Серия
Позитронни роботи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Robots of Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Роботите на зората, ИК „Елма“, София, 1993. Художник: Филип ДЕСЕВ. Формат: 84×108/32. Офс. изд. Тираж: 12 000 бр. Страници: 384. Цена: 34.00 лв. ISBN 945-8375-01-Х (грешен) 954-8375-01-Х (поправен)


По-долу е показана статията за Роботите на Зората от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Роботите на Зората
The Robots of Dawn
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1983 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Цикъл „Роботите“
Предходна Голото слънце
Следваща Роботите и империята

Преводач Мая Симеонова

Роботите на Зората (на английски: The Robots of Dawn) е роман на американския писател-фантаст Айзък Азимов. За първи път публикувана през 1983, това е трета книга от цикъла „Роботите“, която подобно на своите предшественици Стоманените пещери и Голото слънце съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр. През 1983 романът е номиниран за наградите Хюго и Локус[1].

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив, натоварен с разследване убийството на хуманоидния робот Джендър Панел на планетат Аврора.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот от Аврора, стар партньор на Бейли в разкриването извършителите на две предишни убийства.
  • Р. Жискар Ревентлов: Робот с нехуманоидна форма конструиран от д-р Хан Фастълф. Той е дясната ръка на своя създател.
  • Хан Фастълф: Известен аврориански политик и специалист по роботика, обвинен за унищожаването на построения от него хуманоиден робот Джендър Панел.
  • Гладиа Делмар: Главна героиня в романа Голото слънце, след събитията в който напуска родната си Солария и се премества да живее на планетата Аврора, където получава за ползване робота Джендър Панел. За населението на Аврора тя става известна като соларианката или Гладиа Солария.
  • Василия Алиена: Дъщеря на д-р Фастълф, който противно на аврорианските обичаи я отглежда лично. По-късно двамата изпадат в състояние на дълбок личен конфликт с баща си довел до раздялата им. Доктор Алиена е експерт в областта на роботиката и членува в аврорианския Институтът по роботика.
  • Келдън Амадиро: Глава на Институтът по роботика.
  • Сантирикс Гремионис: Аврориански фризьор и дизайнер, предлагал се няколко пъти за интимен пратньор на Гладиа Делмар
  • Бен Бейли: Син на Илайджа Бейли.
  • Рутилан Хордър: Председател на Аврора и де факто управляващ планетата.

Сюжет

След успешното разрешаване на случая с убийството на соларианеца Рикей Делмар, Илайджа Бейли се завръща на Земята дълбоко убеден в необходимостта от промяна в начина на живот на населението и насочването му към колонизирането на нови планети в галактиката. Като първа стъпка той и синът му започват да се борят с присъщата на земляните агорафобия, като се престрашават да прекарват дълго време извън огромния купола на Ню Йорк.

Две години след завръщането му от Солария и по време на една от тези „тренировки“, на Бейли е съобщено, че космолитската планета Аврора е поискала по дипломатически път помощ от земния детектив в разследването на значимо престъпление. С неохота Бейли се съгласява да проведе разследване и достигне до истината.

На път за Аврора Бейли отново се среща със стария си партньор и приятел Р. Даниил Оливо, както и с дясната ръка на д-р Хан Фастълф Р. Жискар Ревентлов. Землянинът е информиран, че задачата му е да открие кой е предизвикал фатално умствено увреждане на хуманоидния робот Джендър Панел. Главен обвиняем за това „роботоубийство“, както нарича случилото се Бейли, е самият създател на робота д-р Хан Фастълф. Той лесно бива приет за такъв от редица аврорианци поради това, че е считан за водещия специалист по роботика на планетата и единствения, по собствено признание, притежаващ знанията и уменията необходими, за да се причини непоправимо умствено увреждане на хуманоиден робот. Той е член на влиятелна аврорианска политическа партия, която желае развитието на мирни и дори приятелски отношения със Земята, поради което земното правителство има интерес в оневиняването му.

На Аврора Бейли се среща отново с Гладиа Делмар, на която д-р Фалстъф предоставя унищожения робот Джендър Панел, след нейното пристигане от родната и планета Солария. Гладиа е дълбоко засегната от загубата на робота поради любовта си към него. Тя дори счита унищожения робот за свой съпруг.

Бейли посещава и отчуждената дъщеря на д-р Фастълф д-р Василия Алиена, която е убедена във възможността баща и да е извършителя на престъплението и го описва като безчувствено чудовище. Тя изпитва и ненавист към Фалстъф поради това, че той е взел при раздялата им любимия ѝ робот Жискар Ревенлов, който се е грижил за Василия като малка и над когото тя е извършвала технологически експерименти. По-късно Бейли разпитва и младия Сантирикс Гремионис, който многократно се е предлагал за интимен партньор на Гладиа и на Василия.

Послед е разпитан началникът на аврорианския Институт по роботика Келдън Амадиро. Амадиро е главния политически съперник на д-р Фалстъф и крайно враждебно настроен към Земята и възможността земляни отново да колонизират космоса. Главната цел на институтът е да направи възможно колонизирането на нови планети от космолити с помощта на хуманоидни роботи. Основна пречка за осъществяването на тази идея е нежеланието на д-р Фалстъф, който е единствения жив специалист конструирал такива роботи, да сподели опита си. Водени от Амадиро учените в института, сред които е и д-р Василия Алиена, правят редица неуспешни опити да създадат хоманоиден робот.

Достигнал до изводи засягащи решението на случая Бейли свиква събрание с участието на д-р Фалстъф, д-р Амадиро и председателя на легислатурата на Аврора Рутилан Хордър, на която разкрива причините довели до унищожението на Джендър Панел и привидния извършител на престъплението.

Успешното изпълнение на възложената задача от Бейли осигурява подобряването на отношенията между Земята и Аврора, което определя хода на по-натъшните събития в човешката история.

Макар и представил удовлетворителен за аврорианците отговор на мистерията с роботоубийството Бейли запазва в тайна името на истинския извършител на престъплението, който всъщност е робота Жискар, развил способността да бъде телепат и така усвоил способностите по който един робот може да се доведе до изключване.

Източници

  1. 1984 Award Winners & Nominees. // Worlds Without End. Посетен на 2009-09-13.

Литература

На Марвин Мински и Джоузеф Ф. Енгелбергер, които обобщиха (съответно) теорията и практиката на роботиката.

1
БЕЙЛИ

1.

Илайджа Бейли се озова в сянката на дървото и промърмори:

— Така си и знаех. Потя се.

Той постоя, изпъна се, избърса потта от веждите си с опакото на ръката, после се вгледа кисело във влагата по нея.

Мразя потенето — каза той без да се обръща към никого, сякаш постулираше космически закон. И за сетен път се ядоса на Вселената, която правеше нещата едновременно жизнено необходими и неприятни.

Човек никога не се потеше (освен, разбира се, ако не пожелаеше) в Града, където температурата и влажността се контролираха напълно. Там никога не възникваше абсолютна необходимост тялото да функционира така, че производството на топлина да превишава отделянето й.

Виж, това беше цивилизовано.

Бейли се загледа в полето, където се беше пръснала групичка мъже и жени. В известен смисъл те бяха под негов надзор, повечето — младежи под двадесет години. Но имаше и хора на средна възраст, като него. Те копаеха несръчно и вършеха ред други неща, които по принцип се извършваха от роботи — и то далеч по-ефективно. Сега, обаче, на роботите беше наредено да стоят настрана и да чакат, докато човешките същества упорито се упражняваха.

В небето се стелеха облаци и за момент един от тях закри слънцето. Бейли несигурно погледна нагоре. От една страна това означаваше, че директното затопляне от слънцето (и потенето) шяха да спрат. От друга страна, дали нямаше вероятност да завали?

Това беше проблемът с откритото пространство. Човек вечно се люшкаше между неприятни алтернативи.

На Бейли винаги му изглеждаше странно как така относително малък по размери облак може да скрие слънцето изцяло, като затъмни Земята от хоризонт до хоризонт, и въпреки това по-голямата част от небето да си остане синя.

Той стоеше под балдахина от листа (един вид примитивна стена и таван, с успокояващата при допир здравина на кората) и се вгледа отново към групичката, изучавайки я с поглед. Веднъж седмично те излизаха тук, независимо какво беше времето.

А спечелваха и нови привърженици. Определено бяха повече на брой от неколцината смелчаци, които започнаха в началото. Градската управа, ако и да не им помагаше истински в начинанието, поне беше достатъчно любезна да не създава пречки.

На хоризонта отдясно на Бейли — източно, както можеше да се предположи по положението на следобедното слънце — се виждаха притъпените, многопръсти кули на Града, обградил всичко, заради което си заслужаваше да се живее. Бейли забеляза и едно малко, подвижно петънце, прекалено далече, за да може да се види ясно.

Начинът, по който то се движеше, и някои други белези, твърде неуловими, за да могат да бъдат описани, подсказваха недвусмислено, че това е робот. Бейли не се изненада. Повърхността на Земята извън Градовете беше царство на роботите, не на човешките същества — освен неколцината, които, подобно на него, мечтаеха за звездите.

Погледът му механично се върна обратно към копаещите звездомечтатели и се плъзна помежду им. Той можеше да разпознае и назове по име всеки един от тях. Всички работеха, всички се приучаваха да издържат на откритото пространство и…

Бейли се намръщи и промърмори:

— Къде е Бентли?

Откъм гърба му долетя жизнерадостен и леко запъхтян глас:

— Тук съм, татко.

Бейли рязко се извърна.

— Не прави така, Бен.

— Какво да не правя?

— Да се промъкваш така предателски зад гърба ми. Достатъчно ми е трудно да поддържам равновесието си на открито, че на всичкото отгоре да мисля и за изненади.

— Не съм се опитвал да те изненадам. Мъчно се вдига много шум, като ходиш по тревата. Какво да се прави. Не мислиш ли, че би трябвало да се връщаш, татко? Навън си вече от два часа. Мисля, че ти стига толкова.

— Защо? Защото съм на четиридесет и пет, а ти си един нищо и никакъв хлапак на деветнадесет? Мислиш си, че трябва да се грижиш за своя грохнал баща, нали?

— Да, май е така. Страхотно детективско прозрение. Караш направо по същество.

Бен се усмихна широко. Имаше кръгло лице, очите му искряха. Беше взел много от Джеси, помисли си Бейли, много от майка си. Имаше и малка следа от продълговатото и сериозно лице на самия Бейли.

И все пак, Бен мислеше като баща си. Случваше се да изпадне в мрачна сериозност, което недвусмислено показваше абсолютно законния му произход.

— Много съм си добре — натърти Бейли.

— Добре си, татко. Ти си най-добрият от нас, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

— Възрастта ти, разбира се. При това не съм забравил, че именно ти започна всичко това. Видях обаче, че се скри под дървото и си помислих… е, може би на стария му стига толкова.

— Ще ти дам аз на теб „стария“ — закани се Бейли. Роботът, който забеляза по посока на Града, беше вече достатъчно близо, за да се види ясно, но Бейли го игнорира като нещо несъществено. Той продължи:

— Има смисъл човек да отива на сянка от време на време, ако слънцето пече много силно. Трябва да се научим да използваме преимуществата на откритото пространство, така както се учим да понасяме неудобствата.

— Ето, че слънцето излиза иззад онзи облак.

— Да, ще излезе.

— Добре де, не искаш ли да се прибираш?

— Мога да издържа. Веднъж седмично имам свободен следобед и го прекарвам тук. Това е мое изключително право. То върви с ранга ми К-7.

— Не става дума за правата ти, татко. Става дума за преумора.

— Чувствам се прекрасно, уверявам те.

— Разбира се. А като се върнеш в къщи, ще се пъхнеш направо в леглото и ще лежиш в тъмното.

— Естествен антидот за преосветяване.

— И мама ще се тревожи.

— Е, нека се тревожи. Ще й е от полза. Пък и какво лошо има в това, че съм тук отвън? Най-лошото е, че се потя, но ще трябва просто да свикна. Не мога да избягам от това. В началото не можех да стигна толкова далеч от Града и трябваше бързо да се връщам обратно. А ти беше единственият човек до мен. Сега погледни колко много сме станали и колко надалеч мога да отида без проблеми. Мога да свърша много работа. Мога да издържа още един час. Спокойно. Казвам ти, Бен, за майка ти ще бъде добре самата тя да дойде тук.

— Кой? Майка ми? Сигурно се майтапиш.

— За някои е майтап. А когато дойде време да тръгнем, няма да мога да го направя — защото тя няма да е готова.

— И ще бъдеш доволен. Не се заблуждавай, татко. Това няма да стане скоро. И ако сега не си твърде стар, тогава ще бъдеш. На това хоро ще трябва да се хванат младите.

— Знаеш ли — каза Бейли, свил наполовина юмруци — голям умник се извъди ти с твоите „млади“. Напускал ли си някога Земята? Някои от тези хора на полето напускал ли е някога Земята? Аз съм. Преди две години. Това беше преди да се аклиматизирам като сега — и оцелях.

— Знам, татко, но то е било за кратко време и служебно. Освен това, си бил под грижите на придружаваща група. Не е същото.

Беше същото — упорстваше Бейли, въпреки че в себе си осъзнаваше, че не е било така. — Пък и не е чак толкова далеч времето, когато ще бъдем да тръгнем. Ако можех да получа разрешение да отида на Аврора, бихме могли да задвижим нещата.

— Забрави за това. Няма да бъде толкова лесно.

— Трябва да опитаме. Правителството няма да ни пусне без разрешението на Аврора. Тя е най-голяма и най-силна от Външните светове и каквото тя каже…

— Става! Знам. Всички сме го обсъждали милиони пъти. Но няма нужда да ходиш там, за да получиш разрешение. Съществува и такова нещо като хиперретранслатора. Можеш да говориш с тях от тук. Толкова пъти съм ти повтарял!

— Не е същото. Ще ни е необходим контакт лице в лице. Аз пък съм ти повтарял това толкова пъти!

— Във всеки случай — отбеляза Бен, — засега не сме готови.

— Не сме готови, защото Земята не ни дава кораби. Космолитите ще ни дадат, заедно с необходимата техническа помощ.

— Каква вяра! За какво им е на космолитите да го правят? Откога са толкова мили към нас, кратко живущите земляни?

— Ако можех да поговоря с тях…

Бен се изсмя.

— Хайде, татко. Ти просто искаш да отидеш на Аврора, за да видиш още веднъж онази жена.

Бейли се намръщи и веждите му надвиснаха над хлътналите очи.

— Жена? Йосафате[1], Бен, за какво говориш?

— Е, татко, между нас да си остане — и нито дума на мама, — какво е имало между теб и онази жена на Солария? Достатъчно съм голям. Можеш да ми кажеш.

Каква жена на Солария?

— Как можеш да ме гледаш в очите и да твърдиш, че не знаеш нищо за жената, която всеки човек на Земята видя в хипервълновата драматизация? Гладиа Делмар. Тази жена!

Нищо не се случи. Онова бяха пълни глупости. Казвал съм ти го хиляди пъти. Тя не изглеждаше така. Аз не изглеждах Всичко беше измислица и ти знаеш много добре, че беше направено въпреки протестите ми, само защото правителството реши, че така Земята ще бъде представена в по-добра светлина пред космолитите. И се постарай да не намекваш за нещо друго пред майка си.

— Не бих си и помислил. Все пак, тази Гладиа отиде на Аврора, а ти непрекъснато искаш и ти да отидеш там.

— Да не намекваш, че според теб истинската причина да искам да отида на Аврора… О, Йосафате!

Веждите на сина му се повдигнаха.

— Какво става?

— Роботът. Това е Р. Джеронимо.

— Кой?

— Един от роботите за съобщения на Отдела. И е тук навън! Не съм на работа и нарочно си оставих приемника в къщи, защото не исках да ме намерят. Това спада към привилегиите на ранга ми К-7, а те ми изпращат робот.

— Откъде знаеш, че идва при теб, татко?

— Направих едно хитро заключение. Първо: тук няма друг, който да е свързан с Градската полиция; и второ: това нещастно нещо се е запътило право към мен. От което стигам до заключението, че то търси мен. Ще трябва да мина от другата страна на дървото и да остана там.

— Това не е стена, татко. Роботът може да заобиколи дървото.

В този момент роботът каза:

— Господарю Бейли, имам съобщение за вас. Викат ви в Главното управление.

Роботът спря, почака, после каза пак:

— Господарю Бейли, имам съобщение за вас. Викат ви в Главното управление.

— Чух и разбрах — отвърна Бейли безизразно. Трябваше да го каже, защото в противен случай роботът щеше да продължи да повтаря едно и също.

Бейли леко се смръщи, докато разглеждаше робота. Беше нов модел, малко по-хуманоиден от старите. Бяха го разопаковали и активирали само преди месец, при известна доза парадност. Правителството вечно се мъчеше да измисли нещо — каквото и да било, — с което да предизвика по-топъл прием за роботите.

Повърхността на робота беше сивкава, с матов гланц и донякъде еластична на пипане (може би като мека кожа). Неизменното изражение на лицето му поне не беше толкова видиотено, както при повечето роботи. На практика, обаче, роботът си беше точно толкова видиотен — умствено, — колкото и останалите.

Бейли си спомни изведнъж Р. Данил Оливо, роботът на космолитите, който участва заедно с него в изпълнението на две поръчения — едното на Земята, другото на Солария. За последен път го беше видял, когато Данил се консултира с него по делото за огледалния образ. Данил приличаше толкова много на човек, че Бейли се отнасяше към него като към приятел и той му липсваше — дори и сега. Ако всички роботи бяха като него…

— Днес е свободният ми ден, момче. Няма нужда да ходя в Главното управление — каза Бейли.

Р. Джеронимо мълчеше. Ръцете му незабележимо трепереха. Бейли видя това и си даде ясно сметка, какво означава то — известно количество противоречия в позитронните връзки на робота. Роботите трябваше да се подчиняват на човешките същества, но често се случваше две човешки същества да изискват два различни вида подчинение.

Накрая роботът стигна до някакво решение и каза:

— Днес е свободният ви ден, господарю. Викат ви в Главното управление.

— Щом те викат в Главното управление, татко… — притеснено започна Бен.

Бейли сви рамен.

— Не се занасяй, Бен. Ако им трябвах толкова много, щяха да пратят затворена кола и вероятно щяха да вземат доброволец, вместо да нареждат на един робот да върви пеш — и да ме ядосва с някакво съобщение.

Бен поклати глава.

— Не мисля така, татко. Те не знаят къде си и колко време би отнело търсенето ти. При толкова неопределени условия, не мисля, че биха пратили човешко същество.

— Ами? Добре де, я да видим, колко силна е заповедта. Р. Джеронимо, върни се в главното управление и им кажи, че ще бъда на работа в 09:00. — После добави остро — Връщай се! Това е заповед!

Роботът видимо се поколеба, после се обърна, тръгна, обърна се пак, направи опит да се върне при Бейли и накрая замръзна на място. Цялото му тяло трепереше.

Бейли разбра какво става и промърмори на Бен:

— Май ще трябва да отида. Йосафате!

Роботът страдаше от това, което роботиците наричат еквипотенциал на противоречието от втора степен. Вторият закон изискваше безпрекословно подчинение. В момента, Р. Джеронимо страдаше от две приблизително равностойни по сила, но противоречиви заповеди. Хората наричаха това роботоблок, или по-често — роблок, за по-кратко.

Роботът бавно се обърна. Първоначалната му заповед се оказа малко по-силна. Той изговаряше думите неясно.

— Господарю, казаха ми, че може да отвърнете така. В такъв случай трябва да предам… — поколеба се и прибави прегракнало — …трябва да предам — ако сте сам.

Бейли вежливо кимна на сина си и за Бен това беше достатъчно. Той знаеше, кога баща му е татко и кога — полицай. Бен се отдалечи забързано.

За миг Бейли ядно се позабавлява с мисълта да засили собствената си заповед и да затегне роблока почти докрай. Но това определено щеше да доведе до повреда, която би наложила позитронен анализ и препрограмиране. Разходите за което щяха да се покрият от заплатата на Бейли, а те много лесно можеха да достигнат годишното му възнаграждение.

— Оттеглям заповедта си — каза той. — Какво ти наредиха да предадеш?

Гласът на Р. Джеронимо моментално се изчисти.

— Казаха ми да предам, че ви викат във връзка с Аврора.

Бейли се обърна към Бен и извика:

— Остави ги още половин час и им кажи, че после ги искам обратно. Сега трябва да тръгвам.

И като тръгна с широки крачки, попита сприхаво робота:

— Не можаха ли да ти кажат да предадеш това веднага? И защо да не могат да те програмират така, че да използваш кола, ами трябва да вървя пеш?

Той знаеше много добре, защо не го бяха направили. И най-малката злополука с шофирана от робот кола би отприщила нови размирици срещу роботите.

Бейли не намали крачка. Имаха да изминат два километра само докато стигнат стената на Града. После трябваше да се доберат до Главното управление през натовареното движение.

Аврора? Каква ли криза се задаваше този път?

2.

Половин час беше достатъчен на Бейли да стигне до входа към Града и той се приготви за онова, което го очакваше. Може би — може би — този път нямаше да се случи.

Той стигна раздела между откритото пространство и Града — стената, която ограждаше хаоса от цивилизацията. Постави дланта си върху сигналното каре и в стената се появи отвор. Както обикновено, той не изчака отвора да се разшири докрай, а се промуши през него веднага, щом той стана достатъчно широк. Р. Джеронимо го последва.

Полицаят на пост гледаше стреснато — както винаги, щом някой се появеше от външната страна. Всеки път в погледа му се четеше неверие, винаги заставаше нащрек, внезапно посягаше към бластера си и се намръщваше разколебано.

Бейли навъсено показа личната си карта и постовият изкозирува. Вратата зад него се затвори — и онова нещо пак се случи.

Бейли беше в Града. Стените го обградиха и Градът стана Вселената. Бейли отново се потопи в безконечния, вечен шум и мирис на хора и машини, който скоро щеше да изчезне под прага на съзнанието. Отново го заобиколи меката, непряка изкуствена светлина, която по нищо не приличаше на откъслечния и променлив блясък на откритото пространство с неговото зелено, и кафяво, и синьо, и бяло, и кратковременни появи на червено и жълто. Тук нямаше непостоянен вятър, нямаше горещини, нямаше студ, нямаше заплаха от дъжд. Вместо това цареше тихото постоянство на неосезаеми, поддържащи свежестта въздушни течения. Беше проектирана такава комбинация на температурата и влажността, която да е съвършено нагодена към човешките същества и да не се забелязва.

Бейли пое дълбоко въздух и му стана драго от усещането, че си е у дома, в безопасност, с познатите и познаваемите неща.

Именно това се случваше винаги. Отново възприе Града като утробата, в която се промъкна с чувство на радостно облекчение. Знаеше, че човечеството трябва да излезе и да се роди именно от тази утроба. Защо той винаги се отпускаше по този начин?

И винаги ли щеше да става така? Щеше ли да продължава да се случва, дори Бейли да поведе безчетни тълпи навън от Града, извън Земята и отвъд към звездите — без той самият, в крайна сметка, да е в състояние да тръгне? Винаги ли щеше да се чувства у дома само в Града?

Той стисна зъби — нямаше смисъл да мисли за това.

— С кола ли те докараха до тук? — обърна се той към робота.

— Да, господарю.

— Къде е тя?

— Не знам, господарю.

Бейли се върна към постовия.

— Полицай, този робот е бил докаран на тук преди два часа. Какво стана с колата, която го е докарала?

— Сър, застъпих на пост преди по-малко от час.

Всъщност, беше глупаво да пита. Онези в колата не биха могли да знаят, колко време щеше да го търси роботът, така че не биха чакали. Бейли изпита кратък порив да се обади, но щяха да му кажат да вземе Експресната магистрала. Щеше да отнеме по-малко време.

Единствената причина, поради която той се колебаеше, беше Р. Джеронимо. Бейли не искаше да пътува с него по Експресната магистрала. Но пък и не можеше да очаква, че роботът ще успее да се добере сам до Главното управление през враждебно настроените тълпи.

Не че имаше избор. Несъмнено Комисарят не гореше от желание да облекчи задачата му. Щеше да е ядосан, че не го е намерил при повикване, независимо, че днес Бейли имаше свободен полуден.

— От тук, момче — каза Бейли.

Градът покриваше над пет хиляди квадратни километра. Експресната магистрала беше дълга над четиристотин, плюс стотиците километри Скоростни магистрали, които обслужваха над двадесетмилионното население. Сложната мрежа на движение се простираше на осем нива и имаше стотици места за прекачване от различна степен на сложност.

Като детектив, от Бейли се очакваше да ги знае всичките — и това беше така. Можеха да го закарат с вързани очи в който и да било край на Града. Със свалена превръзка, той би намерил безпогрешно пътя до всяко едно друго, произволно посочено място.

И дума не можеше да става, че не знаеше как да се оправи до Главното управление. Но можеше да тръгне по осем различни маршрута и за момент се поколеба, кой от тях щеше да е най-малко натоварен по това време.

Само за момент. После реши и каза:

— Тръгвай с мен, момче. — Роботът послушно го последва.

Те свиха към близката Скоростна магистрала и Бейли сграбчи една от вертикалните пръчки — бяла, топла и от материал, който осигуряваше здраво захващане. Бейли не искаше да сяда; нямаше да остават дълго. Роботът изчака бързия жест на Бейли, преди и той да сложи ръка върху същата пръчка. Можеше да стои прав и без да се хваща — нямаше да му бъде трудно да поддържа равновесие. Но Бейли не искаше да допусне и най-малкия шанс да ги разделят. Той отговаряше за робота и не желаеше да рискува. В случай, че нещо се случеше на Р. Джеронимо, щяха да накарат Бейли да възстанови финансовите щети на Града.

На Скоростната магистрала имаше неколцина други хора и всички те любопитно — и неизбежно — обърнаха погледи към робота. Един по един, Бейли улови тези погледи. Той имаше вид на човек, свикнал да уггражнява власт, и уловените погледи неловко се обърнаха настрани.

Бейли повтори пак жеста си, когато слезе от магистралата. Тя беше стигнала вече до лентите и се движеше със същата скорост, както най-близката от тях. Бейли стъпи върху нея и щом се озова извън предпазния пластмасов покрив на магистралата, почувства плющенето на въздуха.

Той се изправи срещу вятъра с лекота, придобита от дългите тренировки, и вдигна ръката си, за да отслаби силата на порива пред очите си. Пробяга по лентите надолу към мястото за прекачване на Експресната магистрала. После нагоре към ускорителната лента, която граничеше с магистралата.

Чу тийнейджърското провикване „Робот!“ (някога той самият беше тийнейджър) и разбра много добре какво ще се случи. Групичката им — бяха двама, или трима, или половин дузина — щеше да се втурне нагоре (или надолу) по лентите, а роботът щеше внезапно да се спъне и да издрънчи на земята. После — ако някога въобще се стигнеше до съд, — арестуваният тийнейджър щеше да се кълне, че роботът го е блъснал и е представлявал заплаха на лентата. И несъмнено щяха да го освободят.

Роботът първо не можеше да се защити, и второ не можеше да свитеделства.

Бейли се придвижи бързо и се озова между първия от тийнейджърите и Р. Джеронимо. Той пристъпи към по-бързата лента, вдигна ръката си по-високо, като че ли да я нагласи спрямо по-голямата скорост на вятъра, и младежът се озова изтласкан върху по-бавната лента. Той извика дивашки „Хей!“ и пльосна на земята. Другите спряха, бързо прецениха положението и се ометоха.

— Към Експресната магистрала, момче. — подвикна Бейли.

За миг Р. Джеронимо нерешително спря. Роботи не се допускаха до Експресната магистрала без придружител. Заповедта на Бейли, обаче, беше строга и той се прекачи. Бейли го последва и това отслаби напрежението в робота.

Бейли се промушваше грубо през тълпата правостоящи, като буташе Р. Джеронимо пред себе си и си проправяше път към по-малко претъпканото горно ниво. Хвана се за една пръчка и настъпи крака на робота, като потушаваше всички опити за визуален контакт.

Петнадесет и половина километра го доближиха достатъчно до Главното управление и Бейли слезе. Р. Джеронимо слезе с него. Не беше докоснат, нито драскотина. На вратата Бейли го предаде и взе разписка. Провери внимателно датата, времето и серийния номер на робота, после сложи разписката в портфейла си. Още преди края на този ден щеше да провери, дали процедурата е регистрирана в компютъра.

Сега трябваше да се види с Комисаря — а той добре го познаваше. Всеки пропуск от страна на Бейли щеше да послужи като удобен претекст за понижение. Неприятен човек беше този Комисар. Смяташе миналите триумфи на Бейли за своя лична обида.

3.

Комисарят беше Уилсън Рот. Заемаше поста от две и половина години, откакто Джулиъс Ендърбай подаде оставка след като скандалът, предизвикан от убийството на един космолит, утихна.

Бейли така и никога не свикна с промяната. Джулиъс, с всичките му недостатъци, беше колкото началник, толкова и приятел. Рот беше просто началник. Той дори не беше отраснал в Града. Не и в този Град. Беше дошъл отвън.

Не беше нито необичайно висок, нито необичайно дебел. Но имаше голяма глава, която изглеждаше окачена на шията му и сякаш я караше да се огъва пред тялото. Поради това, Рот правеше впечатление на тежък човек — с тежко тяло и тежка глава. Дори клепачите му се отпускаха тежко върху очите и ги скриваха наполовина.

Човек би си помислил, че му се спи, но той никога нищо не пропускаше. Бейли разбра това много скоро, след като Рот зае длъжността си. Не се залъгваше, че Рот го харесва. Още по-малко се залъгваше, че той харесва Рот.

Рот не изглеждаше раздразнен. Никога не изглеждаше така. Но думите му не издаваха и доволство.

— Бейли, защо е толкова трудно да те намери човек? — попита той.

Бейли отвърна с внимателно претеглена нотка на уважение в гласа си:

— Защото днес е свободният ми следобед, Комисарю.

— Да, привилегията К-7. Сигурно си чувал за джобния сигнализатор? Едно нещо, което приема служебни съобщения? Ти си длъжен да отговаряш, дори в свободното си време.

— Знам това много добре, Комисарю, но вече няма разпоредби относно носенето на джобни сигнализатори. Можем да бъдем намерени и без тях.

— В Града — да, но ти беше на открито. Или греша?

— Не грешите, Комисарю. Бях на открито. Разпоредбите не гласят, че в този случай трябва да нося джобен сигнализатор.

— Криеш се зад буквата на закона, така ли?

— Да, Комисарю — отвърна Бейли хладнокръвно.

Комисарят стана, властен и смътно заплашителен, и седна на бюрото. Прозорецът към откритото пространство, който Ендърбай беше поставил, беше махнат отдавна и отгоре бяха боядисали. В затворената стаята (поради това по-топла и по-уютна), Комисарят изглеждаше още по-голям.

— Струва ми се, Бейли — каза той без да повиши глас, — че се оставяш да те крепи благодарността на Земята.

— Крепи ме това, че си върша работата, Комисарю. Толкова добре, колкото мога, и в съответствие с разпоредбите.

— И благодарността на Земята, когато противоречиш на духа на тези разпоредби.

Бейли не отговори.

— Смятат — продължи Комисарят, — че си свършил добра работа в случая с убийството на Сартън преди три години.

— Благодаря, Комисарю — отвърна Бейли. — В резултат от това, струва ми се, Спейстаун беше заличен от картата на света.

— Така е — и това беше приветствено от Земята. Смятат, също така, че си свършил добра работа и на Солария преди две години. И преди да си ме подсетил, резултатът беше промяна в търговските ни отношения с Външните светове. При това, със значителни изгоди за Земята.

— Мисля, че това е протоколирано, сър.

— И в резултат на това, ти си нещо като герой.

— Не твърдя подобно нещо.

— Получи две повишения, по едно след всяка задача. Имаше дори хипервълнова драматизация по събитията на Солария.

— Която беше направена без моето съгласие и против волята ми, Комисарю.

— Която, въпреки това, направи от теб герой.

Бейли сви рамен.

Комисарят изчака няколко секунди за коментар и продължи:

— Но за две години не си направил нищо значително.

— Съвсем естествено е Земята да иска да знае, какво съм направил за нея напоследък.

— Точно така. И вероятно иска да знае. Знае, че ти си начело на тази нова безразсъдна прищявка с излизането на открито, на цапотенето с пръст и преструването на роботи.

— Позволено е.

— Не всичко, което е позволено, се приветства. Възможно е повечето хора да те смятат по-скоро за странен, отколкото за героичен.

— Това сигурно е в съответствие с моето собствено мнение за себе си — каза Бейли.

— Обществеността има забележително кратка памет. В твоя случай, героичното бързо изчезва зад странното, така че ако допуснеш грешка, ще загазиш сериозно. Репутацията, на която се осланяш…

— Моите уважения, Комисарю, аз не се осланям на нея.

— Репутацията, на която полицейският участък чувства, че се осланяш, няма да те спаси и аз няма да бъда в състояние да те спася.

За миг, над строгите черти на Бейли сякаш премина сянка на усмивка.

— Не бих искал, Комисарю, да рискувате положението си в отчаяни опити да ме спасите.

Комисарят сви рамен и извади също толкова призрачна и мимолетна усмивка.

— Не бери грижа по въпроса.

— Тогава за какво е този разговор, Комисарю?

— За да те предупредя. Аз не се опитвам да те унищожа, нали разбираш. Предупреждавам те и то веднъж за винаги. Ще те включат в една много деликатна задача, където лесно можеш да сгрешиш. Предупреждавам те, че не бива да допускаш нито една грешка. — На това място лицето му се отпусна в безпогрешна усмивка.

Бейли не отвърна на усмивката и попита:

— Можете ли да ми кажете, каква е тази много деликатна задача?

— Не знам.

— Засяга ли Аврора?

— Р. Джеронимо беше инструктиран да ти предаде, че е така, ако се наложи. Но аз не знам нищо.

— Тогава откъде знаете, Комисарю, че това е много деликатна задача?

— Хайде, Бейли, ти разследваш мистериите. Какво би довело в Града един член на Министерството на правосъдието на Земята, когато лесно можеха да те извикат да отидеш във Вашингтон? Както преди две години, във връзка с инцидента на Солария? И какво би накарало въпросната личност да направи гримаса, и да изглежда ядосана, и да започне да нервничи, защото човек не може да те намери веднага? Решението ти да останеш извън разположение беше грешка, за която и в най-малка степен не съм отговорен. Вероятно само по себе си това не е фатално, но ми се струва, че си тръгнал в погрешна посока.

— Вие ме забавяте още повече — направи гримаса Бейли.

— Всъщност не. Чиновникът от Правосъдието се освежава — нали знаеш какво си позволяват онези там горе. Ще се присъедини към нас, когато приключи с онова. Новината за твоето пристигане е оповестена, така че продължавай да чакаш, както правя и аз.

Бейли зачака. Той си знаеше, още навремето, че хипервълновата драматизация, която му натрапиха против волята, колкото и да подпомогна позициите на Земята, го провали в Полицията. Тя го накара да изпъкне в триизмерна яркост над двуизмерната плоскост на организацията и го беляза завинаги.

Той беше повишен в ранга и привилегиите си, но това само още повече засили враждебността на Полицията към него. И колкото по-нагоре отиваше, толкова по-лесно щеше да се сгромоляса, в случай на провал.

Ако допуснеше грешка…

4.

Чиновникът от Правосъдието влезе, огледа се свойски, запъти се към другата страна на бюрото на Рот и седна на мястото му. За човек с най-високия ранг в стаята, чиновникът се държеше съвсем адекватно. Рот хладнокръвно зае второстепенно място.

Бейли остана прав, като се опитваше да скрие изненадата си.

Рот можеше да го предупреди, но не го направи. Очевидно беше подбирал думите си нарочно така, че да не стане ясно.

Чиновникът беше жена.

Нямаше пречка да не е. Който и да било чиновник можеше да бъде жена. Министър-председателят можеше да е жена. В полицията имаше жени, дори една жена с ранга на капитан.

Само че, просто така, без предупреждение, човек не го очакваше. В историята е имало периоди, когато жените са заемали административни постове в значителен брой случаи. Бейли знаеше това. Той познаваше добре историята. Но сега историческият момент не беше такъв.

Тя беше доста висока и седеше твърдо изправена в стола. Униформата й не се отличаваше от униформите на мъжете, нито прическата или украсата на лицето. Онова, което издаваше моментално пола й, бяха гърдите, чиято издаденост жената не правеше опит да скрие.

Беше около четиридесетте, с правилни, чисто изваяни черти на лицето. Излъчваше привлекателността на средната възраст, а в тъмната й коса все още не се забелязваха сиви нишки.

Тя каза:

— Вие сте детектив Илайджа Бейли, ранг К-7. — Беше твърдение, не въпрос.

— Да, госпожо — отвърна въпреки това Бейли.

— Аз съм министерски съветник Лавиния Демачек. Не изглеждате много като в онази хипервълнова драматизация.

На Бейли често му го казваха.

— Не биха могли да ме покажат такъв, какъвто съм, а същевременно да съберат и много зрители, госпожо — отбеляза сухо Бейли.

— Не съм сигурна. Изглеждате по-силен от лигавия артист, когото бяха избрали.

Бейли се поколеба секунда-две и реши да не пропуска възможността. Или по-скоро почувства, че не би могъл да не се възползва от нея. Той тържествено заяви:

— Имате култивиран вкус, госпожо.

Тя се засмя и Бейли изпусна много леко събрания въздух.

— Приятно ми е да си мисля, че го имам. А сега, какво означава това, че ме карате да чакам?

— Не бях информиран, че ще дойдете, госпожо, а днес е моят свободен ден.

— Който прекарвате на открито, както разбирам.

— Да, госпожо.

— Вие сте един от онези чудаци, както бих ги нарекла, ако вкусът ми не беше култивиран. Нека попитам, вместо това, дали не сте един от онези ентусиасти?

— Да, госпожо.

— Очаквате, че един ден ще емигрирате и ще основете нови светове в пустошта на Галактиката?

— Вероятно не аз, госпожо. Може да се окажа твърде стар, но…

— На колко сте години?

— На четиридесет и пет, госпожо.

— Изглеждате на толкова. Случайно, и аз също съм на четиридесет и пет.

— Не изглеждате на толкова, госпожо.

— По-стара или по-млада? — Тя избухна отново в смях, после добави: — Нека не си играем. Да не би да искате да кажете, че съм прекалено стара, за да бъда пионер?

— Никой в нашето общество не може да бъде пионер, без тренировките на открито. Най-добре се тренират младите. Моят син, надявам се, ще стъпи някой ден на други светове.

— Наистина? Вие знаете, разбира се, че Галактиката принадлежи на космолитите.

— Техните светове са само петдесет, госпожо. В Галактиката има милиони светове, които могат да бъдат населени — или могат да бъдат пригодени за заселване — и където, вероятно, няма местни разумни форми на живот.

— Да, но нито един кораб не може да напусне Земята без разрешението на космолитите.

— То може да бъде издействано, госпожо.

— Не споделям вашия оптимизъм, мистър Бейли.

— Говорил съм с космолити, които…

— Знам за това — прекъсна го Демачек. — Моят началник е Албърт Миним, който преди две години ви изпрати на Солария. — Тя си позволи да изкриви леко устни. — Неговата малка роля в онази хипервълнова драма играеше един актьор, който доста приличаше на него, доколкото си спомням. Спомням си също така, че Албърт Миним не беше доволен.

Бейли смени темата.

— Помолих министерски съветник Миним…

— Той беше повишен, както знаете.

Бейли осъзнаваше много добре важността на чиновете.

— Неговото ново звание, госпожо?

— Заместник-министър.

— Благодаря ви. Помолих заместник-министъра Миним да поиска разрешение да посетя Аврора, за да се занимая с този въпрос.

— Кога?

— Скоро след моето завръщане от Солария. Оттогава съм подновявал молбата си на два пъти.

— Но не сте получили удовлетворителен отговор?

— Не, госпожо.

— Изненадан ли сте?

— Разочарован съм, госпожо.

— Няма смисъл. — Тя се отпусна леко в стола. — Отношенията ни с космолитите са много крехки. Може да ви се струва, че вашите два детективски подвига са разхлабили положението — и това е така. Онази ужасна хипервълнова драма също спомогна. Цялото постигнато разхлабване, обаче, е ей толкова… — тя събра палеца и показалеца на ръката си близо един до друг — …от ей толкова — и разпери ръце.

— При тези обстоятелства — продължи тя, — едва ли бих ме могли да поемем риска да ви изпратим на Аврора — водещият от Външните светове — и да ви оставим да направите нещо, което вероятно би създало междузвездно напрежение.

Бейли срещна погледа й.

— Бях на Солария и не направих нищо лошо. Напротив…

— Да, знам, но сте били по искане на космолитите, което е на парсеци[2] далече от това, да отидете там по наше искане. Отказвате да разберете това.

Бейли мълчеше.

Тя издаде мек ръмжащ звук в знак, че не се учудва, и продължи:

— Положението се влоши, откакто вашите молби бяха разгледани — и много правилно отхвърлени — от заместник-министъра. Влоши се особено много през последния месец.

— Това ли е причината за тази конференция, госпожо?

— Нетърпелив ли ставате, сър? — Тя се обърна към него сардонично с интонация, като към по-висш служител. — Може би искате да ме насочите да говоря по същество?

— Не, госпожо.

— Определено да. И защо не? Аз започвам да ставам досадна. Нека се приближим до въпроса, като ви попитам, познавате ли Д-р Хан Фастълф?

— Срещал съм го веднъж преди три години там, където тогава се намираше Спейстаун — предпазливо отвърна Бейли.

— Харесал ви е, предполагам.

— Беше приятелски настроен — за космолит.

Тя отново леко се закашля.

— Предполагам. Наясно ли сте с факта, че той е бил важна политическа сила на Аврора през последните две години?

— Чух, че бил в правителството. От един… един колега, който имах навремето.

— От Р. Данил Оливо, вашият космолитски робот-приятел?

— Бившият ми колега, госпожо.

— Казал ви го е, когато сте разрешили малък проблем, касаещ двама математици на борда на един космолитски кораб?

Бейли кимна.

— Да, госпожо.

— Гледаме да сме информирани, както виждате. Д-р Хан Фастълф е бил, повече или по-малко, водещата звезда в правителството на Аврора в течение на две години. Той е важна фигура в Парламента на планетата и дори се говори, че ще стане бъдещият Председател. Председателят, както разбирате, съответства при аврорианците на президента.

— Да, госпожо — каза Бейли и се зачуди, кога ли щяха да стигнат до много деликатната задача, за която беше споменал Комисарят.

Демачек изглежда не бързаше.

— Фастълф е умерен — продължи тя. — Така се нарича той самият. Смята, че Аврора — Външните светове изобщо — са отишли твърде далече в своето развитие. Така, както вие, може би, смятате, че ние, на Земята, сме отишли твърде далече в нашето. Фастълф иска обществото на космолитите да се върне към по-слаба роботизация, по-бърза смяна на поколенията и към съюз и приятелство със Земята. Естествено, ние го подкрепяме — но много сдържано. Ако бъдем прекалено демонстративни в нашата подкрепа, това би могло лесно да се превърне в целувката на смъртта за него.

— Вярвам, че той би подкрепил изследването и заселването на други светове от Земята — каза Бейли.

— И аз вярвам в това. Смятам, че той ви го е казал.

— Да, госпожо, когато се срещнахме.

Демачек опря пръстите на ръцете си един срещу друг и ги доближи до брадичката си.

— Смятате ли, че той представлява общественото мнение на Външните светове?

— Не знам, госпожо.

— Боя се, че не. Има вяла подкрепа. Противниците му са цял яростен легион. Само политическата ловкост и личното му обаяние са го задържали толкова близо до властта, колкото е в момента. Неговата най-голяма слабост, разбира се, е симпатията му към Земята. Това непрекъснато се използва срещу него и влияе върху мнозина, които биха споделили възгледите му във всяко едно друго отношение. Ако ви изпратим на Аврора, и най-незначителната грешка от ваша страна би заздравила настроенията срещу Земята. А следователно, би отслабила и него самия, при това вероятно фатално. Земята просто не може да го поеме.

— Разбирам — промърмори Бейли.

— Фастълф, обаче, е склонен да поеме такъв риск. Именно той уреди да ви пратят на Солария, когато политическата му власт не беше толкова силна, колкото сега, и той беше много по-уязвим. Но тогава той можеше да загуби единствено своята собствената власт, докато ние трябва да се грижим за благосъстоянието на над осем милиардното население на Земята. Ето това прави сегашната политическа ситуация почти непоносимо деликатна.

Тя направи пауза и Бейли, в крайна сметка, беше принуден да зададе въпроса.

— Каква е ситуацията, за която говорите, госпожо?

— Изглежда — отвърна Демачек, — че Фастълф е замесен в сериозен и безпрецедентен скандал. Ако действа непохватно, има вероятност да претърпи политическо фиаско за броени седмици. Ако пък действа свръхчовешки интелигентно, може и да се задържи още няколко месеца. Малко по-рано или малко по-късно, той може да бъде унищожен като политическа сила на Аврора. А това би било истинско бедствие за Земята, както разбирате.

— Мога ли да попитам, в какво го обвиняват? Корупция? Измяна?

— Нищо толкова дребно. Неговата лична почтеност не се оспорва по никакъв начин, дори от враговете му.

— Криминално престъпление? Убийство?

— Не съвсем убийство.

— Не разбирам, госпожо.

— На Аврора има човешки същества, мистър Бейли. Има и роботи, повечето от които са подобни на нашите и в болшинството случаи не са много по-усъвършенствани. Има, обаче, и няколко хуманоидни робота — дотолкова хуманоидни, че могат да се сбъркат с хора.

Бейли кимна.

— Знам това много добре.

— Предполагам, че унищожаването на един хуманоиден робот не е точно убийство в тесния смисъл на думата.

Бейли се наклони напред с широко отворени очи.

— Йосафате, жено! — извика той. — Стига толкова игрички! Да не искаш да кажеш, че д-р Фастълф е убил Р. Данил?

Рот скочи на крака и изглеждаше готов да се хвърли към Бейли, но министерския съветник Демачек махна с ръка към него. Тя изглеждаше невъзмутима.

— При тези обстоятелства — каза тя, — ще извиня вашето неуважение, Бейли. Не, Р. Данил не е убит. Той не е единственият хуманоиден робот на Аврора. Друг такъв робот, не Р. Данил, е бил убит, ако желаете да използваме термина в по-широк смисъл. За да бъдем точни, мозъкът му е бил напълно разрушен. Бил е вкаран в постоянен и необратим роблок.

— И се твърди, че това е извършено от д-р Фастълф, така ли? — попита Бейли.

— Така е според враговете му. Твърдят го екстремистите, които искат в Галактиката да се разпростират само космолитите, а населението на Земята да изчезне от Вселената. Ако тези екстремисти успеят да спечелят гласуването в Парламента в рамките на следващите няколко седмици, те със сигурност ще добият пълен контрол над правителството — с непредсказуеми последици.

— Защо този роблок е от такава политическа важност? Не разбирам.

— Аз самата не съм сигурна — каза Демачек. — Не се преструвам, че разбирам политиката на Аврора. Предполагам, че хуманоидите са включени по някакъв начин в плановете на екстремистите, и че унищожението ги е разярило. — Тя сбърчи нос. — Намирам тяхната политика за много объркана и само ще ви подведа, ако се опитам да я тълкувам.

Бейли насила се овладя под втренчения поглед на министерския съветник.

— Защо съм тук? — попита той приглушено.

— Заради Фастълф. Вие излязохте веднъж в Космоса, за да разследвате убийство, и успяхте. Фастълф иска да опитате още веднъж. Вие трябва да отидете на Аврора и да разберете кой е виновен за роблока. Тай смята, че това е единственият му шанс да отблъсне екстремистите.

— Аз не съм специалист по роботика. Не знам нищо за Аврора…

— Не знаехте нищо и за Солария, но все пак успяхте. Работата е там, Бейли, че ние сме също толкова заинтересовани, колкото и Фастълф, да разберем, какво всъщност е станало. Ние не искаме с него да бъде свършено. Ако това стане, Земята ще бъде подложена на такава враждебност от страна на космолитските екстремисти, която ще бъде по-страшна от всичко, което сме преживели досега.

— Не мога да поема тази отговорност, госпожо. Задачата е…

— Почти невъзможна. Знам това, но нямаме избор. Фастълф настоява — а за момента, зад него стои правителството на Аврора. Ако откажете да отидете, или ако откажете да ви изпратим, ще трябва да посрещнем гнева на Аврора. Ако ли пък отидете и успеете, ние ще бъдем спасени и вие ще бъдете възнаграден подходящо.

— А ако отида — и се проваля?

— Ще направим всичко възможно да покажем, че вината за това е ваша, а не на Земята.

— Кожата на чиновниците ще бъде отървана, с други думи.

— По-меко казано — отвърна Демачек, — вие ше бъдете хвърлен на вълците с надеждата, че Земята няма да пострада прекалено тежко. Жертвата на един човек не е толкова скъпа цена за нашата планета.

— На мен ми се струва, че тъй като със сигурност ще се проваля, със същия успех бих могъл и въобще да не отида.

— Знаете, че това не е така — меко възрази Демачек. — Аврора е помолила за вашата помощ и не можете да не отидете. А и защо да отказвате? От две години насам се опитвате да отидете на Аврора и сте огорчен, че не успяхте да получите разрешението ни.

— Аз исках да отида на спокойствие, за да уредя помощта за заселването на други светове, а не да…

— Въпреки това, вие ще имате възможност да опитате да издействате помощ за своята мечта да заселите други светове, Бейли. В края на краищата, да предположим, че наистина успеете. Възможно е, в края на краищата. В такъв случай, Фастълф ще ви бъде много задължен и сигурно би направил много повече за вас, отколкото когато и да било друг път. А ние, от своя страна, ще ви бъдем достатъчно признателни, за да ви помогнем. Нима това не си струва риска, пък бил той и голям? Колкото и да са малки шансовете ви да успеете, при положение, че отидете, те са нулеви, ако не го направите. Помислете за това, Бейли, но моля ви — не прекалено дълго.

Бейли присви устни и разбрал най-сетне, че не му остава нищо друго, попита:

— Колко време имам да…

Демачек хладно го прекъсна:

— Хайде. Нали ви обясних, че нямаме избор — и никакво време, освен това. Вие тръгвате… — тя погледна часовниковата си гривна на китката — …след по-малко от шест часа.

5.

Космодрумът се намираше в източните покрайнини на Града в един запуснат Сектор, който, строго погледнато, си беше на открито. Това се смекчаваше донякъде от факта, че касите за билети и чакалните бяха на практика в Града, а достъпът до кораба се осъществяваше с превозно средство през закрит път. По традиция, полетите се извършваха нощем, така че покривалото на нощта да тушира още повече въздействието на откритото пространство.

Космодрумът не беше много претоварен, като се имаше предвид населения характер на Земята. Земляните рядко напускаха планетата си и полети се извършваха главно с търговски цели. Организираха се изключително от роботи и космолити.

Докато чакаше корабът да се приготви за качването му, Иланджа Бейли вече се чувстваше откъснат от Земята.

Бентли седеше до него и между тях се беше възцарило мрачно мълчание.

— Знаех си, че мама няма да иска да дойде — каза накрая Бен.

Бейли кимна.

— Аз също. Спомням си какво й беше, когато заминавах за Солария. Сега не е по-различно.

— Успя ли да я поуспокоиш?

— Направих, каквото можах, Бен. Тя си е въобразила, че или ще претърпя катастрофа в Космоса, или космолитите ще ме убият още щом стъпя на Аврора.

— Но нали се върна от Солария.

— Точно заради това, тя настоява още по-силно да не рискувам втори път. Смята, че късметът ще ми изневери. Както и да е, тя ще се оправи. Наглеждай я, Бен. Прекарвай определено време с нея, каквото и да имаш да вършиш, и не й обяснявай, как ще се втурнем да заселваме нови планети. Това наистина я тревожи, нали разбираш. Тя усеща, че в близките години ти ще я напуснеш. Знае, че няма да е в състояние да тръгне с теб и че няма повече да те види.

— Може и да не е така — възрази Бен. — Може това да я накара да се навие.

— Може би ти ще посрещнеш нещата лесно, но тя няма да може. Така че не обсъждайте този въпрос, докато ме няма. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Мисля, че тя е малко подтисната заради Гладиа.

Бейли го изгледа остро.

— Да не си…

— Не съм казвал и думичка. Но тя също гледа онази хипервълнова драма, както ти е известно. И знае, че Гладиа е на Аврора.

— И какво от това? Аврора е голяма планета. Да не мислиш, че Гладиа Делмар ще ме чака на космодрума? Йосафате, Бен, да не би майка ти да не знае, че основната нишка в оная хипервълнова гадост беше девет десети разкрасена с фантасмагории?

Бен смени темата със забележимо усилие.

— Смешно е — да седиш тук без никакъв багаж.

— Седя тук с прекалено много багаж. Нося дрехите, с които съм облечен. Ще се отърват от тях още щом се кача на кораба. Ще ми ги свалят, за да ги обработят химически, после ще ги изхвърлят в Космоса. След което ще ми дадат нови дрехи, но не преди да са ме дезинфекцирали, измили и изтъркали, отвътре и отвън. Вече съм минал по този път.

Отново настъпи мълчание, после Бен каза:

— Знаеш ли, татко… — и изведнъж млъкна. Опита наново — Знаеш ли, татко… — но със същия резултат.

Бейли изпитателно го погледна.

— Какво се опитваш да кажеш, Бен?

— Татко, чувствам се като отвратителен тъпанар, че ти го казвам, но мисля, че е по-добре да го кажа. Ти не си класическият герой. Даже и аз нито за миг не съм си помислял, че си такъв. Ти си симпатяга и най-добрият баща, който може да съществува. Но не и герой.

Бейли изръмжа.

— И все пак — добави Бен, — като си помисли човек, ти изтри Спейстаун от картата на света; ти спечели Аврора на наша страна; ти започна този проект със заселването на други светове. Татко, ти си направил за Земята повече, отколкото цялото правителство, взето заедно. Защо не те ценят повече?

— Защото не съм героичен тип и защото тази глупава хипервълнова драматизация ме довърши. Тя настрои всички в Полицията срещу мен, разстрои майка ти и ми създаде репутации, с която не мога да се примиря. — Повикващото устройство върху китката му засвети и той стана. — Трябва да тръгвам вече, Бен.

— Знам. Това, което исках да ти кажа, е, че аз те ценя. И този път, когато се върнеш, всички останали също ще те оценят.

Бейли усети, че се размеква. Той кимна забързано, сложи ръка на рамото на сина си и измърмори:

— Благодаря. Грижи се за себе си — и за майка си, — докато ме няма.

Той тръгна, без да се обръща назад. Беше казал на Бен, че отива на Аврора, за да обсъжда проекта за заселването. Ако това беше така, той би могъл да се върне триумфално. Както си беше в действителност…

Бейли си помисли: „Ще се върна опозорен — ако въобще се върна.“

Бележки

[1] Юдейски цар. — Б.пр.

[2] Единица мярка за дължина на космически разстояния; един парсек е равен на 3.263 светлинни години. — Б.пр.