил да ме насочиш към истината.

— Не, сър. Напротив. Поставях пред вас бариери — разумни, разбира се. Не ви оставих да разкриете моите способности, макар че бях принуден да се издам. Постарах се да се чувствате потиснат и отчаян в свободното си време. Насърчавах ви да излизате на открито, за да изследвам вашите реакции. И въпреки това вие успяхте да преодолеете всички препятствия и да се измъкнете, така че аз останах доволен. Открих, че копнеете за стените на вашите Градове, но разбрах, че искате да се научите да се справяте и без тях. Открих, че гледката на Аврора от Космоса ви кара да страдате, както и излагането ви на бурята, но нито едното, нито другото не ви попречи да мислите, нито ви отклони от вашата задача. Открих, че вие приемате своите недостатъци и краткия си живот — и че не бягате от противоречията.

— Откъде си сигурен, че представлявам земляните като цяло? — попита Бейли.

— Знам, че не е така. Но от вашия разум научих, че има някои хора като вас. Ние ще започнем изграждането с тях. Аз ще се погрижа за това — и сега, след като вече знам ясно пътя, който трябва да следваме, ще подготвя и други роботи като мен. Те също ще се погрижат за това.

— Искаш да кажеш, че на Земята ще дойдат телепатични роботи? — сепна се изведнъж Бейли.

— Не, не искам да кажа това. А вие с право се безпокоите. Прякото участие на роботи ще означава да се издигнат отново същите онези стени, които обричат Аврора и Външните светове на парализа. Земляните ще трябва да заселват Галактиката без никакви роботи. Това ще означава трудности, опасности и страдания, които няма да имат край — събития, които роботите биха могли да предотвратят, ако присъстваха, — но в крайна сметка, за човешките същества ще се окаже по-добре, че са постигнали всичко сами. А може би някой ден — някой ден в далечното бъдеше — роботите ще се появят пак. Кой може да знае?

— Можеш ли да предсказваш бъдещето? — не сдържа любопитството си Бейли.

— Не, сър, но тъй като изучавам умовете на хората, придобих смътната представа, че поведението на хората се подчинява на закони така, както поведението на роботите се подчинява на Трите закона на роботиката. В известен смисъл, по тези закони би могло да се определи бъдещето — някой ден. Човешките закони са далеч по-сложни от Законите на Роботиката и аз нямам представа как биха могли да бъдат изведени. Може би те са от статистическо естество, тоест проявяват се добре единствено когато се прилагат върху големи популации от хора. Тяхното действие може да не е задължително и да не се проявява реално освен в случаите, когато въпросните големи популации не съзнават действието на тези закони.

— Кажи ми, Жискар, това ли има предвид д-р Фастълф, когато говори за бъдещата наука „психоистория“?

— Да, сър. Аз му подсказах тази идея, за да може да се започне нейната разработка. В един момент ще се появи и необходимостта от нея — при положение, че съществуването на Външните светове като дългоживущи роботизирани общества наближава своя край и се задава нова експанзионистична вълна на краткоживущи човешки същества, която изключва роботите.

— А сега — Жискар се изправи на крака — мисля, сър, че е време да тръгнем към имението на д-р Фастълф и да подготвим вашето заминаване. Разбира се, това, което говорихме тук, няма да бъде повторено.

— То е строго поверително, уверявам те — каза Бейли.

— Наистина — спокойно продължи Жискар. — Но няма защо да се притеснявате от отговорността да не проговорите. Ще ви позволя да си спомняте за разговора, но никога няма да изпитате желание да го възпроизведете — ни най-малко.

Бейли повдигна вежди в знак на смирение.

— Още едно нещо, Жискар — каза той, — преди да си ме стегнал. Ще се погрижиш ли да не притесняват Гладиа на тази планета, да не се отнасят зле с нея заради това, че е соларианка и че е приела един робот за съпруг, и… и тя да приеме предложенията на Гремионис?

— Чух последния ви разговор с Мис Гладиа, сър, и разбирам. Ще се погрижа за това. А сега, сър, мога ли да се сбогувам с вас, докато няма никой край нас? — Жискар протегна ръка по най-човешкия начин, по който Бейли го беше виждал да се държи.

Бейли пое ръката. Пръстите й бяха твърди и студени.

— Сбогом… приятелю Жискар.

— Сбогом, приятелю Илайджа — отвърна Жискар, — и запомнете, че макар изразът да се отнася за Аврора, от този момент нататък, Земята ще представлява истинската Планета на Зората.