Айзък Азимов
Роботите на зората (53)

53.

Нещата се промениха, след като вече се озова на открито. Бейли спря и погледна нагоре.

— Странно — отбеляза той. — Не мислех, че е минало чак толкова много време, дори като се има предвид, че аврорианският ден е малко по-кратък от стандартния.

— Какво има, колега Илайджа? — загрижено попита Данил.

— Слънцето е залязло. Не бих допуснал.

— Слънцето още не е залязло, сър — намеси се Жискар. — Има още около два часа преди залез.

— Задава се буря, колега Илайджа — поясни Данил. — Облаците притъмняват, но засега все още няма опасност от започването й.

Бейли потрепери. Тъмнината, сама по себе си, не го плашеше. Всъщност, когато се намираше на открито нощем, с илюзията за обграждащи го стени, Бейли се чувстваше далеч по-спокоен отколкото денем, когато хоризонтите се разширяваха и откритото пространство се ширеше във всички посоки.

Проблемът беше, че сега не беше нито ден, нито нощ.

Той се опита пак да си спомни какво беше изпитал, когато веднъж, докато се намираше на открито, беше завалял дъжд.

Изведнъж се сети, че никога не е бил навън когато вали сняг и че дори нямаше представа какво може да представлява валежът от кристализирала твърда вода. Описанията с думи определено не бяха достатъчни. По-младите излизаха понякога да се пързалят с кънки или с шейни — или просто така — и се връщаха с възторжени крясъци — но винаги доволни, че са се прибрали зад стените на Града. Бен се беше опитал веднъж да си направи чифт ски, според указанията в някаква древна книга, и беше пропаднал, погребан наполовина, в една преспа от бялото вещество. Но дори описанията на Бен, какво представлява то на външен вид и на пипане, бяха мъчително смътни и незадоволителни.

И после, никой не излизаше когато наистина валеше сняг, за разлика от случаите, когато веществото беше просто разпръснато по земята наоколо. На това място Бейли си помисли, че единственото нещо, за което нямаше две мнения, беше, че валеше само когато беше много студено. Сега не беше много студено; беше просто хладно. Онези облаци не вещаеха сняг. Чудно защо, той намери в това само минимална утеха.

Денят не приличаше на облачните дни, които Бейли беше преживял на Земята. На Земята облаците бяха по-леки; беше сигурен в това. Бяха сивкаво-бели, дори когато покриваха плътно небето. Тук светлината — доколкото я имаше — жълтееше доста, с призрачен жълто-сивкав оттенък.

Дали това не се дължеше на факта, че слънцето на Аврора беше по-оранжево от слънцето на Земята?

— Цветът на небето… необичаен ли е? — попита Бейли.

Данил погледна нагоре.

— Не, колега Илайджа. Ще има буря.

— Често ли имате такива бури?

— По това време на годината — да. Случва се да има гръмотевични бури. Не е изненадващо. Вчера и повторно тази сутрин предупредиха в прогнозата за времето. Ще свърши още преди разсъмване, така че земята ще може да се напои. Напоследък сме под нормата на валежите.

— И става толкова студено? Това също ли е нормално?

— О, да. Но нека да влезем в аеромобила, колега Илайджа. Той може да се отоплява.

Бейли кимна и тръгна към аеромобила, който си стоеше на тревната площ, където го бяха оставили преди обяда. После сепнато спря.

— Чакайте. Не попитах Гремионис как да стигнем до имението — или кабинета на Амадиро.

— Няма смисъл, колега Илайджа — бързо възрази Данил, промушил ръка под лакътя на Бейли, докато внимателно и неотклонно го побутваше към колата. — В паметта на приятеля ми Жискар се съхранява картата на Института и той ще ни отведе до Административния център. Много е вероятно кабинетът на Амадиро да се помещава там.

— В информацията ми е включено и това — каза Жискар, — че кабинетът на Амадиро е в Административния център. Ако по някакви причини той не се намира в кабинета си, а в своето имение, то също се намира наблизо.

Бейли отново се озова притиснат между двата робота на предната седалка. Най-вече Данил, с неговата човекоподобна топлина на тялото, му беше добре дошъл. Най-външният слой на Жискар приличаше на платнена обвивка, така че изолираше и роботът не беше толкова студен при допир, колкото голият метал. Но на зъзнещия Бейли той му се струваше по-непривлекателен.

Бейли се усети навреме, преди да беше обвил ръка около раменете на Данил с намерението да го придърпа още повече към себе си, за да се успокои напълно. Той смутено прибра ръка в скута си и измърмори:

— Не ми харесва как изглежда навън.

Може би в своето старание да отвлече вниманието на Бейли от гледката на външния свят, Данил попита:

— Колега Илайджа, откъде разбрахте, че д-р Василия е насърчавала мистър Гремионис да проявява интерес към мис Гладиа? Не знам да сте получавали доказателство в подкрепа на това.

— Не съм — отвърна му Бейли. — Бях толкова отчаян, че си играех на догадки — тоест, блъфирах с малко вероятни събития. Гладиа ми каза, че Гремионис е бил единственият човек, който е проявявал толкова голям интерес към нея, че се е предлагал многократно. Помислих си, че той може да е убил Джендър от ревност. Допусках, че може да е разбирал достатъчно от роботика, за да го направи, но тогава разбрах, че дъщерята на д-р Фастълф, Василия, е роботик и има физическа прилика с Гладиа. Чудех се, дали Гремионис, очарован от Гладиа, не е бил очарован по-рано и от Василия — и дали убийството не е било извършено в резултат на заговор между тях двамата. Именно със сляпо налучкване на съществуването на такъв заговор успях да убедя Василия да се срещне с мен.

— Но нали не е имало такъв заговор, колега Илайджа — възрази Данил, — поне доколкото става дума за унищожението на Джендър. Василия и Гремионис не са могли да подготвят това унищожение, дори и да са работили заедно.

— Определено — и все пак Василия се изнерви от предположението, че може да има връзка между нея и Гремионис. Защо? Когато Гремионис ни каза, че първоначално е бил привлечен от Василия, а чак после от Гладиа, аз се зачудих дали връзката между тях двамата не е индиректна. Дали по някаква причина, която е била по-отдалечено свързана — и все пак свързана — със смъртта на Джендър, Василия не е насърчавала преориентацията на Гремионис. В края на краищата, между тях трябва да има някаква връзка; начинът, по който Василия реагира на моето предположение в началото, го показа недвусмислено. Подозренията ми са били основателни. Василия е замислила скока на Гремионис от едната към другата жена. Гремионис се учуди, че аз знам, че е било така, и това също се оказа полезно, защото ако ставаше дума за нещо съвсем невинно, тогава нямаше защо да го превръщат в тайна — а очевидно то е било тайна. Спомнете си, че Василия не спомена да е насърчавала Гремионис да се обърне към Гладиа. Когато й казах, че Гремионис се е предлагал на Гладиа, тя реагира така, сякаш го чува за първи път.

— Но, колега Илайджа, какво значение има това?

— Може би ще открием. Струва ми се, че то не е било важно нито за Гремионис, нито за Василия. В такъв случай — ако въобще трябва да му се отдава някакво значение, — вероятно е замесен и трети човек. Ако има някаква връзка с Джендър, то този човек трябва да е роботик, който да е по-добър и от Василия — а това може да е само Амадиро. Затова му намекнах за съществуването на заговор, като изрично подчертах, че съм разпитвал Гремионис и че се обаждам от неговото имение — и това пак подейства.

— И все пак аз още не разбирам какво означава това, колега Илайджа.

— Нито пък аз — освен някои смътни догадки. Но може би ще разберем при Амадиро. Нашето положение е толкова лошо, нали разбираш, че с догадки и блъфиране няма какво повече да загубим.

Докато разговаряха, аеромобилът се беше повдигнал на въздушната си възглавница и се беше издигнал до една умерена височина. Той мина над ивица храсталаци и сега отново се носеше над затревени площи и посипани с чакъл пътища. Бейли забеляза, че там, където тревата беше по-висока, тя се огъваше на една страна от вятъра, като че ли над нея минаваше друг невидим — и много по-голям — аеромобил.

— Жискар — попита Бейли, — ти си записал разговорите, на които присъства, нали?

— Да, сър.

— И можеш да ги възпроизведеш?

— Да, сър.

— И можеш лесно да намериш — и възпроизведеш — нещо конкретно, казано от някой конкретен човек?

— Да, сър. Няма да се наложи да прослушвате целия запис.

— А при необходимост можеш ли да се явиш в качеството си на свидетел в съда?

— Аз ли, сър? Не, сър. — Погледът на Жискар беше прикован към пътя. — Тъй като при достатъчно умело нареждане, един робот може да бъде накаран да излъже, а никакви призиви или заплахи от страна на съдията не биха били от полза, законът мъдро предвижда роботът да няма право да дава свидетелски показания.

— Тогава каква полза има от твоите записи?

— Това, сър, е нещо друго. Веднъж направен, един запис не може да бъде променен с просто нареждане, макар че може да бъде изтрит. Следователно, такъв запис може да се приеме за веществено доказателство. Но в това отношение няма ясни прецеденти и дали записът ще бъде приет или не, зависи от конкретния случай и от конкретния съдия.

Бейли не можа да разбере, дали чутото беше само по себе си потискащо, или неприятната лилавеникава светлина, в която се къпеше пейзажът наоколо, не му действаше по този начин.

— Добре ли виждаш, за да караш, Жискар? — попита той.

— Разбира се, сър, но това не е задължително. Аеропланът има компютъризиран радар, който му позволява да избягва препятствията, дори в случай че аз, по необясними причини, не успея да изпълня своите задължения. Радарът беше включен вчера сутринта, когато пътувахме спокойно, макар че прозорците бяха затъмнени.

— Колега Илайджа — намеси се Данил, като отново отклони разговора от притеснителната за Бейли тема за предстоящата буря, — вярвате ли, че д-р Амадиро наистина може да ни помогне?

Жискар спря колата върху една открита поляна пред широко, но не много високо здание със сложно гравирана фасада, която без съмнение беше нова и все пак успешно имитираше нещо доста старинно.

Бейли се досети, че това е Административният център.

— Не, Данил — отвърна той, — подозирам, че Амадиро е прекалено умен, за да изтърве и най-малкото нещо, за което бихме могли да се хванем.

— Ако това е така, тогава какво ще правим по-нататък?

— Не знам — отвърна Бейли с мрачното усещане за deja vu^[1], — но ще се опитам да измисля нещо.