Метаданни
Данни
- Серия
- Позитронни роботи (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Robots of Dawn, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Симеонова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Роботите на зората, ИК „Елма“, София, 1993. Художник: Филип ДЕСЕВ. Формат: 84×108/32. Офс. изд. Тираж: 12 000 бр. Страници: 384. Цена: 34.00 лв. ISBN 945-8375-01-Х (грешен) 954-8375-01-Х (поправен)
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
Статия
По-долу е показана статията за Роботите на Зората от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Роботите на Зората | |
The Robots of Dawn | |
Автор | Айзък Азимов |
---|---|
Създаване | 1983 г. САЩ |
Първо издание | 1983 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Поредица | Цикъл „Роботите“ |
Предходна | Голото слънце |
Следваща | Роботите и империята |
Преводач | Мая Симеонова |
Роботите на Зората (на английски: The Robots of Dawn) е роман на американския писател фантаст Айзък Азимов. За първи път публикувана през 1983, това е трета книга от цикъла „Роботите“, която подобно на своите предшественици Стоманените пещери и Голото слънце съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр. През 1983 романът е номиниран за наградите Хюго и Локус.[1]
Главни действащи лица
- Илайджа Бейли: Полицейски детектив, натоварен с разследване убийството на хуманоидния робот Джендър Панел на планетат Аврора.
- Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот от Аврора, стар партньор на Бейли в разкриването извършителите на две предишни убийства.
- Р. Жискар Ревентлов: Робот с нехуманоидна форма конструиран от д-р Хан Фастълф. Той е дясната ръка на своя създател.
- Хан Фастълф: Известен аврориански политик и специалист по роботика, обвинен за унищожаването на построения от него хуманоиден робот Джендър Панел.
- Гладиа Делмар: Главна героиня в романа Голото слънце, след събитията в който напуска родната си Солария и се премества да живее на планетата Аврора, където получава за ползване робота Джендър Панел. За населението на Аврора тя става известна като соларианката или Гладиа Солария.
- Василия Алиена: Дъщеря на д-р Фастълф, който противно на аврорианските обичаи я отглежда лично. По-късно двамата изпадат в състояние на дълбок личен конфликт с баща си довел до раздялата им. Доктор Алиена е експерт в областта на роботиката и членува в аврорианския Институтът по роботика.
- Келдън Амадиро: Глава на Институтът по роботика.
- Сантирикс Гремионис: Аврориански фризьор и дизайнер, предлагал се няколко пъти за интимен пратньор на Гладиа Делмар
- Бен Бейли: Син на Илайджа Бейли.
- Рутилан Хордър: Председател на Аврора и де факто управляващ планетата.
Сюжет
След успешното разрешаване на случая с убийството на соларианеца Рикей Делмар, Илайджа Бейли се завръща на Земята дълбоко убеден в необходимостта от промяна в начина на живот на населението и насочването му към колонизирането на нови планети в галактиката. Като първа стъпка той и синът му започват да се борят с присъщата на земляните агорафобия, като се престрашават да прекарват дълго време извън огромния купола на Ню Йорк.
Две години след завръщането му от Солария и по време на една от тези „тренировки“, на Бейли е съобщено, че космолитската планета Аврора е поискала по дипломатически път помощ от земния детектив в разследването на значимо престъпление. С неохота Бейли се съгласява да проведе разследване и достигне до истината.
На път за Аврора Бейли отново се среща със стария си партньор и приятел Р. Даниил Оливо, както и с дясната ръка на д-р Хан Фастълф Р. Жискар Ревентлов. Землянинът е информиран, че задачата му е да открие кой е предизвикал фатално умствено увреждане на хуманоидния робот Джендър Панел. Главен обвиняем за това „роботоубийство“, както нарича случилото се Бейли, е самият създател на робота д-р Хан Фастълф. Той лесно бива приет за такъв от редица аврорианци поради това, че е считан за водещия специалист по роботика на планетата и единствения, по собствено признание, притежаващ знанията и уменията необходими, за да се причини непоправимо умствено увреждане на хуманоиден робот. Той е член на влиятелна аврорианска политическа партия, която желае развитието на мирни и дори приятелски отношения със Земята, поради което земното правителство има интерес в оневиняването му.
На Аврора Бейли се среща отново с Гладиа Делмар, на която д-р Фалстъф предоставя унищожения робот Джендър Панел, след нейното пристигане от родната и планета Солария. Гладиа е дълбоко засегната от загубата на робота поради любовта си към него. Тя дори счита унищожения робот за свой съпруг.
Бейли посещава и отчуждената дъщеря на д-р Фастълф д-р Василия Алиена, която е убедена във възможността баща и да е извършителя на престъплението и го описва като безчувствено чудовище. Тя изпитва и ненавист към Фалстъф поради това, че той е взел при раздялата им любимия ѝ робот Жискар Ревенлов, който се е грижил за Василия като малка и над когото тя е извършвала технологически експерименти. По-късно Бейли разпитва и младия Сантирикс Гремионис, който многократно се е предлагал за интимен партньор на Гладиа и на Василия.
Послед е разпитан началникът на аврорианския Институт по роботика Келдън Амадиро. Амадиро е главния политически съперник на д-р Фалстъф и крайно враждебно настроен към Земята и възможността земляни отново да колонизират космоса. Главната цел на институтът е да направи възможно колонизирането на нови планети от космолити с помощта на хуманоидни роботи. Основна пречка за осъществяването на тази идея е нежеланието на д-р Фалстъф, който е единствения жив специалист конструирал такива роботи, да сподели опита си. Водени от Амадиро учените в института, сред които е и д-р Василия Алиена, правят редица неуспешни опити да създадат хоманоиден робот.
Достигнал до изводи засягащи решението на случая Бейли свиква събрание с участието на д-р Фалстъф, д-р Амадиро и председателя на легислатурата на Аврора Рутилан Хордър, на която разкрива причините довели до унищожението на Джендър Панел и привидния извършител на престъплението.
Успешното изпълнение на възложената задача от Бейли осигурява подобряването на отношенията между Земята и Аврора, което определя хода на по-натъшните събития в човешката история.
Макар и представил удовлетворителен за аврорианците отговор на мистерията с роботоубийството Бейли запазва в тайна името на истинския извършител на престъплението, който всъщност е робота Жискар, развил способността да бъде телепат и така усвоил способностите по който един робот може да се доведе до изключване.
Източници
- ↑ 1984 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 13 септември 2009.
Литература
69.
Беше се случило два пъти досега. Веднъж предната нощ, когато Бейли се унасяше в сън, както и сега, и веднъж по-рано същата вечер, когато изпадна в безсъзнание под дървото в бурята. И двата пъти се беше сещал за нещо, беше му се явявал някакъв проблясък, който разбулваше мистерията около разследването така, както светкавицата разбулваше мрака.
Но това беше траяло също толкова кратко, колкото и светкавицата.
Какво беше то?
Щеше ли да се появи пак?
Този път Бейли се опита съзнателно да го улови, да хване изплъзващата се истина. Или изплъзващата се илюзия? Дали това не представляваше просто бягство от разумните доводи на съзнанието, едно нахлуване на привлекателни щуротии, които не биха могли да бъдат анализирани адекватно в отсъствието на адекватно функциониращ разум?
Постепенно Бейли се отказа от търсенето. То — каквото и да беше — нямаше да се появи отново. Както не се появяваха еднорози в един свят, в който те не съществуваха.
По-лесно му беше да си мисли за Гладиа и за това, как се беше чувствала тя тази вечер. Бейли беше изпитал допира до копринената й блуза, под която обаче, беше почувствал нейните малки, изящни ръце и гладката кожа на тялото й.
Щеше ли да се осмели да я целуне, ако краката му не бяха се подкосили? Или може би това би било прекалено?
Бейли чу как дъхът му излиза с меко изхъркване и това го стресна, както винаги. Той се разсъни и се замисли отново за Гладиа. Сигурно преди да си тръгне… но не и ако не би могъл да направи нищо за нея в зам… Нямаше ли това да е един вид отплата за ус… Отново чу мекото хъркане, но този път не му обърна внимание.
Гладиа… Никога не беше допускал, че ще я види пак… камо ли да я докосне… камо ли да я прегърне… прегърне…
Не разбра кога премина от своите мисли в съня.
Държеше я отново в ръце, както преди… Но тя нямаше блуза… и кожата й беше топла и мека… ръцете му се плъзнаха бавно надолу по нейните рамена и по скритите очертания на ребрата й…
В това имаше нещо прекалено реално. Всичките му сетива се бяха напрегнали. Той долавяше дъха на нейната коса, а устните му вкусваха слабо, съвсем слабо солената й кожа. Те двамата като че ли не бяха вече изправени. Дали не си бяха легнали или може би лежаха още от самото начало? И какво беше станало с осветлението?
Бейли усети дюшека под себе си, одеалото отгоре… тъмнина… но тя все още беше в ръцете му и нейното тяло беше съвсем голо.
Шокът го накара да се събуди.
— Гладиа?
Възходяща интонация… не беше за вярване…
— Шшт, Илайджа. — Тя опря нежно пръстите на едната си ръка върху неговите устни. — Не казвай нищо.
Със същия успех можеше да му каже да спре ударите на сърцето си.
— Какво правиш?
— Не знаеш ли какво правя? При теб съм в леглото.
— Но защо?
— Защото така искам. — Тялото й се отърка в неговото.
Гладиа прищипа нощницата му в горния край и шевът, на който тя се крепеше, се разпори.
— Не мърдай, Илайджа. Изморен си и не искам да се напрягаш за нищо повече.
Илайджа усети, че го облива топла вълна. Реши да не се съпротивлява на Гладиа.
— Не съм чак толкова уморен, Гладиа — каза той.
— Не — остро отсече тя. — Отпусни се! Искам да се отпуснеш. Не мърдай.
Устата й се прилепи към неговата, сякаш да го накара да млъкне. Бейли се отпусна и през ума му мина мисълта, че всъщност той следваше чужди нареждания, че беше уморен и че по-скоро искаше да му го направят, отколкото той да го прави. После, пламнал от срам, си даде сметка, че всъщност се опитва да намали своята вина. („Нищо не можех да направя“ — чу сам да се оправдава. — „Тя ме накара.“) Йосафате, какъв страхливец беше! Колко непоносимо унизително беше!
Но тези мисли бързо се стопиха. Във въздуха сякаш се носеше тиха музика. В стаята стана по-топло. Одеалото беше изчезнало, нощницата му — също. Бейли почувства как главата му се зарови в люлката на нейните ръце и той се притисна към нещо меко.
По нейното положение той осъзна с неподправена изненада, че мекото нещо беше лявата й гърда, чието зърно сочеше право към устните му.
Тя припяваше леко на музиката — сънливо-жизнерадостна мелодия, която не му беше позната.
Гладиа се поклащаше нежно напред-назад и с върха на пръстите си леко подраскваше брадичката и врата му. Бейли се отпусна доволен, че не трябва да върши нищо, че оставя на нея да подхване и изпълни всяко едно действие. Не се съпротивяваше, когато тя размърда ръцете му и Бейли ги оставяше да си стоят там, където ги сложеше тя.
Не правеше нищо и когато отвръщаше със засилваща се възбуда, която достигна връхната си точка, това беше само защото не можеше да постъпи другояче.
Тя изглеждаше неизтощима и той не искаше да я спира. Освен сладострастието от сексуалното общуване, Бейли изпита отново същото онова чувство за пълен разкош, породено от неговата детинска бездейственост, докато го къпеха.
В крайна сметка, той не можеше повече да издържа, а и тя сякаш не можеше да направи нещо повече. Гладиа легна до него с глава, пъхната между лявото рамо и гърдите му. Лявата й ръка се беше отпуснала върху неговите гърди, пръстите й галеха нежно късите му, извити косъмчета.
На Бейли му се стори, че тя измърмори:
— Благодаря ти… Благодаря ти…
„За какво ли?“ — зачуди се той.
Бейли вече едва усещаше нейното присъствие, след този изцяло безметежен край на тежкия ден, който му подейства също толкова упоително, колкото би го направил и легендарният непентес[1]. Бейли пропадаше, сякаш пръстите му се бяха отпуснали от ръба на скалата на грубата реалност и той потъваше… потъваше… през пухкавите облаци на плътната завеса на съня към бавно люшкащия се океан на сънищата.
И ето че в този момент, онова, което той не беше успял да извика, дойде само. За трети път завесата се повдигна и всички събития, откакто беше напуснал Земята, изплуваха пред него с болезнена яркост. Отново всичко му стана ясно. Той се помъчи да заговори, да чуе думите, които очакваше да чуе, да ги задържи и да ги направи част от своите мисловни процеси, но макар и да се вкопчваше в тях с всяка нишка на съзнанието си, те му се изплъзнаха и повече не се върнаха.
Неговият втори ден на Аврора завърши много подобно на първия — поне в това отношение.