Айзък Азимов
Роботите на зората (15)

15.

Бейли не се сблъска с откритото пространство дори и в края на пътуването. След като слезе от колата, той се озова в подземен гараж и един малък асансьор го изкачи на приземния етаж (както се оказа в последствие).

Беше въведен в светла стая и леко присви очи, когато мина под преките слънчеви лъчи (да, оранжевеникави).

Фастълф забеляза и каза:

— Стъклата са прозрачни, макар че може да бъдат затъмнени. Ще го направя, ако желаете. Всъщност, трябваше да се сетя…

— Няма нужда — прекъсна го рязко Бейли. — Просто ще седна с гръб към тях. Трябва да се аклиматизирам.

— Както желаете, но ми кажете, ако се почувствате неудобно. Мистър Бейли, в тази част на Аврора в момента е късна сутрин. Не знам какво е показвал вашият биологически часовник на кораба. Ако сте буден отдавна и желаете да поспите, това може да бъде уредено. Ако не ви се спи и не сте гладен, няма защо да ядете. Но ако смятате, че можете да похапнете, бих ви предложил да обядваме заедно след малко.

— Това ще е в пълно съответствие с биологическия ми часовник.

— Прекрасно. Ще ви припомня, че нашият ден е с около седем процента по-къс от земния. Не би следвало да изпитате твърде големи биоритмични затруднения, но ако това е така, ще се постараем да се нагодим към вашите нужди.

— Благодаря.

— И накрая — нямам ясна представа, какви са вашите предпочитания към храната.

— Ще се оправя с всичко, което ми поднесете.

— Въпреки това, няма да се почувствам засегнат, ако нещо не ви се стори… вкусно.

— Благодаря.

— И няма да имате нищо против, ако Данил и Жискар се присъединят към нас, нали?

Бейли леко се усмихна.

— Те също ли ще ядат?

Не последва ответна усмивка от страна на Фастълф.

— Не, но искам те да са с вас по всяко време — сериозно отвърна той.

— Все още се опасявате? Дори тук?

— Не се доверявам изцяло на нищо. Дори и тук.

Влезе един робот.

— Сър, обедът е сервиран.

Фастълф кимна.

— Много добре, Фабер. Ще сме на масата след няколко минути.

— Колко робота имате? — попита Бейли.

— Съвсем малко. Не сме стигнали соларианците с техните десет хиляди робота на едно човешко същество, но притежавам повече от средния брой — петдесет и седем. Къщата е голяма и ми служи както за офис, така и за лаборатории. И после, жена ми — когато имам такава — трябва също да разполага с достатъчно пространство, а същевременно да не пречи на работата ми. За нея има отделно крило и прислуга.

— Е, мисля, че с петдесет и седем робота сте могли да заделите два. Чувствам по-малко угризения, че сте ми пратили Жискар и Данил да ме придружават до Аврора.

— Изборът не беше случаен, уверявам ви, мистър Бейли. Жискар е моят управител и дясната ми ръка. Бил е с мен през целия ми съзнателен живот.

— И въпреки това, сте го изпратили да ме вземе. За мен е чест — каза Бейли.

— Това показва, колко голямо значение отдавам на пристигането ви, мистър Бейли. Жискар е най-надеждният ми робот, той е силен и здрав.

Погледът на Бейли проблесна към Данил и Фастълф добави:

— Не включвам приятеля си Данил в тези сметки. Той не ми е слуга, той е мое върховно постижение, от което имам слабостта да съм изключително горд. Данил е първият по рода си и докато д-р Рой Немену Сартън беше негов дизайнер и прототип, то човекът, който…

Фастълф тактично замълча, но Бейли безцеремонно закима и рече:

— Разбирам.

Не му се искаше фразата да бъде завършена с препратки към убийството на Сартън на Земята.

— Докато Сартън движеше практическата страна на конструирането — продължи Фастълф, — аз бях този, чийто теоретични изчисления направиха възможно съществуването на Данил.

Фастълф се усмихна на Данил, който в отговор сведе глава.

— Имало е и Джендър — отбеляза Бейли.

— Да — Фастълф поклати глава и погледът му се наскърби.

— Може би трябваше да го оставя при себе си, както Данил. Но той беше вторият ми хуманоид — в това е разликата. Данил ми е, така да се каже, първороден — специален случай.

— И вече не конструирате хуманоидни роботи?

— Вече не. Но, хайде — подкани го Фастълф, като потриваше ръце. — Трябва да обядваме. Не мисля, мистър Бейли, че населението на Земята е свикнало с това, което бих нарекъл естествена храна. Ще има салата от скариди, хляб и сирене, мляко, ако желаете, или какъвто вид плодов сок предпочитате. Все простички неща. Сладолед за десерт.

— Всички те са традиционни земни ястия — отвърна Бейли. — които съществуват в истинския си вид само в древната Земна литература.

— Не са съвсем обичайни за Аврора, но не смятах, че има смисъл да ви натрапвам нашето схващане за изискан обяд, който представлява разнообразни аврориански храни и специалитети. Човек трябва да е свикнал с вкуса им.

Той стана.

— Моля, последвайте ме, мистър Бейли. Ще бъдем само двамата и няма да се придържаме към церемониите, или да се отдаваме на излишни обедни ритуали.

— Благодаря — отвърна Бейли. — Ще приема това като израз на любезност. Прогонвах скуката от пътуването с доста интензивно гледане на материали, свързани с Аврора, и знам, че подобаващата учтивост изисква едно церемониално ядене, което би ме стъписало.

— Няма от какво да се стъписвате.

— Не може ли да нарушим церемониалността дори дотам, че да обсъдим деловите неща по време на яденето, д-р Фастълф? — добави Бейли. — Не трябва да губя излишно време.

— Привърженик съм на такава гледна точка. Наистина ще говорим по работа и предполагам, че мога да разчитам на вас да не споменавате пред никого за това отклонение от добрия тон. Не бих искал да бъда зачеркнат от списъка на изисканото общество — той се захили. — Въпреки, че не би трябвало да се смея. Няма на какво да се смея. Загубата на време може да се окаже нещо повече от едно обикновено неудобство. Тя може лесно да се окаже фатална.