Айзък Азимов
Роботите на зората (41)

41.

Бейли продължи (обезпокоен и търсейки начин да се измъкне):

— Да предположим, че приема вашите твърдения, д-р Василия. Да предположим, че се съглася, че моите подозрения за вашето съучастничество в това… роботоубийство са били погрешни. Но дори и да е така, вие пак бихте могли да ми помогнете.

— Защо да ви помагам?

Бейли отвърна:

— От чисто човешко благоприличие. Д-р Хан Фастълф ни уверява, че не го е извършил. Че той не е убиец на роботи. Че в частност не е повреждал този робот. Човек би допуснал, че познавате д-р Фастълф по-добре от всички останали. Прекарали сте толкова години заедно с него, в тесни взаимоотношения като негово обичано дете и подрастваща дъщеря. Виждали сте го в такива моменти и при такива обстоятелства, в които никой друг не го е виждал. Каквито и да са сегашните ви чувства спрямо него, миналото не може да се промени с тях. След като го познавате толкова добре, вие трябва да свидетелствате, че неговият характер не би му позволил да навреди на един робот. Във всеки случай не и на робота, който представлява едно от най-върховните му постижения. Ще се съгласите ли да свидетелствате за това открито? Пред всички планети? Това би помогнало страшно много.

Лицето на Василия се вкамени.

— Разберете ме — каза тя, като натъртваше всяка дума. — Няма да се намесвам в случая.

— Трябва да се намесите.

— Защо?

— Нищо ли не дължите на баща си? Той е ваш баща. Независимо дали тази дума означава нещо за вас или не, биологически вие сте свързани. А освен това — баща или не, — той се е грижил за вас, гледал ви е и ви е възпитавал години наред. Заради това му дължите нещо.

Василия трепереше. Виждаше се, как потръпва, а зъбите й тракаха. Опита се да проговори. Пое дълбоко въздух, после още веднъж. Накрая опита пак и каза:

— Жискар, чуваш ли всичко това?

Жискар сведе глава.

— Да, Литъл Мис.

— А ти, хуманоидният… Данил?

— Да, д-р Василия.

— И ти ли чуваш всичко това?

— Да, д-р Василия.

— Вие двамата разбирате, че землянинът настоява да свидетелствам за характера на д-р Фастълф?

И двамата кимнаха.

— Тогава ще говоря — против волята си и след като ме вбесихте. Именно защото смятам, че дължа на този мой баща някакъв минимум уважение като към човек, който ми е дал своите гени и, в известен смисъл, ме е възпитал, не съм давала показания. Но сега ще го направя. Землянино, чуй, какво ще ти кажа. Д-р Хан Фастълф, част от чиито гени нося и аз, не се е отнасял с мен… мен… мен… като с едно отделно, обособено човешко същество. Аз не представлявах за него нищо повече от един експеримент, един обект за наблюдение.

Бейли поклати глава.

— Не ви питах за това.

Тя се нахвърли вбесено върху него.

— Вие настояхте да говоря, и аз ще говоря — и отговорът сам ще ви се натрапи. Д-р Хан Фастълф се интересуваше от едно нещо. Едно нещо. Само едно нещо. И това е устройството на човешкия мозък. Той иска да го сведе до уравнения, до преплетени диаграми, до решени загадки, като по този начин положи основите на математическата наука, описваща човешкото поведение, която ще му позволи да предсказва бъдещето на хората. Нарича я „психоистория“. Не вярвам да сте говорили с него по-малко и от час, без той да ви е споменал за това. Това е мономанията, която го е обзела.

Василия претърси лицето на Бейли с поглед и изкрещя с дивашка радост:

— Познах! Той ви е говорил за това. Тогава сигурно ви е казал, че се интересува от роботите само дотолкова, доколкото те могат да му помогнат да стигне до човешкия мозък. Интересува се от хуманоидните роботи само дотолкова, доколкото те могат да го доближат още повече до човешкия мозък. Да, и това ви е казал.

Основата на теорията, която направи възможно съществуването на хуманоидните роботи, е произтекла — убедена съм в това — от неговите опити да проникне в тайните на човешкия мозък. Той си я стиска за себе си и не позволява на никой друг да я зърне, защото иска да разреши сам проблема за приблизително двата века живот, които му остават. Всичко е подчинено на тази цел. И в това число, най-вече аз.

Бейли опита да не се поддава на вълната от негодувание, която се надигна в него.

— Как така вие, д-р Василия? — тихо попита тон.

— Когато съм се родила, е трябвало да ме оставят с други такива като мен на грижите на професионалисти, които знаят как се гледат малки деца. Не е трябвало да ме оставят самичка в разпореждането на един аматьор — бил той баща, или не, учен или не. Не е трябвало да позволяват на д-р Фастълф да подлага едно дете на такива въздействия. И е нямало да го направят, ако е бил някой друг, а не Хан Фастълф. Използвал е цялото свое влияние, за да го постигне, обадил се е на всичките си длъжници, преследвал е всяка ключова личност, до която е можел да стигне, докато накрая съм му паднала в ръцете.

— Той ви е обичал — промърмори Бейли.

— Обичал? Би се задоволил с което и да е друго дете, но не е имал други под ръка. Искал е да има пред себе си едно подрастващо дете, един развиващ се мозък. Искал е да направи внимателен анализ на пътя, по който той се развива, на начина, по който се оформя. Искал е човешки мозък в проста форма, който постепенно се усложнява, така че да може да го изследва с подробности. С такава цел той ме е подлагал на ненормални въздействия и изкусно замислени експерименти, без въобще да се интересува от мен като от човешко същество.

— Не мога да повярвам. Дори и да се е интересувал от вас като от експериментален обект, той е могъл въпреки това да проявява и грижи като към едно човешко същество.

— Не. Говорите като землянин. Може би на Земята и да е прието някакво зачитане на биологическите връзки. Тук не е така. За него аз бях един експериментален обект. Толкоз.

— Дори и да е било така, д-р Фастълф е нямал друг избор, освен да ви заобича — едно безпомощно същество, оставено на неговите грижи. Дори въобще да е нямало биологическа връзка, дори да сте били животно — примерно, — той е щял да ви заобича.

— О, така ли мислите? — горчиво възкликна тя. — Не познавате силата на безразличието в човек като д-р Фастълф. Ако, за да постигне напредък в своето познание, е трябвало да ме умори, сигурно е щял да го направи без колебание.

— Това е абсурдно, д-р Василия. Той се е грижил за вас толкова внимателно и мило, че е събудил вашата любов. Знам това. Вие… вие сте му се предложили.

— Той ви каза това, нали? Да, би го казал. Нито за момент, дори и днес, не би си задал въпроса, дали подобно откровение не би ме разстроило. Да, предложих му се, и защо не? Той беше единственото човешко същество, което познавах истински. Отнасяше се с привидна нежност към мен, а аз не разбирах неговите действителни подбуди. Той се превърна в естествен обект на моето внимание. И после, той имаше грижата да се запозная със сексуалната възбуда при строго подбрани условия — условия, които задаваше той. Беше неизбежно накрая да не се обърна към него. Нямах избор, тъй като наоколо нямаше никой друг — а той ми отказа.

— И заради това го намразихте?

— Не. Първоначално не. Въпреки, че моето сексуално развитие беше спряно и объркано, резултатите от което изпитвам и до ден днешен, не го обвинявам за това. Не знаех достатъчно. Оправдавах го. Той беше зает. Имаше други. Изпитваше нужда от по-възрастни жени. Бихте се учудили на изобретателността, с която си измислях оправдания за неговия отказ. Едва години по-късно разбрах, че нещо не беше наред, и успях да повдигна въпроса открито, лице в лице. „Защо ми отказа?“ — попитах го аз. — „Ако ми беше направил тази услуга, щях да се оправя и това щеше да разреши всичко.“

Тя млъкна, преглътна и за момент покри очи с ръцете си. Бейли чакаше, скован от смущение. Роботите гледаха безизразно (Бейли знаеше, че не могат да усетят такова равновесие или неравновесие в своите позитронни пътища, което би съответствало на човешкото смущение).

Василия продължи по-спокойно:

— Той избягваше моя въпрос възможно най-дълго време, но аз се връщах към него отново и отново. „Защо ми отказа?“ „Защо ми отказа?“ Той нямаше задръжки по отношение на секса. Знаех няколко случая… Чудех се, дали просто не предпочита мъже. Щом не се касае за деца, личните предпочитания не са от значение и някои мъже намират жените за отвратителни, или обратното. Но не беше такъв случая с този човек, когото вие наричате мой баща. Жените му харесваха — понякога това бяха млади жени — толкова млади, колкото бях и аз, когато му се предложих. „Защо ми отказа?“ Накрая, той ми отговори — и ще ви поздравя, ако успеете да отгатнете отговора.

Тя млъкна и зачака със сардонична усмивка. Бейли неловко се размърда и изфъфли:

— Не е искал да прави любов с дъщеря си?

— О, не ставайте глупав. Какво значение има това? Като се има предвид, че едва ли някой мъж на Аврора познава дъщеря си, всеки, който прави любов с някоя жена, с няколко десетки години по-млада от него, би могъл… Но, няма значение, това е ясно от само себе си. — Това, което той ми отвърна — и о!, как добре си спомням неговите думи, — беше: „Глупачка такава! Ако се обвържа с теб по такъв начин, как ще мога да запазя своята обективност — и каква полза ще имам да продължа да те изучавам?“

— По това време, нали разбирате, аз вече знаех за неговия интерес към човешкия мозък. Дори следвах неговите стъпки и самата аз напредвах в роботиката. Работех с Жискар в това отношение и експериментирах с неговото програмно устройство. При това твърде успешно, нали, Жискар?

— Така беше, Литъл Мис — отвърна Жискар.

— Но можах да разбера, че този човек, когото вие наричате мой баща, не се отнасяше с мен като с човешко същество. Предпочиташе да ме гледа осакатена за цял живот, отколкото да подлага на риск своята обективност. Неговите изследвания бяха по-важни за него, отколкото моята нормалност. От този момент разбрах, какво представлявам аз, и какво — той, и го напуснах.

Мълчанието увисна тежко във въздуха.

Главата на Бейли леко пулсираше. Искаше да попита: Не можехте ли да се съобразите с егоцентризма на великия учен? Важността на великия проблем? Не можехте ли да го извините за казаното, вероятно от раздразнение, че е принуден да обсъжда неща, които не е искал да се обсъждат. Гневът на Василия в този момент не беше ли от съвсем сходно естество? Съсредоточаването на Василия върху нейната собствена „нормалност“ (каквото и да имаше предвид с това), стигаше до пълно пренебрегване на двата може би най-големи проблема пред човечеството — природата на човешкия мозък и заселването на Галактиката. Това не беше ли също толкова егоцентрично, само че далеч по-непростимо?

Но Бейли не можеше да попита нито едно от тези неща. Не знаеше, как да ги изложи така, че да прозвучат действително основателно на горката жена, нито пък беше сигурен, че щеше да разбере нейните отговори.

Какво правеше той на тази планета? Не разбираше техните нрави, колкото и да му ги обясняваха. Нито пък те разбираха неговите.

— Съжалявам, д-р Василия — уморено рече Бейли. — Разбирам, че сте ядосана. Но ако за момент оставите настрана яда си и се спрете на въпроса с д-р Фастълф и убития робот, не бихте ли се съгласили, че става дума за две различни неща? Д-р Фастълф може и да е искал да ви изследва — обективно и независимо, дори с цената на вашето щастие. И все пак, това е на светлинни години далече от желанието да се унищожи един модерен хуманоиден робот.

Василия почервеня.

— Не разбирате ли, какво искам да кажа, землянино? — извика тя. — Да не мислите, че ви разказах всичко това, само защото си мисля, че вие — или който и да било друг — се интересува от тъжната история на моя живот? Или ако щете, да не мислите, че ми е приятно да се разкривам по този начин?

Казах ви всичко това само за да ви накарам да разберете, че д-р Хан Фастълф — моят биологичен баща, както не ви писва да натяквате, — е унищожил Джендър. Разбира се, че го е направил. До момента съм се въздържала да го заявя, защото никой, освен вас, не е бил достатъчно видиотен, за да се допита до мен. И заради някакви си глупашки остатъци на уважение към този човек. Но сега, след като вие повдигнахте въпроса, аз го твърдя и, в името на Аврора, ще продължавам да го твърдя — на всички и на всеки. Официално, ако се наложи.

Д-р Хан Фастълф унищожи Джендър Панел. Сигурна съм в това. Сега доволен ли сте?