Включено в книгата
Оригинално заглавие
Child of Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 27 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЕТЕ НА ВРЕМЕТО. 1993. Изд. Летера, Пловдив. НФ роман. Превод: [от англ.] Диана НЕШЕВА [Child of Time, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1991)]. Художник: Биляна ГОСПОДИНОВА. Редактор: Минка ЗЛАТАНОВА. Печат: „Образование и наука“ — ЕАД, София. Формат: 20 см. Твърда корица. Страници: 352. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Цена: 56.00 лв. (с подв.); 50.00 лв. ISBN: 954-516-024-1.

 

Романа частично е базиран на разказа на Айзък АЗИМОВ „Малкото грозно момченце“ [The Ugly Little Boy] (1958).


И сред мрака, в пустотата и мълчанието той изглеждаше по-едър, огромен и много стар, стар като Времето, което трябваше да влезе в каютата, притихнала като гробница, и да спре краткия си поглед в съзерцание на ефимерната победа на успокоителния сън. Ала той беше само дете на времето, самотник, последният представител на погубено и забравено поколение.

Джоузеф Конрад

Пролог
Сребърния облак

Осъмнаха със сняг. Нощният западняк го бе довял на крилете си и го бе поръсил над земята като рехава мъгла. Снегът сигурно идваше отдалече, далече. В него още се таеше ароматът на морето и сега, когато топлите пръсти на зората докоснаха необятната студена тундра, той се заиздига над нея.

Някога, много отдавна, Сребърния Облак бе виждал морето. Тогава беше момче, все още ловуваше в западните земи. Морето бе огромна черна стихия, но докоснеше ли го слънцето, засияваше като невиждан течен пламък. Смъртно опасно бе да влизаш в него, ала истинско вълшебство да го съзерцаваш. Той никога повече нямаше да го види — това поне знаеше. Сега тамошните земи бяха в ръцете на Другите, а Племето с всяка изминала година отстъпваше все по-навътре, към мястото, където се ражда слънцето. Сребърния Облак знаеше, че дори Другите да изчезнеха тъй внезапно, както се бяха появили, за него няма надежда да се завърне в крайбрежните земи. Бе прекалено стар, прекалено отслабнал, прекалено близо до края. Половин живот бе нужен на Племето да измине обратния път. Може би дори повече. А Сребърния Облак нямаше толкова време. Около две-три години, и то ако има късмет.

Но и това му стигаше. Той бе виждал морето, а никой от хората му не можеше да се похвали с това. Никога нямаше да забрави мириса, нито напора на огромната му мощ. Сега стоеше на възвишението, откъдето се виждаше поселището, взираше се в изведнъж побелелите равнини, разтваряше широко ноздри и вдъхваше дълбоко мускусния аромат на море и изпаренията от топящия се сняг. За миг се почувства млад.

Само за миг.

Зад него някой каза:

— Снощи, като пристигнахме, нищо не каза за снега, Сребърен Облак.

Мъдрата. Защо го бе проследила чак дотук? Беше се изкачил горе, за да постои сам в утринната тишина. Най-малко нея искаше да види в този миг на уединение.

Сребърния Облак се извърна и я погледна:

— Толкова необичайно нещо ли е снегът, та да предупреждавам всеки път, когато се зададе?

— Но сега е петата седмица на лятото.

Той сви рамене:

— И лете може да завали сняг, Мъдра жено.

— През петата седмица?

— През коя да е седмица — отвърна Сребърния Облак. — Помня лета, когато снегът валеше неспирно дни наред. През него проблясваше яркото лятно слънце, а той падаше ли, падаше. При това тогава бяхме в западните земи, където летата са по-топли.

— Било е много отдавна, още преди да се родя. Летата навсякъде стават по-топли. Всички разправят така и изглежда, е вярно. Трябваше да ни кажеш, че идва сняг, Сребърен Облак.

— На това сняг ли му викаш, Мъдра жено? Едва-едва е навяло.

— Трябваше да извадим покривалата.

— Заради тоя скрежец? Заради няколко снежинки?

— Да. Никой не обича да се събужда със заснежено лице. Длъжен бе да ни предупредиш.

— Не сметнах за необходимо — раздразнено отговори Сребърния Облак.

— Все пак трябваше да ни кажеш. Освен ако, разбира се, не си знаел.

Мъдрата впи в него враждебен поглед.

Колкото повече я побеждава старостта, толкова по-заядлива става, помисли Сребърния Облак. Спомни си времето, когато бе красива стройна девойка с име Пролетната Река — с водопад гъсти черни коси и гърди, налети като летни дини. Всички мъже в Племето я желаеха. Той също, не можеше да го отрече. Но сега бе прехвърлила тридесетата си зима, косата й висеше на бели фитили, гърдите й бяха изсъхнали и мъжете вече не я гледаха с копнеж. Сменила бе името си — Мъдрата — и се държеше високомерно, сякаш Богинята е навестила душата й.

— Знаех, че ще завали, но и че не си струва да го споменавам. Старата рана на бедрото ми обади, че иде сняг. Тя никога не ме е подвеждала.

— Чудя се дали наистина си го усетил?

— Наричаш ме лъжец, така ли?

— Ако знаеше за снега, щеше да ни кажеш. И на теб, както на всички останали, щеше да ти е приятно под покривалото. Дори по-приятно.

— Тогава ме убий — рече Сребърния Облак. — Вярно, не предвидих падането на снега. Затова не ви предупредих и се събудихте със заскрежени лица. Това е непростим грях. Извикай Палачите. Накарай ги да ме отведат оттатък хълма и да ми ударят дванадесет тояги от слонова кост. Да не мислиш, че ме е страх, Мъдра жено? Преживял съм четиридесет зими, та дори и малко отгоре. Много съм стар и уморен. Ако искаш за известно време да оглавиш Племето, Мъдра жено, на драго сърце ще се оттегля.

— Недей, Сребърен Облак.

— Това искаш, нали? С всеки изминал ден те озарява все по-дълбока мъдрост, а аз просто остарявам. Заеми мястото ми. Ето! Дръж!

Той свали наметалото от меча кожа, отличителния белег на водачите, и го запрати в лицето й.

— На! Вземи! Вземи и короната от пера, и жезъла от слонова кост, и всичко останало. Ще слезем и ще съобщим на хората. Моето време изтече. Сега ти можеш да поведеш Племето. Хайде! Племето е твое!

— Държиш се като глупак. Пък и не си искрен. Денят, в който хвърлиш короната от пера и жезъла, ще те намерим вкочанен. Нито миг по-рано.

Тя побутна наметалото към него.

— Спести ми великодушието си. Нямам никакво желание да заема мястото ти. Нито сега, нито след смъртта ти. Знаеш го.

— Тогава защо дойде да ми говориш за този нищо и никакъв снежец?

— Защото е петата седмица на лятото.

— Е, и? Вече ти обясних. Снегът може да идва по всяко време на годината. Много добре знаеш.

— Проверих Пръчките на Паметта. Толкова рано не е валяло сняг, откакто бях девойка.

— Проверила си Пръчките на Паметта? — изненада се Сребърния Облак. — Тази сутрин?

— Че кога друг път? Събудих се, видях снега и се изплаших. Ето защо отидох при Пазителката на Миналото и я помолих да ми покаже Пръчките. Заедно ги преброихме. Преди седемнадесет години е заваляло през петата седмица на лятото. Оттогава не се е случвало. И знаеш ли какво е станало тогава? Шестима от нашите са загинали по време на лов за носорози, а четирима били премазани от стадо разярени мамути. Десетима убити за едно лято.

— За какво намекваш, Мъдра жено?

— За нищо. Питам — не смяташ ли снега за поличба?

— Смятам, че снегът си е сняг, нищо повече.

— Да не би Богинята да ни е сърдита?

— Не питай мен, а Богинята. Напоследък тя не разговаря често с мен.

Мъдрата ядно стисна устни.

— Не се шегувай, Сребърен Облак. А ако снегът означава, че тук ни грози опасност?

— Погледни — той царствено посочи долината и равнините. — Да виждаш някаква опасност? Аз виждам малко сняг, само това. Много малко сняг. Виждам и как хората се пробуждат, усмихват се и се залавят за работа в утрото на поредния хубав ден. Ей това виждам. Посочи ми знак за гнева на Богинята!

И наистина оттук всичко долу изглеждаше невероятно спокойно. В главния лагер девойките стъкмяваха сутрешните огнища. Хлапаците, недорасли да ловуват, се шляеха наоколо и изравяха изпод снежния покров вейки и сухи чимове за огъня. Отляво — във владенията на Майките — закусваха бебетата. Ето я Млечния Фонтан — тази неуморна жена с по едно кърмаче на всяка гърда. Ето я и Дълбоката Вода — играе в кръг с пепелчуците, сега спира, за да утеши невръстно момченце — Небесния Огън, което си е ожулило коляното. Зад покоите на Майките Жриците на Богинята са издигнали каменна пирамида. Това е Светилището. Жените се суетят наоколо. Една от тях подготвя плодовете за жертвоприношението, друга полива жертвеника с кръвта на убития вчера вълк, а трета разпалва дневния огън. Отсреща Ездача на Мамути е подредил сечивата си и вече е приготвил няколко кремъчни остриета. Все още е ненадминат майстор, въпреки парализата, която полека-лека обхваща ръцете му.

Седнали зад него, Лунната Танцьорка и една от дъщерите й, както обикновено, дъвчат кожата за наметала, за да омекне. В далечината Ловното Общество се разпръсква ветрилообразно из тундрата с вдигнати копия и боздугани. Издължените неравни дири още личат в бързо топящия се сняг. Едва забележимите очертания на петите и патравите пръсти се отдалечават от лагера.

Да, всичко изглежда нормално и спокойно. Разпуква се поредният ден от живота на Племето. Племето, което съществува от памтивека и ще остане на земята до сетния й ден.

Защо да се безпокои от някакъв си снежец? Животът е тежък. Снегът е нещо нормално през цялата година. Богинята не им е обещавала лете да не вали сняг, макар че последните години бе доста милостива в това отношение.

Странно как нощес не усети приближаването на снега. Или го долови, ала не му обърна достатъчно внимание. Много болежки се обаждаха напоследък и му беше все по-трудно да ги разгадава.

Въпреки това всичко изглеждаше наред.

— Слизам — каза той на Мъдрата. — Дойдох тук да се усамотя, но, както виждам, това не ми е позволено.

— Дай да ти помогна — предложи тя.

Сребърния Облак яростно отблъсна протегнатата ръка.

— Да не ме мислиш за сакат, жено? Махни си ръката.

Тя безразлично сви рамене:

— Както желаеш, Сребърен Облак.

Ала склонът бе опасно неравен, а под тънкия слой киша се криеха малки подли камъчета и пътеката под нозете му беше хлъзгава и несигурна. Неизминал и десет крачки, Сребърния Облак съжали, задето от гордост отхвърли помощта на Мъдрата. И все пак не можеше да приеме. Никой не обръщаше внимание на понакуцването, но започнеше ли да търси опора, за да се спусне по полегат хълм като този, щяха да решат, че е дошло време да го придружат в последния му път. Да, старците бяха на почит до деня, в който не можеха да ги закрилят повече. В младостта си той също бе съпровождал беловласите до сетния им дом. Тъжна гледка: изравяха им гнезда в снега и оставаха край тях, докато студът ги приспи завинаги. Той не искаше такава помощ. Нека всичко дойде с времето си, нито час по-рано. И бездруго наближава.

Стигна подножието на хълма леко запъхтян. Беше плувнал в лепкава пот под дебелото наметало от сива кожа, но спускането не беше никак лошо. Все още бе достатъчно силен да се справи сам.

Подуши миризма на топла гозба. Из въздуха се носеха пронизителни бебешки писъци и детски смях. Слънцето бързо се издигаше. Обзе го задоволство.

След три дни започваше Празника на Лятото. Тогава щеше да изпълни танц в центъра на лагера, да принесе в жертва младото биче и да втрие кръвта му в кожата на тазгодишната избраница. После щеше да я отведе встрани и да я прегърне, за да осигури успешния есенен лов. С приближаването на Празника в душата на Сребърния Облак се прокрадваше безпокойство. Страхуваше се, че е доста отслабнал и няма да танцува добре, че може да сбърка при жертвоприношението. Това се случи навремето със стария вожд. Не бе уверен и че ще се справи с посвещаването на девойката. Ала утринната топлина стопи всичките му страхове. Мъдрата се превърна в стара разтреперана глупачка. Снегът не означаваше нищо. Нищо! Денят бе хубав и ясен. Предстоеше им прекрасно лято и слънчевите лъчи щяха дълго да огряват Племето.

Жалко, че Празника на Лятото няма да се състои днес, докато духът му е приповдигнат, а тялото, макар и за кратко, усеща прилив на сила. Танцът, бичето, посвещаването на девицата…

— Сребърен Облак! Сребърен Облак!

Пресипнали, задъхани гласове и дрезгави, изнурени стонове се дочуха откъм голото поле, отвъд мястото, където Жриците се суетяха около Светилището.

Какво беше това? Защо Ловното Общество се връщаше така скоро? Защо бързаха толкова?

Той засенчи очите си с ръка и погледна към слънцето. Да, Вълчото Дърво и Разцепения Хълм тичаха с все сила към лагера и го викаха. Вълчото Дърво размахваше копие и сякаш не бе на себе си, а Разцепения Хълм като че не носеше оръжие. Двамата се добраха до поселището залитащи и се строполиха в нозете на Сребърния Облак. Едва дишаха, от устата им се изтръгваха стенания и хрипове. Бяха сред най-издръжливите мъже, ала навярно бяха тичали по целия път колкото краката им държат и бяха смазани от умора.

Дълбоко безпокойство полази Сребърния Облак и помрачи краткия миг радостен покой.

— Какво има? — не ги остави той да си поемат дъх. — Защо се връщате толкова рано?

Разделения Хълм посочи зад гърба си. Ръката му трепереше като на старец, зъбите му тракаха.

— Другите! — изхриптя той.

— Какво? Къде?

Разцепения Хълм поклати глава. Нямаше сили да продължи.

С огромно усилие Вълчото Дърво продума:

— Не ги видяхме. Само следи.

— В снега?

— В снега.

Вълчото дърво бе коленичил с наведена глава. Болезнени конвулсии разтърсваха раменете му. След миг отново успя да отвори уста:

— Следите им! Дълги тесни стъпки. Ей такива. — Той очерта стъпало във въздуха. — Другите! Без съмнение.

— Колко са?

Вълчото дърво поклати глава и затвори очи.

— Много — внезапно възвърна гласа си Разцепения Хълм. Той вдигна ръце и разпери пръсти, после пак и пак. — Повече са от нас. Два, три, четири пъти повече. Вървят от юг на север.

— И леко на запад — мрачно додаде Разцепения Хълм.

— Значи към нас.

— Може би. Не съм сигурен.

— Мисля, че идват към нас — настоя Разцепения Хълм.

— Или ние отиваме към тях. Ако не внимаваме, може да се натъкнем на тях.

— Другите! Чак тук! — Сребърния Облак сякаш говореше на себе си. — Но нали не обичат откритите равнини? Не са свикнали с тях. Какво ще търсят тук? Да си стоят край морето. Сигурен ли си, че следите са техни, Вълчо Дърво? А ти, Разцепен Хълм?

Двамата кимнаха.

— Ще ни пресекат пътя, но според мен няма да стигнат до нас — отговори Вълчото Дърво.

— Аз пък мисля, че ще стигнат — възрази Разцепения Хълм.

— Според мен не знаят, че сме тук.

— А аз казвам, че знаят — упорстваше Разцепения Хълм.

Сребърния Облак скри в длани лицето си, после дръпна брадата си до болка. Взря се на изток, сякаш, ако се напрегне, би видял как отрядът на Другите пресича пътеката, по която трябваше да тръгне Племето. Ала видя само блясъка на утринната заря.

След миг-два се обърна и погледът му срещна очите на Мъдрата. Очакваше да прочете в тях самоувереност и ехидно задоволство. Все пак летният сняг се оказа лош знак. Не само че не бе успял да предскаже опасността, но и погрешно бе изтълкувал страшната поличба. Видя ли? — след миг щеше да каже тя. — Сполетя ни голяма беда, а ти си вече неспособен да ни водиш.

Ала за негова изненада по лицето на Мъдрата нямаше и следа от отмъстителност. То бе потъмняло от мъка, по страните й тихо се стичаха сълзи. Сетне тя протегна ръка към него, в жеста й долови скрита нежност.

— Сребърен Облак — промълви кротко. — О, Сребърен Облак…

Тя не плаче за себе си, нито заради надвисналата опасност. Тя оплаква мен — с удивление проумя той.