Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази за роботи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bicentennial Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том 5)

„Мириам Паблишинг“, София, 2001

Редактор: Явор Иванов

Техн. редактор: Георги Кожухаров

Худ. оформление на корицата: „Абагар дизайн“, 2001

ISBN 954-9513-97-1 (т.5)

 

Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 2

История

  1. — Добавяне (сканиране и редакция от Mandor)

ТРИТЕ ЗАКОНА НА РОБОТИКАТА:

1. Роботът съзнателно, или чрез своето бездействие не може да наранява човек.

2. Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите на човека. Изключение правят случаите, които противоречат на Първия закон.

3. Роботът трябва да защитава собственото си съществуване. Изключение правят случаите, които противоречат на Първия и Втория закон.

1.

— Благодаря — каза Андрю Мартин и зае предложения му стол.

Бе прибегнал до крайното средство. Това не можеше да се отгатне по бледото му, гладко избръснато лице. Само по-проницателните можеха да забележат тъгата в очите му. Рядката му коса беше светлокестенява. Дрехите му определено бяха старомодни, но спретнати. Сред тях преобладаваше пурпурночервения цвят.

Срещу него седеше хирургът. На табелка върху бюрото беше изписан идентификационният му номер, но Андрю не му обърна внимание. Достатъчно бе да го нарича „докторе“.

— Кога ще извършите операцията, докторе? — попита той.

— Не съм сигурен как, или върху кого бих могъл да извърша такава интервенция, господине. — Хирургът говореше меко. В гласа му се долавяше неизменната нотка на респект, която роботът прилага, когато се обръща към човек.

Ако лицето му не бе от светлобронзова стомана, то можеше да промени и изражението си.

Андрю Мартин изучаваше дясната ръка на робота, отпусната свободно върху бюрото. Пръстите й бяха дълги и артистично оформени. Ясно си представяше как скалпелът идеално им пасва, сякаш е част от тях.

В работата на тази ръка не се допускаше колебание, изкривяване, грешка. Това бе резултат от специализация, за което човек можеше само да мечтае. Този робот, въпреки че притежаваше позитронен мозък, беше толкова ограничен в способностите си, че не разпозна Андрю. Вероятно дори никога и не бе чувал за него.

— Не ти ли се е искало някога да си човек? — попита Андрю.

Хирургът се поколеба. Сякаш търсеше къде в позитронната му верига пасва въпросът.

— Но аз съм робот, господине.

— Няма ли да се чувстваш по-добре, ако си човек?

— Ще се чувствам идеално, господине, ако съм по-добър хирург. Такъв няма да стана, ако съм човек. Ще го постигна, само ако съм по-усъвършенстван робот. Такъв бих искал да бъда.

— Не те обижда фактът, че мога да ти заповядвам? Да ставаш, да сядаш, да се обръщаш настрани… Мога да правя с теб, каквото поискам.

— За мен е чест да Ви доставям удоволствие, господине. Но ако заповедите Ви имат за цел да унижат друго човешко същество, не бих ви се подчинил. Първият закон, пазещ човека, ще доминира над Втория, изискващ подчинение… Между другото, кого трябва да оперирам?

— Мене — отговори Андрю.

— Но това е невъзможно! Тази операция е много опасна!

— Това няма значение — успокои го Андрю.

— Не мога да допусна такава нелепост!

— Ако бях човек, щяхте да ме убиете — каза Андрю. — Но аз съм робот!