Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 201 гласа)

Глава трийсет и осма
Началото на втората война

ОНЗИ-КОЙТО-НЕ-БИВА-ДА-СЕ-НАЗОВАВА СЕ ЗАВРЪЩА

В кратко изявление от петък вечер министърът на магията Корнелиус Фъдж съобщи, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал в страната и отново се е активизирал.

„С огромно съжаление трябва да потвърдя, че магьосникът, представящ се като Лорд… знаете кого имам предвид… е жив и отново е сред нас — каза пред репортери Фъдж, който изглеждаше уморен и объркан. — С не по-малко съжаление съобщаваме, че дименторите в Азкабан се вдигнаха на масов бунт и отказаха да служат занапред на министерството. Смятаме, че понастоящем те се подчиняват на Лорд… знаете на кого. Призоваваме магьосническото население да проявява бдителност. Министерството подготвя за печат наръчници за елементарна защита на дома и личността, които до един месец ще бъдат раздадени безплатно на всички магьоснически домакинства.“

Магьосническата общественост посрещна с тревога и притеснение изявлението на министъра. До миналата сряда министерството уверяваше, че „няма и зрънце истина в упоритите слухове, че Вие-знаете-кой отново е сред нас“.

Подробностите около събитията, накарали министерството да преразгледа становището си, все още не са изяснени, макар да се смята, че в четвъртък вечер Онзи-който-не-бива-да-се-назовава и неколцина от най-заклетите му последователи (известни като смъртожадни) са успели да проникнат в самото Министерство на магията.

Албус Дъмбълдор, току-що възстановен като директор на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, а също като член на Международната конфедерация на магьосниците и като главен съдия на Магисъбора, не беше открит за коментар. През последната година той упорито твърдеше, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава не е мъртъв, както всички се надяваха, а отново събира последователи за повторен опит да превземе властта. Междувременно „момчето, което оживя“…

— Ето те и теб, Хари, знаех си аз, че ще намерят начин да те намесят — рече Хърмаяни, като го погледна над вестника.

Бяха в болничното крило. Хари беше приседнал в края на леглото на Рон и двамата слушаха Хърмаяни, която четеше първата страница на неделното издание на „Пророчески вести“. Джини, чийто глезен бе излекуван на мига от Мадам Помфри, се беше свила в долния край на леглото на Хърмаяни, Невил, чийто нос също бе върнат към обичайните, си размери и форма, се беше разположил на стол между двете легла, а Луна, която беше наминала да ги види, стискаше най-новия брой на списание „Дрънкало“. Четеше го на обратно и явно не чуваше и дума от онова, което казва Хърмаяни.

— Значи пак е „момчето, което оживя“, а? — рече мрачно Рон. — Вече не е лъжец и фукльо.

Взе си цяла шепа от огромната купчина шоколадови жаби върху нощното шкафче, метна няколко на Хари, Джини и Невил и смъкна със зъби обвивката на своята. По китките му, там, където се бяха усукали пипалата на мозъка, още личаха дълбоки белези. Според Мадам Помфри мислите оставяли по-неизличими следи от каквото и да било друго, но все пак имаше известно подобрение, откакто тя бе започнала да маже белезите с обилни количества от мазилото за забрава на доктор Ъбли.

— Да, сега не могат да те нахвалят, Хари — съобщи Хърмаяни, докато преглеждаше набързо статията нататък. — „Самотен глас на истината… смятан за неуравновесен, въпреки това той не се отметна нито веднъж от думите си… бе принуден да понася присмех и хули“… Хммм — свъси се тя, — забелязвам, изобщо не споменават, че именно те ти се присмиваха и те хулеха…

Сбърчи леко чело и се хвана за ребрата. Макар и не така силно, както ако Долохов беше успял да го изрече на глас, проклятието, което той бе насочил към нея, по думите на Мадам Помфри било нанесло достатъчно тежки поражения, че да ги пренебрегне човек. Налагаше се Хърмаяни да взима всекидневно по десет различни вида отвари, но вече се радваше на значително подобрение и дори скучаеше в болничното крило.

— „Поредният опит на Вие-знаете-кого да превземе властта“, страници втора-четвърта, „Какво е трябвало да ни съобщи министерството“, страница пета, „Защо никой не послуша Албус Дъмбълдор“, страници шеста-осма, „Интервю с Хари Потър, дадено специално за нашето издание“, страница девета… Е, сега поне имат за какво да пишат — рече Хърмаяни, като сгъна вестника и го метна встрани. — А Хари не е давал никакво интервю, това е същото, което преди месеци пуснаха в „Дрънкало“…

— Татко им го продаде — рече отнесено Луна и обърна страницата в списанието си. — Взе му много добри пари, това лято ще ходим на експедиция в Швеция, за да ловим нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.

След кратка душевна борба Хърмаяни каза:

— Страхотно!

Джини срещна погледа на Хари и ухилена, побърза да се извърне.

— И така — поде Хърмаяни, след като се понамести и пак трепна от болка, — какво ново в училището?

— Флитуик пресуши мочурището на Фред и Джордж — отвърна Джини, — за около три секунди. Но под прозореца остави мъничка част и я отцепи с въжета…

— Защо? — стресна се Хърмаяни.

— О, разправя, че магията била наистина добра — сви рамене Джини.

— Според мен го е оставил като паметник в прослава на Фред и Джордж — заяви Рон с уста, пълна с шоколад. — Точно те ми пратиха всичките тия шоколадови жаби — обясни той на Хари и посочи планинката до себе си. — Явно им спори с шегобийницата.

Хърмаяни погледна доста неодобрително и попита:

— Престанаха ли неприятностите, откакто се върна Дъмбълдор?

— Да — рече Невил, — всичко отново си е нормално.

— Филч сигурно си умира от щастие — попита Рон и облегна на каната с вода картичка с лика на Дъмбълдор.

— Нищо подобно — каза Джини. — Всъщност е ужасно, ужасно нещастен. — Тя сниши глас и прошепна: — Все повтаря, че Ъмбридж е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на „Хогуортс“…

И шестимата се обърнаха. На леглото отсреща лежеше професор Ъмбридж, забила поглед в тавана. Дъмбълдор беше влязъл сам в гората да я спаси от кентаврите и никой не знаеше как го е направил и как, крепейки професор Ъмбридж, е излязъл от дърветата без нито една драскотинка, а Ъмбридж мълчеше като гроб. Поне доколкото им беше известно, откакто се бе завърнала в замъка, тя не беше изрекла и дума. Никой не знаеше и какво й има. Мишата й коса, обикновено старателно пригладена, сега беше много сплъстена, в нея още се виждаха клечки и листа, но иначе Ъмбридж си изглеждаше невредима.

— Според Мадам Помфри просто била в шок — прошепна Хърмаяни.

— По-скоро само се цупи — отбеляза Джини.

— Да, ама проявява признаци на живот, ако направиш ето така — намеси се и Рон и зачатка с език, все едно потропват копита.

Ъмбридж веднага седна в леглото и започна да се озърта като обезумяла.

— Какво има, професор Ъмбридж? — провикна се Мадам Помфри, след като надникна от кабинета си.

— Нищо… нищо… — отговори тя и отново се свлече върху възглавниците. — Нищо, сигурно съм сънувала…

Хърмаяни и Джини заглушиха със завивките напушилия ги смях.

— Понеже стана дума за кентаври — каза Хърмаяни, след като се поуспокои, — кой сега е учител по пророкуване? Фирензи остана ли?

— Няма избор — обясни Хари, — другите кентаври отказват да го приемат обратно.

— Както личи, ще ни преподават и той, и Трелони — вметна Джини.

— Обзалагам се, че на Дъмбълдор му се иска да се отърве веднъж завинаги от тая Трелони — каза Рон, който дъвчеше четиринайсета шоколадова жаба. — Мен ако питате, тоя предмет си е безполезен, Фирензи не е кой знае колко по-добър…

— Може ли да говориш така? — възмути се Хърмаяни. — Току-що установихме, че има и истински пророчества.

Сърцето на Хари забумка. Не беше споделил с Рон и Хърмаяни, с никого какво е съдържало пророчеството. Невил им беше казал, че то се е счупило, докато Хари го е дърпал нагоре по стъпалата в Стаята на смъртта, и Хари още не бе разсеял погрешното впечатление. Не беше готов да види лицата им, когато им съобщи, че ще бъде или убиец, или жертва и друг път няма…

— Жалко, че се е счупило — рече тихо Хърмаяни и поклати глава.

— Да, жалко — съгласи се Рон. — Но пак добре, че и Вие-знаете-кой не е разбрал какво има в него… къде отиваш? — добави той изненадан и разочарован, когато Хари се изправи.

— Ъъъ… при Хагрид — изпелтечи Хари. — Току-що се е върнал и му обещах да намина, за да го видя и да му кажа как сте вие двамата.

— Добре — каза унило Рон и погледна през прозореца на помещението към късчето яркосиньо небе отвън. — Уви, не можем да дойдем и ние!

— Прати му много поздрави от нас! — провикна се Хърмаяни, когато Хари тръгна да излиза от болничната стая. — И го попитай какво става… какво става с малкия му приятел!

Хари махна с ръка, за да покаже, че е чул и разбрал, и излезе от помещението.

Дори за неделя замъкът изглеждаше много притихнал. Всички явно бяха излезли в слънчевия парк, за да се порадват на края на изпитите и на това, че последните няколко дни от срока няма да бъдат помрачени от преговори и домашни. Хари тръгна бавно по безлюдните коридори, като пътем надзърташе през прозорците: някои ученици се разхождаха на чист въздух при куидичното игрище, двама се къпеха в езерото в компанията на гигантската сепия.

Установи, че му е трудно да реши какво иска — да бъде с хора или да остане сам. Ако беше с някого, му се искаше да се махне, ако останеше сам, му се приискваше да е с хора. Каза си, че все пак наистина може да отскочи до Хагрид — откакто той се беше върнал, Хари не бе разговарял на спокойствие с него…

Тъкмо беше слязъл по последните мраморни стъпала пред Входната зала, когато от една врата вдясно изникнаха Малфой, Краб и Гойл. Хари знаеше, че води към общата стая на „Слидерин“ долу. Спря като закован, Малфой и другите сториха същото. Единствените звуци, които се чуваха, бяха виковете, смехът и плисъкът на вода, долитащи от парка през отворената входна врата.

Малфой се огледа — Хари знаеше, че проверява дали наоколо няма учители, — сетне пак се извърна към него и изсъска:

— Труп си, Потър.

Хари вдигна вежди.

— Виж ти! — рече той. — Значи не би трябвало да се разхождам наоколо…

Не помнеше Малфой да е бил някога толкова ядосан и изпита хладно злорадство при вида на бледото му лице, което се беше изкривило от ярост.

— Ще си платиш — закани се Малфой с глас, малко по-силен от шепот. — Лично аз ще имам грижата да си платиш за всичко, което причини на баща ми…

— Олеле, умирам от ужас — подметна иронично Хари. — Онова, което прави Лорд Волдемор, сигурно е само загрявка в сравнение с вас тримата… какво има? — добави той, защото Малфой, Краб и Гойл направо се вцепениха, когато чуха името. — Той нали е приятел на баща ти? Да не би да се плашиш от него, а?

— Мислиш се за голяма работа, Потър — изръмжа Малфой и пристъпи напред с Краб и Гойл от двете му страни. — Чакай! Ще ми паднеш в ръцете. Не можеш да тикнеш баща ми в затвора…

— Мислех, че вече съм го направил — заяви Хари.

— Дименторите са напуснали Азкабан — каза тихо Малфой. — Татко и останалите ще избягат много скоро…

— Да, няма да се изненадам — отвърна Хари. — Въпреки това сега всички поне разбраха какви отрепки са…

Ръката на Малфой се стрелна към магическата пръчка, но Хари бе прекалено бърз: извади своята още преди пръстите на другото момче да са стигнали джоба на мантията.

— Потър!

Гласът проехтя из цялата Входна зала. От стълбата, водеща към подземието, се показа Снейп и при вида му Хари усети как го залива омраза, много по-силна от онази, която изпитваше към Малфой… каквото и да говореше Дъмбълдор, той нямаше да прости на Снейп никога… никога…

— Какво правиш, Потър? — попита както винаги студено Снейп и тръгна бавно към четиримата.

— Чудя се, професор Снейп, кое точно проклятие да използвам срещу Малфой — отвърна яростно Хари.

Снейп го изгледа.

— Веднага прибери пръчката — отсече той. — Отнемам десет точки на „Гриф…“

Снейп погледна огромните пясъчни часовници по стените и се усмихна ехидно.

— А, виждам, че в пясъчния часовник на „Грифиндор“ не са останали точки, от които да ви лиша. В такъв случай, Потър, ще се наложи просто да…

— Да добавим малко, а?

Професор Макгонъгол тъкмо беше изкуцукала по каменните стъпала пред замъка, в едната ръка носеше пътна чанта от плат на шотландски карета, с другата се подпираше на бастун, но иначе изглеждаше добре.

— Професор Макгонъгол! — възкликна Снейп и закрачи към нея. — Виждам, че са ви изписали от „Свети Мънго“!

— Да, професор Снейп — потвърди професор Макгонъгол и разтърси рамене, за да отметне пътното си наметало. — Чувствам се почти като нова. Вие двамата… Краб… Гойл… — Махна им властно с ръка, те се стреснаха и затътрузиха към нея огромните си ходила. — Вземете — рече професор Макгонъгол и тикна чантата в ръцете на Краб, а наметалото подхвърли на Гойл, — занесете ги в кабинета ми.

Те се обърнаха и се повлякоха нагоре по мраморното стълбище.

— И така — продължи професор Макгонъгол, като се извърна към пясъчните часовници върху стената. — Според мен е редно Потър и приятелите му да получат по петдесет точки, задето предупредиха света за завръщането на Вие-знаете-кого! Е, професор Снейп, какво ще кажете?

— Аз ли? — сопна се Снейп, макар и Хари да знаеше, че е разбрал много добре. — А, да… защо не…

— И така, по петдесет точки за Потър, за двамата Уизли, за Лонгботъм и за госпожица Грейнджър — оповести професор Макгонъгол и още докато го изричаше, в долната чаша на пясъчния часовник на „Грифиндор“ се посипа дъжд от рубини. — О, да, и петдесет точки за госпожица Лъвгуд — допълни тя и в чашата на „Рейвънклоу“ паднаха няколко сапфира. — И така, май искахте, професор Снейп, да отнемете десет точки на Потър… готово…

Няколко рубина се върнаха в горната чаша, като все пак долу остана прилично количество.

— Е, Потър, Малфой, мисля, че в такъв великолепен ден трябва да сте навън — заяви бодро професор Макгонъгол.

Не беше нужно да подканят Хари още веднъж: той прибра магическата пръчка в мантията и без дори да поглежда Снейп и Малфой, се запъти право към входната врата.

Топлото слънце го заудря с мощните си лъчи, докато вървеше през моравите към колибата на Хагрид. Учениците, които бяха налягали по тревата и се печаха, говореха си, четяха неделното издание на вестника и ядяха сладкиши, вдигнаха очи и го загледаха — някои го викаха или му махаха явно за да покажат, че и те като „Пророчески вести“ вече го смятат едва ли не за герой. Хари не каза нищо на никого. Нямаше представа колко точно знаят за случилото се преди три дни, но досега бе избягвал въпросите и предпочиташе да е така и занапред.

Почука на вратата в колибата на Хагрид и отпърво помисли, че той е излязъл, после иззад ъгъла изскочи Фанг, който с радушното си посрещане почти го събори. Оказа се, че Хагрид бере отзад в градината зелен фасул.

— Я, Хари! — провикна се той засиял, когато момчето приближи оградата. — Влизай, влизай де, ще пийнем по чаша сок от глухарчета… Как я караш? — попита Хагрид, след като се настаниха с по чаша леденостуден сок край дървената маса. — Ъъъ… добре си, нали?

По угриженото му лице Хари се досети, че той не го пита за физическото здраве.

— Добре съм — отвърна бързо момчето, защото нямаше да понесе да обсъжда онова, което без съмнение се въртеше в ума на Хагрид. — А ти къде беше?

— Криех се в планината — поясни Хагрид. — В една пещера, като Сириус, щом… — Хагрид млъкна, прокашля се свъсен, погледна Хари и отпи голяма глътка от сока. — Е, прибрах се — рече той вяло.

— Сега… сега изглеждаш по-добре — отбеляза Хари, твърдо решен да отклонява разговора от Сириус.

— К’во? — попита Хагрид и вдигна месеста ръка да опипа лицето си. — А, да… Е, Гропи вече се държи много по-добре, много. Да ти призная, когато се върнах, направо ми се израдва. Добро момче е той, много добро… Дори си мисля дали да не му потърся приятелка…

При обичайни обстоятелства Хари щеше започне да го разубеждава: беше повече от притеснително в гората да се засели и една великанка, вероятно по-необуздана и жестока и от Гроп, но не намери сили да спори. Пак му се прииска да е сам и за да си тръгне по-бързо, отпи няколко големи глътки от сока от глухарчета и изпразни чашата до половината.

— ’Сички, Хари, вече знаят, че си казвал истината — увери го най-неочаквано с тих глас Хагрид. — Сега вече е по-добре, нали?

Момчето сви рамене.

— Виж к’во… — Хагрид се надвеси през масата към него. — Познавах Сириус по-отдавна от теб… загина в битка, както искаше да си иде…

— Изобщо не е искал да си ходи! — ядоса се Хари.

Хагрид сведе голяма рошава глава.

— Да, и аз мисля, че не искаше — пророни той. — Въпреки това, Хари… никога не е бил от хората, дето ще си седят у дома и ще оставят другите да водят сражения. Място нямаше да си намери, ако не се беше притекъл на помощ…

Хари скочи.

— Трябва да отида в болничното крило… да видя Рон и Хърмаяни — изтърси неволно.

— О! — възкликна доста натъжен Хагрид. — О… добре тогава, Хари… пази се и пак намини, ако ти оста…

— Да… добре…

Хари стигна възможно най-бързо до вратата и я отвори. Още преди Хагрид да му е казал „довиждане“, отново беше отвън под слънчевите лъчи и тръгна да прекосява моравата. И този път, докато вървеше, го викаха съученици. Той зажумя, искаше всички да изчезнат и когато отвори очи, да види, че е сам в парка…

Няколко дни по-рано, когато изпитите още не бяха приключили и Хари не беше получил видението, вкарано от Волдемор в съзнанието му, той би дал почти всичко магьосническият свят да научи, че казва истината, и да повярва, че Волдемор се е върнал, да разбере, че Хари не е нито лъжец, нито луд. Сега обаче…

Повървя малко около езерото, седна на брега, зад шубраците, за да не го виждат минаващите, и загледан в блещукащата вода, се замисли…

Може би искаше да бъде сам, защото след разговора с Дъмбълдор се чувстваше откъснат от всички. Между него и останалия свят се издигаше невидима преграда. Той беше — винаги е бил — белязан. Ала не бе осъзнавал какво означава това…

Но докато седеше там, край езерото, с ужасното бреме на скръбта, която направо го смазваше, с болката по загубата на Сириус, още толкова прясна и силна, той не изпитваше особен страх. Беше слънчево, паркът наоколо бе пълен със смеещи се ученици и макар Хари да се чувстваше далеч от тях, сякаш е от друга раса, пак му беше много трудно да повярва, че животът му трябва да включва или да завърши с убийство…

Седя там дълго, гледаше водата и се опитваше да не мисли за кръстника си и да си спомня как веднъж точно отсреща, на другия бряг, Сириус се бе свлякъл, мъчейки се да отблъсне сто диментори…

Слънцето беше залязло още преди Хари да усети, че му е студено. Той стана и тръгна към замъка, като пътем бършеше лице в ръкава си.

 

 

Три дни преди края на срока Рон и Хърмаяни бяха изписани от болничното крило напълно излекувани. Хърмаяни пак проявяваше признаци, че иска да говори за Сириус, но споменеше ли името му, Рон издаваше „шъткащи“ звуци. Хари още не беше сигурен дали е готов да разговаря за кръстника си, желанията му се променяха според настроението. Знаеше обаче едно: колкото и нещастен да се чувстваше сега, „Хогуортс“ щеше да му липсва страшно след няколко дни, когато той се прибереше на „Привит Драйв“ номер четири. Вече разбираше точно защо се налага всяко лято да се връща там, ала от това не му олекваше. Всъщност никога не се беше страхувал повече от сега да се завърне там.

Професор Ъмбридж напусна „Хогуортс“ в деня преди края на срока. Явно се беше измъкнала от болничното крило по време на вечеря с надеждата да си тръгне незабелязана, но за беда по пътя се натъкнала на Пийвс, който се възползвал от последната възможност да изпълни заръката на Фред и я погнал злорадо от замъка, като я удрял ту с бастун, ту с чорап, пълен с тебешир. Доста от учениците изтичаха във Входната зала, за да погледат как Ъмбридж бяга по алеята, а ръководителите на домовете се опитаха да ги спрат, но без особено желание. След няколко вяли забележки професор Макгонъгол се настани отново на стола край преподавателската маса и я чуха съвсем ясно да изказва съжаление, че Пийвс й взел за малко бастуна и затова не могла и тя да хукне с радостни възгласи подир Ъмбридж.

Дойде последната им вечер в училището, повечето ученици си бяха приготвили куфарите и вече се отправяха долу за прощалното тържество в края на срока, а Хари дори не беше започнал да си събира багажа.

— И утре е ден — рече Рон, който го чакаше при вратата на спалното помещение. — Хайде, умирам от глад.

— Няма да се бавя дълго… виж какво, върви без мен…

Но когато вратата на помещението се затвори след Рон, Хари не направи усилие да побърза. Последното, което искаше, бе да присъства на прощалното пиршество. Притесняваше се, че в речта си Дъмбълдор ще спомене и него. Беше сигурен, че директорът ще каже за завръщането на Волдемор, в края на краищата и миналата година им бе говорил за това…

Хари извади чак от дъното на куфара няколко намачкани мантии, за да направи място за сгънатите, и забеляза в ъгъла небрежно увит пакет. Какво ли правеше тук? Наведе се, издърпа го изпод кецовете и се взря в него.

След броени мигове се сети какво е. Сириус му го беше дал точно преди да излязат от къщата на площад „Гримолд“ номер дванайсет. „Ако ти трябвам, го използвай, чу ли?“

Хари се отпусна на леглото и махна хартията. Отвътре падна квадратно огледалце. Изглеждаше старо и определено беше мръсно. Хари го вдигна към лицето си и видя, че оттам го гледа собственото му отражение.

Обърна огледалцето. На обратната страна имаше бележка, драсната от Сириус:

Това огледало е от две части, втората е у мен. Ако искаш да поговорим, само изречи името ми срещу него и ще се появиш върху моето огледало, а аз ще мога да говоря в твоето. Навремето с Джеймс го използвахме, когато ни наказваха поотделно.

Сърцето на Хари заби лудешки. Той си спомни как преди четири години е видял мъртвите си родители в огледалото Еиналеж. Ето че можеше да разговаря отново със Сириус… още сега, знаеше го…

Извърна се, за да се увери, че е сам, спалното помещение беше съвсем празно. Пак се взря в огледалото, вдигна го с разтреперани ръце пред лицето си и изрече високо и ясно:

— Сириус.

От дъха му повърхността на стъклото се замъгли. Обзет от вълнение, той го доближи още малко, ала очите, примигващи през мъглата, със сигурност бяха неговите.

Пак избърса огледалото и каза така, че всяка сричка да прокънти ясно в стаята:

— Сириус Блек!

Не се случи нищо. Отчаяното лице, което го гледаше от огледалото, си беше неговото…

Някакво гласче вътре в главата на Хари му пошепна, че когато е минал през арката, Сириус не е носел със себе си огледалото. Затова не се получава…

Известно време Хари продължи да стои вцепенен, после запокити огледалото обратно в куфара, където то се натроши. За една бляскава минута бе убеден, че ще види Сириус и отново ще разговаря с него…

На гърлото му пареше разочарование, той стана и започна да мята вещите си както му падне в куфара, върху счупеното огледало…

После обаче му хрумна нещо… нещо по-добро от огледалото… нещо много по-голямо и важно… как не се беше сетил досега… защо не беше попитал нито веднъж?

Изхвърча на бегом от спалното помещение и хукна надолу по витата стълба, като се удряше в стените, но почти без да го забелязва. Профуча през празната обща стая, мина през дупката зад портрета и продължи нататък по коридора, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна подире му:

— Пиршеството започва, отиваш съвсем в последния момент…

Ала Хари нямаше намерение да ходи на празненството…

Как беше възможно навсякъде да е пълно с призраци, когато не ти трябват, а сега…

Хари продължи да тича надолу по стълбищата и коридорите, без да среща жива — а и мъртва — душа. Всички явно бяха в Голямата зала. Пред кабинета по вълшебство спря задъхан и си помисли безутешно, че вероятно ще се наложи да почака, докато свърши пиршеството…

Но тъкмо се беше отчаял, когато го видя. Носеше се полупрозрачен в края на коридора.

— Ей… ей, Ник! НИК!

Духът бродник проточи глава от стената, при което се показаха пищната шапка с перо и застрашително подскачащата глава на сър Николас де Мимси-Порпингтън.

— Добър вечер — поздрави той, като изтегли останалото си тяло от плътния камък и се усмихна на Хари. — Значи не само аз съм закъснял? Макар и в твърде различен смисъл, разбира се… — въздъхна призракът.

— Може ли да те попитам нещо, Ник?

Върху лицето на Почтибезглавия Ник се мярна изключително странно изражение, той пъхна пръст в стегнатата яка на къдрички около врата си и я попридърпа очевидно за да печели време и да помисли. Престана да го прави едва когато почти отсечената му глава беше на път съвсем да се откъсне.

— Ъъъ… да, Хари? — попита обезпокоен Ник. — Не може ли да почака до края на пиршеството?

— Не… Ник… моля те — рече Хари. — Наистина трябва да поговоря с теб. Защо не влезем тук?

Отвори вратата на най-близката класна стая и Почтибезглавия Ник въздъхна.

— О, добре — примири се той. — Не мога да се преструвам, че не съм го очаквал.

Хари подържа вратата, за да влезе и духът бродник, той обаче предпочете да се провре през стената.

— Какво си очаквал? — попита момчето, докато затваряше вратата.

— Да дойдеш и да ме потърсиш — отговори Ник и се понесе към прозореца, откъдето погледна към притъмнелия парк. — Случва се понякога… когато някой е преживял… загуба.

— Прав си — рече Хари, който отказваше да го отклоняват от темата, — дойдох да те потърся.

Ник не каза нищо.

— Защото… — продължи момчето, установило, че не е чак толкова лесно, колкото е предполагало — Защото… ти си мъртъв. Но още си тук, нали така?

Ник въздъхна и продължи да гледа втренчено към парка.

— Нали? — подкани пак Хари. — Умрял си, а аз разговарям с теб… можеш да се разхождаш из „Хогуортс“ и така нататък, нали?

— Да — потвърди тихо Почтибезглавия Ник. — Да, разхождам се и разговарям.

— Значи си се върнал — рече настойчиво момчето. — Хората могат да се върнат, нали? Като призраци. Не е задължително да изчезнат напълно. Нали? — настоя Хари нетърпеливо, когато Ник отново не каза нищо.

Той се поколеба, после рече:

— Не всеки може да се върне като призрак.

— Как така? — възкликна бързо Хари.

— Могат само… само магьосниците.

— О! — възкликна момчето и почти се засмя от облекчение. — Значи всичко е наред, човекът, за когото питам, е магьосник. Значи може да се върне, нали?

Ник откъсна очи от прозореца и погледна покрусено момчето.

— Той няма да се върне.

— Кой?

— Сириус Блек — каза Ник.

— Но ти си се върнал! — ядоса се Хари. — Върнал си се… мъртъв си, а не си изчезнал…

— Магьосниците могат да оставят на земята отпечатък от себе си, да се носят като бледи сенки там, където навремето са се движели като живи — рече натъжен Ник. — Но малцина избират този път.

— Защо? — попита Хари. — Всъщност все едно… не е толкова важно… и да е необичайно, това няма да спре Сириус, той ще се върне, знам!

Вярата му беше толкова силна, че Хари обърна глава към вратата и за стотна от секундата беше сигурен, че ще види как Сириус, седефенобял и прозрачен, ала засиял, тръгва право към него.

— Той няма да се върне — повтори Ник. — Ще продължи… нататък.

— В какъв смисъл „нататък“? — побърза да попита Хари. — Накъде? Слушай… какво всъщност става, когато умреш? Къде отиваш? Защо не всички се връщат? Защо това място тук не е пълно с призраци? Защо…?

— Не мога да отговоря — рече Ник.

— Но ти си мъртъв, нали? — каза отчаяно момчето. — Кой може да отговори по-добре от теб?

— Аз се страхувах от смъртта — промълви духът бродник. — Предпочетох да остана. Понякога се питам дали не съм сгрешил… е, сега не съм нито тук, нито там… — Той се подсмихна тъжно. — Не знам, Хари, нищо за тайните на смъртта, защото предпочетох бледото подобие на живот. Мисля, че магьосниците учени от отдел „Мистерии“ разсъждават по въпроса…

— Не ми говори за това място! — тросна се момчето.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече — пророни тихо Ник. — Е… е, извинявай… нали знаеш, пиршеството…

И той напусна стаята, оставяйки Хари да гледа озадачен стената, през която беше изчезнал.

Сега, след като се беше разделил с надеждата, че ще види отново кръстника си и ще разговаря с него, Хари изпита чувството, че едва ли не го е загубил повторно. Посърнал, прекоси бавно пустия замък, питаше се дали някога пак ще усети радост.

Тъкмо зави по коридора на Дебелата дама, когато забеляза, че някой закача върху дъската за обяви на стената бележка. Погледна още веднъж и видя, че е Луна. Наоколо нямаше подходящи скривалища, а и тя със сигурност бе чула стъпките му, при всички положения сега Хари нямаше сили да се опитва да се изплъзва на когото и да било.

— Здрасти — поздрави разсеяно Луна, след като се дръпна от дъската и се извърна към него.

— Как така не си на пиршеството? — учуди се Хари.

— Ами изгубила съм си повечето вещи — отвърна спокойно тя. — Другите ми ги взимат и ги крият. Но днес е последната вечер, нещата наистина ми трябват, затова слагам обяви.

Луна махна с ръка към дъската, където, както можеше да се очаква, беше окачила цял списък с учебниците и дрехите, които й липсваха — с молба да й бъдат върнати.

Хари изпита странно усещане, твърде различно от гнева и мъката, изпълвали го след смъртта на Сириус. Трябваше да мине известно време, докато осъзнае, че му е мъчно за Луна.

— Как така ти крият вещите? — свъси се той.

— Ами… — сви рамене момичето. — Според мен ме мислят за малко особена. Някои дори ме наричат Луда Лъвгуд.

Хари се взря в нея и новопоявилото се чувство на съжаление се усили болезнено.

— Това не е причина да ти взимат нещата — отсече той. — Искаш ли да ти помогна да ги намериш?

— А, не — усмихна му се тя. — Сами ще се появят, накрая винаги става така. Просто исках да си приготвя багажа тази вечер. Както и да е… а ти защо не си на пиршеството?

Хари вдигна рамене.

— Просто не ми се ходеше.

— Да, сигурно — рече Луна и се вгледа в него със странно премрежените си изпъкнали очи. — Онзи мъж, когото смъртожадните убиха, ти беше кръстник, нали? Каза ми го Джини.

Хари кимна отсечено и установи, че кой знае защо, няма нищо против Луна да му говори за Сириус. Тъкмо се беше сетил, че и тя вижда тестролите.

— И ти ли… — подхвана той. — В смисъл кой… умирал ли е някой, когото познаваш?

— Да — отговори непринудено Луна, — майка ми. Беше невероятна магьосница, но много обичаше да експериментира и веднъж една от магиите й нещо се объркала. Бях на девет години.

— Много съжалявам — промълви Хари.

— Да, беше ужасно — сподели Луна. — И досега понякога ми домъчнява. Но си имам татко. Пък и все някога ще видя мама отново, нали?

— Дали? — каза не особено убедено Хари.

Тя поклати невярващо глава.

— О, не говори така. Нали и ти ги чу зад завесата?

— Искаш да кажеш…

— В онази стая с арката. Бяха съвсем наблизо, просто не ги виждахме. И ти ги чу.

Погледнаха се. Луна се усмихваше едва доловимо. Хари не знаеше какво да каже и да мисли, момичето вярваше в какви ли не невероятни неща… но беше сигурен, че и той е чул гласове зад завесата.

— Наистина ли не искаш да ти помогна за вещите? — попита я.

— А, не — каза Луна. — Смятам да сляза долу, да си хапна от пудинга и да изчакам те сами да се появят… накрая винаги става така… е, приятна ваканция, Хари.

— Да… да, и на теб.

Луна се отдалечи и докато я изпращаше с поглед, Хари усети, че ужасната тежест в стомаха като че ли вече не го притиска толкова силно.

 

 

На другия ден пътуването с експрес „Хогуортс“ бе изпълнено със събития. Първо, Малфой, Краб и Гойл, които явно цяла седмица бяха дебнали случай да нанесат удар, когато наоколо няма учители, се опитаха да устроят засада на Хари някъде по средата на влака, докато той се връщаше от тоалетната. Нападението им сигурно щеше да се увенчае с успех, ако те неволно не го бяха осъществили точно пред купе, пълно с членове на ВОДА, които видяха през стъклото какво става и се хвърлиха като един да помагат на Хари. След като Ърни Макмилан, Хана Абът, Сюзан Боунс, Джъстин Финч-Флечли, Антъни Голдстайн и Тери Бут приложиха научените от Хари какви ли не проклятия и магии, Малфой, Краб и Гойл заприличаха чисто и просто на три грамадни плужека, напъхани в униформи на „Хогуортс“, а Хари, Ърни и Джъстин ги натикаха на рафта за багажа и ги оставиха да се давят в собствената си слуз.

— Трябва да кажа, че изгарям от нетърпение да видя лицето на майката на Малфой, когато той слезе от влака — заяви с известно злорадство Ърни, докато наблюдаваше как Малфой се гърчи над него.

Така и не беше преглътнал позора, че през краткото време, докато съществуваше Отрядът за бързо реагиране, Малфой е отнел точки на „Хафълпаф“.

— Но майката на Гойл направо ще умре от щастие — отбеляза Рон, който беше дошъл да провери каква е тази олелия. — Така той изглежда доста по-добре… Както и да е количката с храната, Хари, току-що спря при нас и ако искаш нещо…

Хари благодари на останалите и се върна заедно с Рон в тяхното купе, където си купи цяла камара котелни сладкиши и тиквени пасти. Хърмаяни отново четеше „Пророчески вести“, Джини попълваше тест в „Дрънкало“, а Невил милваше своя кактус тарикатикус, който през учебната година беше пораснал значително и сега, ако го докоснеш, започваше да си тананика.

Почти през цялото пътуване Хари и Рон убиваха времето, като играеха магьоснически шах, а Хърмаяни им четеше откъси. Сега вестникът бе пълен със статии как се прогонват диментори и как министерството се опитва да залови смъртожадните, както и с истерични писма, в които подателите твърдяха, че същата сутрин били видели как Лорд Волдемор минава покрай къщите им…

— Още не е започнало — въздъхна мрачно Хърмаяни и отново сгъна вестника. — Но не след дълго…

— Ей, Хари — повика тихо Рон и кимна към стъклото, отделящо ги от коридора.

Той се извърна. Минаваше Чо, придружавана от Мариета Еджкъм, която си беше надянала на главата балаклава. Очите им се срещнаха за миг. Чо поруменя и продължи нататък. Хари отново погледна шахматната дъска и тъкмо навреме, за да види как един от конете на Рон гони от квадратчето негова пешка.

— Как… как всъщност вървят нещата между вас? — попита тихо Рон.

— Никак — призна си чистосърдечно Хари.

— Аз… ъъъ… подочух, че сега се срещала с друг — намеси се плахо Хърмаяни.

Хари с изненада установи, че изобщо не го е заболяло от тази вест. Желанието да направи впечатление на Чо сякаш бе останало в минало, което вече не беше свързано с него. Напоследък той изпитваше същото за много от нещата, които беше желал преди смъртта на Сириус… Седмицата, изминала, откакто Хари бе видял за последно Сириус, като че ли се беше проточила дълго, прекалено дълго, и се беше разпростряла между две вселени — едната със, другата без Сириус.

— Притрябвала ти е — натърти убедено Рон. — Хубавичка е и така нататък, но на теб ти е нужно малко по-жизнерадостно момиче.

— С друг може и да е по-жизнерадостна — сви рамене Хари.

— С кого се среща? — обърна се Рон към Хърмаяни, но му отговори Джини:

— С Майкъл Корнър — рече тя.

— С Майкъл… но нали… — учуди се брат й и се изви на седалката, за да я погледне. — Нали ти ходеше с него?

— Вече не — отсече решително момичето. — Не му хареса, че „Грифиндор“ е бил на куидич „Рейвънклоу“, и взе да ми се цупи, затова го зарязах и той изтича да търси утеха при Чо.

Тя се почеса разсеяно с върха на перото по носа, преобърна „Дрънкало“ и се зае да проверява отговорите на теста. Рон изглеждаше изключително доволен.

— Е, винаги съм го мислил за малоумник — сподели той и побутна царицата си към разтреперания топ на Хари. — Браво на теб. Следващия път си избери някой… по-нормален.

Докато го казваше, стрелна с очи Хари.

— Вече си избрах Дийн Томас, той според теб по-нормален ли е? — попита разсеяно Джини.

— КАКВО? — изкрещя Рон и преобърна шахматната дъска, Крукшанкс се спусна да гони фигурите, а Хедуиг и Пигуиджън изцвърчаха гневно от горе.

Когато влакът наближи Кингс Крос и забави ход, Хари си помисли, че никога не му се е искало по-малко да слиза от него. Дори се запита мимоходом какво ли ще стане, ако просто не се помръдне и вироглаво продължи да си седи тук чак до първи септември, когато влакът отново ще го откара в „Хогуортс“. Но щом най-сетне той изпуфтя и спря, Хари свали кафеза на Хедуиг и както обикновено, се приготви да довлачи до изхода куфара си.

Кондукторът даде на Хари, Рон и Хърмаяни знак, че е безопасно да минат през магическата преграда между девети и десети перон, и Хари забеляза, че от другата страна го чака изненада: имаше няколко посрещачи, които изобщо не се беше надявал да види.

Сред тях беше Лудоокия Муди, който с бомбето, нахлупено ниско над магическото му око, изглеждаше точно толкова зловещо, както и без него. Стискаше в криви ръце дълга тояга и се бе заметнал с широко надиплено пътно наметало. Точно зад него стоеше Тонкс, чиято ярка бонбоненорозова коса проблясваше на слънчевата светлина, процеждаща се през мръсното стъкло на гаровия таван. Беше облечена в джинси, целите на кръпки, и в крещящочервена фланелка, върху която пишеше „Орисниците“. До Тонкс беше Лупин с бледо лице и прошарена коса, над опърпания пуловер и панталон беше облечен в износен дълъг балтон. Най-отпред бяха застанали господин и госпожа Уизли в най-хубавите си мъгълски дрехи, и Фред и Джордж, издокарани в чисто нови якета от някаква зловещо зелена люспеста материя.

— Рон, Джини! — провикна се госпожа Уизли, като забърза и притисна силно в обятия децата си. — О, и Хари… как си, миличък?

— Добре — излъга, когато тя го прегърна.

Видя през рамото й как Рон е зяпнал новите дрехи на близнаците.

Това пък какво е? — възкликна той и посочи якетата.

— Най-качествена змейска кожа, братле — обясни Фред и подръпна ципа. — Бизнесът процъфтява и решихме да си направим подарък.

— Здрасти, Хари — рече и Лупин, когато госпожа Уизли го пусна и се извърна да поздрави Хърмаяни.

— Здравейте — отвърна той. — Не очаквах… Какво правите всички тук?

— Ами решихме да си поприказваме с леля ти и вуйчо ти, преди да им разрешим да те отведат у дома — подсмихна се Лупин.

— Не знам дали трябва да го правите — рече веднага Хари.

— А, защо да не трябва! — изръмжа Муди, който бе докуцукал малко по-близо. — Това сигурно са те, нали, Потър?

Посочи с палец през рамото си, с магическото око явно виждаше и през тила си, и през бомбето. Хари се понаведе три-четири сантиметра наляво, за да види какво му сочи Лудоокия, и наистина съгледа и тримата Дърсли, определено възмутени от делегацията за посрещането му.

— А, Хари! — рече господин Уизли, след като извърна очи от родителите на Хърмаяни, които бе поздравил сърдечно и които сега се редуваха да прегръщат дъщеря си. — Е… да си поговорим ли?

— Да, според мен няма да е зле, Артър — отговори Муди.

Двамата с господин Уизли поведоха останалите през гарата към тримата Дърсли, които стояха, сякаш пуснали корени в пода. Хърмаяни се отскубна внимателно от обятията на майка си и тръгна с тях.

— Добър ден — поздрави любезно господин Уизли вуйчо Върнън и спря точно пред него. — Сигурно ме помните, казвам се Артър Уизли.

Преди близо две години господин Уизли беше унищожил собственоръчно почти цялата всекидневна на семейство Дърсли, така че Хари щеше да се изненада много, ако вуйчо Върнън го е забравил. Както и очакваше, вуйчото стана още по-наситеноморав и изгледа на кръв господин Уизли, но предпочете да не казва нищо, вероятно отчасти защото съотношението на силите бе едно към две не в полза на семейство Дърсли. Леля Петуния изглеждаше и уплашена, и смутена, непрекъснато се озърташе, сякаш я беше страх да не би някой познат да я види в такава компания. Междувременно Дъдли като че се опитваше да изглежда и дребен, и незначителен — подвиг, в който се проваляше с гръм и трясък.

— Решихме да си поговорим с вас за Хари — подхвана все така усмихнат господин Уизли.

— Да — изръмжа Муди. — За отношението ви към него, докато е у вас.

Мустаците на вуйчо Върнън сякаш щръкнаха от възмущение. Вероятно покрай бомбето бе останал с напълно погрешното впечатление, че си има работа със сродна душа, затова се обърна към Муди.

— Не знаех, че ви засяга това, което става в моя дом…

— Подозирам, Дърсли, че могат да се напишат доста книги за нещата, които не знаете — изръмжа Муди.

— Това не е толкова важно — намеси се Тонкс, от чиято розова коса леля Петуния очевидно се възмущаваше повече, отколкото от всички останали, взети заедно. Тя предпочете да затвори очи, за да не я гледа. — Само да научим, че се държите ужасно с Хари…

— И не си правете илюзии, ние непременно ще научим — добави любезно Лупин.

— Точно така — рече господин Уизли, — дори и да не разрешите на Хари да използва фейлетона…

Телефона — прошепна Хърмаяни.

— Да, само да научим, че е имало и най-малък намек за лошо отношение към него, ще отговаряте пред нас — заяви Муди.

Вуйчо Върнън се изду зловещо. Възмущението му изглежда затъмни дори страха пред тая съмнителна пасмина.

— Заплашвате ли ме, господине? — попита той толкова високо, че минувачите се обърнаха и го изгледаха.

— Да, заплашвам ви — потвърди Лудоокия, явно доволен, че вуйчо Върнън е схванал толкова бързо.

— А приличам ли ви на човек, който може да бъде уплашен? — излая вуйчо Върнън.

— Ами… — провлече Муди и тикна назад бомбето, за да открие магическото си око, което се въртеше зловещо. Вуйчо Върнън отскочи ужасен назад и се блъсна в една количка за багаж. — Да, бих казал, Дърсли, че ми приличате точно на такъв човек. — Той се извърна от вуйчо Върнън към Хари. — И така, Потър… само повикай, ако имаш нужда от нас. В случай че три поредни дни нямаме вести от теб, ще пратим някого…

Леля Петуния изхлипа жално. Бе повече от ясно, че си мисли какво ще си кажат съседите, ако зърнат на алеята в градината им тези типове.

— Е, довиждане, Хари — пожела Муди и стисна с възлеста ръка Хари за рамото.

— Пази се, Хари — прошепна Лупин. — Ще държим връзка.

— При първа възможност, Хари, ще дойдем да те вземем — обеща госпожа Уизли и пак го притисна в обятията си.

— До скоро, приятелю — рече развълнуван Рон и стисна ръката на Хари.

— До съвсем скоро — каза убедено Хърмаяни. — Обещаваме.

Хари кимна. Не намираше думи да им каже какво означава да ги види всички построени тук, до него. Затова само се усмихна, вдигна ръка за довиждане, обърна се и тръгна към изхода на гарата и окъпаната от слънце улица, а вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли забързаха подире му.

Край
Читателите на „Хари Потър и Орденът на феникса“ са прочели и: