Айзък Азимов
Роботите на зората (27)

27.

Бейли излезе от къщата на Гладиа по залез. Обърна се в посоката, накъдето предположи, че се намира западният хоризонт и видя слънцето на Аврора — пурпурно червено на фона на зеленото като ябълка небе, с тънки ивици червеникави облаци в горната си част.

— Йосафате — измърмори той. Очевидно слънцето на Аврора, което беше по-студено и по-оранжево от земното, изглеждаше още по-различно при залез, когато лъчите му преминаваха през по-дебелия слой въздух.

Данил беше зад него; Жискар — както преди, отпред.

— Добре ли сте, колега Илайджа? — дочу Бейли гласа на Данил.

— Съвсем добре — увери го Бейли, доволен от себе си. — Външният свят ми понася добре, Данил. Дори мога да се възхитя на залеза. Винаги ли изглежда така?

Данил погледна безстрастно залязващото слънце.

— Да — отвърна той. — Но нека по-скоро да тръгваме към имението на д-р Фастълф. По това време на годината здрачът бързо отминава, колега Илайджа, а бих искал да стигнем там, докато все още можете ясно да виждате.

— Готов съм. Да тръгваме.

Бейли се зачуди, дали не би било по-добре да изчакат тъмното. Нямаше да му е приятно да не вижда, но пък щеше да има илюзията, че е на закрито. Дълбоко в себе си той не беше сигурен, колко време щеше да продължи еуфорията, породена от неговото възхищение на залеза (истински залез, да не забравяме, на открито). Но това беше страх от неизвестното и той нямаше намерение да му се дава.

Жискар се понесе безшумно назад към него и го попита:

— Ще предпочете ли да изчакаме, сър? Тъмнината по-добре ли ще ви устройва? За нас няма да представлява пречка.

Бейли усети присъствието на още роботи, които обикаляха на известно разстояние около тях. Дали Гладиа не беше назначила на роботите си дежурство по охраната, или Фастълф беше пратил своите?

Това беше още по-показателно за грижите, които всички те полагаха за него, и Бейли реши от инат да не се поддава на своята слабост.

— Не, тръгваме сега — отвърна той и бързо закрачи към имението на Фастълф, което се виждаше между дърветата в далечината.

„Роботите ако щат да ме следват.“ — наперено си помисли той. Знаеше, че ако се замисли по-сериозно, щеше да открие в себе си някаква частица, която все още потрепва при мисълта, че той се намира върху оголената кожа на една планета, без никаква друга защита, освен въздуха между себе си и огромната пустош. Но той нямаше да мисли за това.

Челюстите му затракаха, устните затрепериха. Сигурно заради неговото усещане за неподвластност на страха. Или може би беше от студения вечерен вятър, от който му настръхна и кожата на ръцете.

Не беше от откритото.

Не беше.

Бейли заговори, като се опита да раздели челюстите си една от друга:

— Познаваше ли добре Джендър, Данил?

— Бяхме заедно известно време — отвърна Данил. — След като конструираха моя приятел Джендър и преди той да отиде в имението на мис Гладиа, ние бяхме неотлъчно заедно.

— Притесняваше ли те, Данил, че Джендър прилича на теб толкова много?

— Не, сър. И двамата се различавахме, колега Илайджа, а и д-р Фастълф не ни бъркаше. Следователно, бяхме две отделни личности.

— А ти можеше ли да ги различаваш, Жискар? — Вече бяха по-близо до него, може би защото останалите роботи бяха застъпили дежурствата на дълги разстояния.

— Доколкото си спомням — отвърна Жискар, — не е имало случай, когато това да се е налагало.

— А ако се беше наложило, Жискар?

— Тогава щях да ги отлича един от друг.

— Какво беше мнението ти за Джендър, Данил?

— Моето мнение, колега Илайджа? По отношение на какво искате да чуете моето мнение за Джендър? — попита Данил.

— Например, вършеше ли добре работата си?

— Несъмнено.

— Беше ли задоволителен във всяко едно отношение?

— Във всяко отношение, доколкото ми е известно.

— Ами ти, Жискар? Какво е твоето мнение?

— Никога не съм бил толкова близък с моя приятел Джендър, колкото беше приятелят ми Данил — отвърна Жискар, — а и не би било редно да изказвам мнение. Мога да кажа, че доколкото ми е известно, д-р Фастълф винаги беше доволен от приятеля ми Джендър. Изглеждаше еднакво доволен и от приятеля ми Джендър, и от приятеля ми Данил. Но не мисля, че съм програмиран така, че да си позволя сигурност по въпроса.

— А какво ще кажеш за времето, когато Джендър е бил в имението на мис Гладиа? — попита Бейли. — Тогава поддържахте ли връзка, Данил?

— Не, колега Илайджа. Мис Гладиа го държеше в своето имение. В случаите, когато тя посещаваше д-р Фастълф, Джендър никога не я придружаваше, доколкото ми е известно. В случаите, когато придружавах д-р Фастълф при посещенията му в имението на мис Гладиа, не виждах приятеля си Джендър.

Бейли остана малко изненадан. Той се обърна към Жискар, за да го попита същото, замълча и накрая сви рамене. Така нямаше да стигне доникъде и както д-р Фастълф беше отбелязал по-рано, нямаше особена полза от кръстосания разпит на един робот. Роботите никога нямаше да кажат нещо, което съзнават, че би навредило на някое човешко същество. Нито пък човек можеше да се заяжда с тях, да ги подкупва или да ги подмами. Нямаше да излъжат открито, но щяха да упорстват — ако ще и учтиво — в даването на безполезни отговори.

А може би, нямаше и значение.

Бяха стигнали прага на имението на Фастълф и Бейли усети, че ускорява дъха си. Беше убеден, че треперенето на ръцете и долната му устна наистина се е дължало единствено на студения вятър.

Слънцето вече се беше скрило, тук-там се виждаше по някоя звезда и небето притъмняваше в странен зеленикаво-пурпурен цвят, сякаш току-що му бяха нанесли побой. Бейли отмина през вратата към топлината на светещите стени.

Беше в безопасност.

Фастълф го поздрави.

— Връщате се тъкмо навреме, мистър Бейли. Плодотворно ли беше вашето заседание с Гладиа?

— Твърде плодотворно, д-р Фастълф — отвърна Бейли. — Дори е възможно да държа ключа към отговора в ръцете си.