Серия
Лъки Стар (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Rings of Saturn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 15 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Врагът от Сириус. Фантастични романи

Изд. Атлантис, София, 1993

Превод от англ.: Григор ПОПХРИСТОВ

Художник: Текла Алексиева, Жеко Алексиев

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 130×200 мм. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 489. Цена: 32.00 лв.


1. НАШЕСТВЕНИЦИТЕ

Слънцето представляваше ярко светещ в небето диамант, достатъчно голям, за да може да се различи с невъоръжено око като нещо повече от звезда, като мъничка, нажежена до бяло сфера с размера на грахово зърно.

Тук, в необятността на Космоса и в близост до втората по големина планета от Слънчевата система, Слънцето даваше само един процент от светлината, която хвърляше върху родната планета на човека, но въпреки това бе най-яркият обект на небето. Яркостта му се равняваше на яркостта на четири хиляди Луни при пълнолуние, взети заедно.

Лъки Стар гледаше замислено екрана, в чийто център се виждаше далечното Слънце. Джон Бигман Джонс, взрян заедно с него странно контрастираше с високата и стройна фигура на Лъки. Когато се изпънеше до пълния си ръст, Джон Бигман Джонс беше висок точно пет фута и два инча. Дребният мъж обаче не се измерваше в инчове и позволяваше на хората да го наричат само със средното му име: Бигман.

— Знаеш ли, Лъки — каза Бигман, — то се намира на почти деветстотин милиона мили оттук. Говоря ти за Слънцето. Никога не съм бил толкова далеч от него.

Третият мъж в кабината, членът на Съвета Бен Весилевски, се усмихна през рамо от своето място при контролното табло. Той също беше едър мъж, макар и не толкова висок като Лъки. Имаше гъста руса коса, а лицето му бе придобило космически кафяв тен от дългата му служба в Научния съвет.

— Какво има, Бигман? — попита той. — Да не те е страх, че си се загубил, малкия?

— Марсиански пясъци, Вес! — изкряска Бигман. — Свали си ръцете от пулта за управление и повтори какво каза преди малко.

Той заобиколи Лъки и се спусна към члена на Съвета, но Стар го хвана за рамената и го повдигна във въздуха. Краката на Бигман продължиха да се движат, сякаш го носеха в атака към Вес, а Лъки върна своя марсиански приятел в първоначалното му положение.

— Стой мирно, Бигман.

— Но Лъки, нали го чу. Това дългуресто приятелче си мисли, че е по-голям мъж, само защото е по-едър. Ако Вес е висок шест фута, това означава само, че има в излишък един фут…

— Добре, Бигман — прекъсна го Лъки. — Слушай, Вес, нека запазим хумора си за сириусианцнте.

Той им говореше тихо, но авторитетът му не будеше съмнение.

— Къде е Марс? — попита Бигман, след като прочисти гърлото си.

— От другата страна на Слънцето.

— Ама че работа! — възмути се Бигман. После лицето му просветна. — Чакай, Лъки, ние сме на сто милиона мили под равнината на еклиптиката. Би трябвало да го видим под Слънцето, все едно че наднича иззад него.

— Аха, би трябвало. В действителност той е на около един дъгов градус от Слънцето, но това е достатъчно близо, за да бъде погълнат от светлината му. Все пак мисля, че би могъл да различиш Земята.

Бигман си позволи да направи надменна гримаса на отвращение.

— Космос, та кой иска да види Земята? Там няма нищо друго освен хора, повечето от тях са земни плъхове и никога не са се отделяли дори на сто мили от повърхността. Не бих я погледнал дори на небето да нямаше нищо друго за гледане. Нека я гледа Вес. Това го прави щастлив.

Той се отдалечи от екрана в лошо настроение.

— Хей, Лъки, какво ще кажеш да уловим Сатурн и хубаво да го разгледаме от този ъгъл? — попита Вес. — Хайде, обещал съм си това удоволствие.

— Не съм сигурен дали видът на Сатурн в тези дни може да достави удоволствие — отвърна Лъки.

Подхвърли го безгрижно, но за момент в тясната пилотска кабина на „Светкавичния Стар“ настъпи неловко мълчание.

И тримата почувстваха смяната на атмосферата. Сатурн означаваше опасност. Той бе придобил ново, съдбовно значение за хората от Земната федерация. За шестте милиарда жители на Земята плюс милионите на Марс, Луната и Венера и за научните станции на Меркурий, Серес и външните луни на Юпитер Сатурн беше станал нещо ново и неочаквано страшно.

Лъки пръв преодоля този момент на подтиснатост, чувствителните електронни скенери, инсталирани в корпуса на „Светкавичния Стар“ постепенно се подчиниха на докосването му и се завъртяха плавно на своите универсални окачвания. Когато движението им завърши, зрителното поле на екрана се промени. Звездите преминаваха през него в непрекъсната процесия.

— Някоя от тях да е Сириус, Лъки? — попита с присвита от омраза горна устна Бигман.

— Нито една — отвърна Лъки. — Ние се движим през Южната небесна полусвера, а Сириус е в Северната. Искаш ли да видиш Канопус?

— Не — отвърна Бигман. — Откъде-накъде?

— Помислих си, че може да те заинтересува. Тя е втората по яркост звезда и би могъл да си въобразиш, че гледаш Сириус — каза Лъки и леко се усмихна. Раздразнението на патриотично настроения Бигман от факта, че Сириус, родната звезда на най-големите врагове на Слънчевата система (самите те потомци на земляни), беше най-ярката звезда в небето на Земята, винаги го забавляваше.

— Много смешно — каза Бигман. — Хайде, Лъки, нека видим Сатурн, а когато се върнем на Земята ще ти уредим работа в някое комедийно шоу, та на публиката да й настръхват косите.

Звездите продължиха своето плавно движение, после го забавиха и спряха.

— Ето го, неувеличен — каза Лъки.

Вес застопори управляващия механизъм и се завъртя в пилотското място така, че също да го вижда.

Сатурн приличаше на полумесец, преминаващ леко фазата полулуние и светеше с мека жълта светлина, която бе по-слаба в средата отколкото в периферията.

— Колко сме далеч от него? — попита учудено Бигман.

— На около сто милиона мили, предполагам — отвърна Лъки.

— Тук има някаква грешка — каза Бигман. — Къде са пръстените? Разчитах, че ще се виждат добре.

„Светкавичният Стар“ беше високо над Южния полюс на Сатурн. Те би трябвало да си личат от това положение.

— Поради разстоянието пръстените губят очертанията си и се сливат с тялото на планетата, Бигман. Предлагам да увеличим изображението и да го погледнем по-отблизо.

Светлото петно, което представляваше Сатурн, започна да нараства, разширявайки се във всички посоки, а полумесецът се разчупи на три части.

В центъра все още оставаше едно кълбо-полумесец. Около него обаче, без да го докосва в нито една точка, имаше извита в кръг светла лента, разделена на две неравни части от една тъмна линия. Когато лентата, извивайки около Сатурн, се скриваше в сянката му, тя чезнеше в тъмнината.

— Да, сър Бигман — каза Вес с поучителен тон. — Самият Сатурн е с диаметър само седемдесет и осем хиляди мили. От разстояние сто милиона мили би изглеждал само светла точка, но като прибавиш пръстените се получава отразяваща повърхност с диаметър почти двеста хиляди мили.

— Всичко това ми е известно — рече обидено Бигман.

— Също така — продължи небрежно Вес, — от разстояние сто милиона мили не може да се види дистанцията между повърхността на Сатурн и най-вътрешната част на пръстените, а да не говорим за ивицата от две хиляди и петстотин мили, която ги разделя на две. Ако си чувал, Бигман, тази черна линия се нарича „Междина на Касини“.

— Казах ти, че знам — сопна се Бигман. — Слушай, Лъки, това приятелче се опитва да изкара, че не съм ходил на училище. Може да не съм учил кой знае колко, но той не може да ми съобщи нищо ново за Космоса. Кажи му, Лъки. Кажи му да престане да се крие зад гърба ти и аз ще го смачкам като буболечка.

— Може да бъде различен и Титан — каза Лъки.

— Къде? — попитаха веднага в хор Бигман и Вес.

— Ето там.

При сегашното увеличение Титан се виждаше като малък полумесец с приблизителната големина на Сатурн заедно с пръстените. Той беше почти на ръба на екрана.

Титан бе само една доста голяма луна в Системата на Сатурн. Но не големината му караше Вес да се взира в него с любопитство, а Бигман с омраза.

Причината бе почти стопроцентовата убеденост на тримата, че Титан е само свят от Слънчевата система, населен с хора, които не признават господството на Земята. Внезапно и неочаквано той беше разкрит като свят на врага, което изведнъж приближи опасността.

— Кога ще влезем в Системата на Сатурн, Лъки?

— Нейните граници всъщност не са фиксирани, Бигман — отвърна Лъки. — Повечето хора смятат, че системата на един свят трябва да включва цялото пространство до най-отдалеченото тяло, движещо се под влияние на гравитацията на този свят. Ако това е така, тогава ние сме все още извън Системата на Сатурн.

— Въпреки това сириусианците казват… — започна Вес.

— Да вървят в центъра на Слънцето сириусианските приятелчета! — извика Бигман и плясна в яда си своите високи до бедрата ботуши. — Кой го е грижа какво казват те? — Плясна отново ботушите си, сякаш всеки сириусианец в системата попадаше под неговите удари. Ботушите му бяха най-марсианското нещо в него. Тяхното оцветяване, оранжево и черно в спираловидна шахматна шарка, беше ярко доказателство, че техният собственик е роден и израснал сред марсианските ферми и куполни градове.

Лъки угаси екрана. Детекторите върху корабния корпус се прибраха, оставяйки външната повърхност на кораба гладка, блестяща и ненарушена с изключение на изпъкналостите, опасващи кърмата и прикрепящи „Аграва“[1] на „Светкавичния Стар“.

— Не можем да си позволим лукса на нехайство към тяхната позиция. Може би накрая ще ги изгоним от Слънчевата система, но точно сега единствената правилна стратегия е да играем известно време по тяхната свирка.

— Ние сме в нашата собствена система — мърмореше непокорно Бигман.

— Разбира се, но Сириус заема тази част от нея и до провеждането на една междузвездна конференция Земята не може да направи каквото и да било, ако не иска да започне война.

Това бе безспорно. Вес се върна към своя команден пулт за управление и „Светкавичният Стар“, с минимален разход на гориво, използувайки максимално притеглянето на Сатурн, продължи бързото си потъване към полярните области на планетата.

Те навлизаха все по-дълбоко в хватката на един засега сириусиански свят, чието пространство бе наситено със сириусиански кораби, някои от които се намираха на около петдесет трилиона мили от своята родна планета и само на седемстотин милиона мили от Земята. С една гигантска крачка Сириус бе преодолял 99.999 процента от разстоянието до Земята и бе изградил военна база пред самия й праг.

Ако на Сириус бъдеше позволено да остане там, в един момент Земята можеше да изпадне до положението на второкласна сила, зависима от милостта му. А междузвездното политическо положение беше такова, че всички земни гигантски военни установки, мощни кораби и оръжия бяха безпомощни да се справят с него.

Само трима мъже в един малък кораб бяха тръгнали по своя собствена инициатива и неупълномощени от Земята, за да се опитат с умение и находчивост да обърнат положението на 180 градуса, знаейки че ако бъдат заловени, рискуват да бъдат екзекутирани като шпиони (в собствената си Слънчева система от нашественици извън нея) и Земята няма да може да направи нищо, за да ги спаси.

Бележки

[1] Виж романа „Луните на Юпитер“ — Б.а.